Решение № 6349 от 10.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2068/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от О. Г. Г., чрез адв. Юруков, