Решение № 2633 от 2.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2754/2016 г.

Решение № 2633 от 2.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 2754/2016 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от И. Ф. Д. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Св. Кънев, срещу решение № 2742 от 21.12.2015 г., постановено по адм. д. № 2880/2015 г. по описа на Административен съд - В.. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение във всичките му части като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон- касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно, а ВАС, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения иск като основателен и доказан. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател не се явява. Представлява се от адв. Кънев, който поддържа касационната жалба, а по същество твърди неправилност на съдебното решение по съображения, подробно изложени в жалбата и устно- в хода по същество. Претендира разноски. Ответникът, кметът на община - [община], редовно призован, не изпраща представител. От същия чрез процесуалния му представител юриск. М. Вълнаева е представен писмен отговор на касационната жалба с твърдения за неоснователност на същата, съответно - за правилност на атакуваното съдебно решение. Иска се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а при условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна поради следното: АС-В. е сезиран с иск по чл. 257 от АПК, предявен от И. Ф. Д. от [населено място] срещу кмета на община - [община] с искане административният орган да бъде осъден да преустанови незаконосъобразното си фактическо бездействие по непроизнасяне по негово заявление вх. № АУ161793ВН/12.02.2014, с което е поискано отписване от актовите книги на негов имот, неправилно актуван като общински с АЧОС № 6890/5.04.2012 г. и административният орган да бъде осъден да извърши съответното фактическо действие, като или издаде заповед за деактуване на същия имот, или откаже неговото деактуване. С обжалваното решение АС- [населено място] е отхвърлил иска на И. Ф. Д. от [населено място] за осъждане на кмета на община -[община] да деактува 250.88 идеални части от поземлен имот с идентификатор [номер] по КККР на [населено място]; прекратил е като недопустимо производството по искането на И. Ф. Д. да се задължи кмета на община - [община] да откаже деактуване на 250.88 идеални части от поземлен имот с идентификатор [номер] по КККР на [населено място] и е осъдил ищеца да заплати на община - [община] съдебни разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. За да стигне до този правен резултат, АС- В., след подробно обсъждане доводите на страните, събраните по делото доказателства, както и след анализ на института на иска по чл. 257 от АПК, е приел, че кметът на община - [община] действително е бил сезиран със заявление вх. № АУ161793ВН/12.02.2014, с което е поискано деактуване на процесните 250.88 идеални части от поземлен имот с идентификатор [номер] по КККР на [населено място], неправилно актувани според заявителя като частна общинска собственост с АЧОС № 6890/5.04.2012 г. Страните не оспорват обстоятелството /а и по делото не се установява обратното/, че кметът на община - [община] нито е деактувал имота, предмет на заявлението, нито е отказал изрично да извърши исканото деактуване. На база горните факти, съдът е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 257 от АПК и ищецът има правен интерес от предявяването му, доколкото според утвърдената съдебна практика на ВАС както заповедта за деактуване на имот-частна общинска собственост по чл. 64, ал. 1 от Закона за общинската собственост, така и отказът да бъде издадена подобна заповед не съставляват индивидуални административни актове по чл. 21 от АПК. Съгласно практиката на ВАС актуването и деактуването на имоти - общинска собственост е дейност по управление и отчитане на собствеността. Актът за общинска собственост няма правопораждащо, а само констативно действие, поради което съставянето му не засяга права и законни интереси на заинтересовани лица и правни субекти. Предвид констативния характер на АОС, със съставянето на който не възниква право на собственост, и заповедта за деактуване не създава право на собственост за частните лица, нито отнема надлежно възникнало право на собственост на общината, поради което актуването и деактуването съставляват само технически действия по въвеждане на ред и отчетност на общинските имоти. Приемайки, че заповедта за деактуване, както и заповедта, с която се отказва деактуване на общински имот по чл. 64, ал. 1 от ЗОС, не съставляват индивидуални административни актове, административният съд е заключил, че в случая е налице спор за материално право по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ЗОС, който не може да бъде решен по административен ред, а само по общия исков ред. Съществуването на подобен вещноправен спор според АС-[населено място] е годно правно основание за бездействие на органа по деактуването, какъвто безспорно е ответникът, кметът на община - [община]. Незавеждането на иск пред гражданския съд, с който да бъде решен със сила на пресъдено нещо правния спор за собственост, според административния съд води до неоснователност на иска по чл. 257 АПК, с който И. Д. моли кметът на общината да бъде осъден да издаде заповед за деактуване на имота, предмет на заявлението му. Едновременно с това съдът е приел, че, доколкото деактуването е чисто техническа дейност, то и изричният отказ за деактуване не придава правен характер на бездействието да се удовлетвори заявлението. На база горното съдът е заключил, че И. Д. няма правен интерес да иска кметът на общината да бъде осъден да издаде акт, с който изрично отказва деактуване, поради което в тази част искът е оставен без разглеждане. Съдебното решение е частично правилно по следните съображения: Правилно административният съд, изхождайки от съдържанието на заявление вх. № АУ161793ВН/12.02.2014, е приел, че кметът на община - [община] е сезиран с искане за издаване на заповед за деактуване на описания в заявлението и в АОС № 6890/5.04.2012 г. недвижим имот. Обосновано, предвид утвърдената към момента съдебна практика за това, че заповедта за деактуване на общински недвижим имот не съставлява индивидуален административен акт, а техническа дейност по управление и регистрация на собственост, съдът е приел, че е сезиран с иск по чл. 257 от АПК с предмет: административният орган да бъде осъден да извърши свое фактическо действие, пряко произтичащо от закон, за изпълнението на което е сезиран с нарочно заявление от молителя, а именно: да деактува имота, предмет на заявлението, тъй като същият неправилно е актуван като общински. Безспорно, както твърди и жалбоподателят, издаването на заповед по чл. 64, ал. 1 не съставлява индивидуален административен акт, поради което неиздаването й не може да се приравни на мълчалив отказ и не е обвързано със законов срок. Въпреки това, както посочва в една от уточнителните си молби и самият ищец, неиздаването на такава заповед, съответно - изричният отказ за издаване на заповед за деактуване, не могат да се разглеждат като задължителна предпоставка, за да се приеме наличие на вещноправен спор за собственост по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ЗОС. Н. касационен състав приема, че предявеният по чл. 257 от АПК иск е неоснователен, съответно - решението на административния съд в отхвърлителната му част е правилно, но по различни от изложените в мотивите на съдебното решение съображения. Тричленният състав на ВАС, трето отделение, приема, че в конкретната хипотеза не е налице фактическо бездействие на кмета на община - [община], тъй като по заявлението за деактуване на недвижим имот по реда на чл. 64, ал. 1 от ЗОС административният орган по закон дължи преценка, облечена във волеизявление - заповед. Издаването на такава заповед, макар и не индивидуален административен акт по чл. 21 от АПК, съставлява правно действие, което по дефиниция изключва квалифицирането му като фактическо действие, съответно - неиздаването на такава заповед не съставлява фактическо бездействие. Доколкото не е налице фактическо бездействие, предявеният иск по чл. 257 от АПК се явява неоснователен. Същото решение в прекратителната му част е неправилно като постановено в противоречие със закона. Административният съд сам си противоречи, като веднъж в протоколното си определение от 25.11.2015 г. приема, че ищецът има правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 257 от АПК, тъй като непроизнасянето /независимо в каква посока- уважаване на искането или отказ същото да бъде уважено/ по заявлението за деактуване е въпрос по същество - налице ли е фактическо бездействие или не, а не въпрос по допустимост на осъдителния иск. В същото време, в мотивите на атакуваното съдебно решение АС- [населено място] е приел, че И. Д. няма правен интерес да иска отказ за деактуване на процесния имот, а има правен интерес единствено от ефективното му деактуване, поради което е оставил без разглеждане това искане и е прекратил производството по делото в тази му част. Въпросът налице ли е фактическо задължение, пряко произтичащо от нормативен акт - т. е. от разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗОС административният орган изрично да откаже деактуване или не, е въпрос по съществото, а не по допустимостта на предявения иск по чл. 257 от АПК. Действително разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗОС предвижда задължение за кмета на общината при наличието на определени материалноправни предпоставки да извърши действие по деактуване на имота, но не предвижда за същия задължение при липсата на тези предпоставки да откаже изрично деактуването на заявения имот. Безспорно, предвид уточненията към исковата молба, ищецът иска фактическото действие: отказ за деактуване на имота. Разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗОС обаче предвижда задължение /при определени материалноправни условия, предвидени в този законов текст/ само за деактуване - т. е. задължението по закон е само за деактуване, а не за изрично изразен отказ за деактуване. Предвид гореизложеното искът на Д. кметът на община - [община] да бъде осъден да откаже деактуване на процесния имот се явява неоснователен поради липса на предвидено в разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗОС задължение за административния орган в този смисъл. Като е постановил оставяне на това искане без разглеждане като недопустимо, вместо без уважение като неоснователно, административният съд е постановил неправилно решение в тази част, което следва да бъде отменено, а вместо него - да бъде постановено друго по същество, с което това искане бъде отхвърлено като неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, трето отделение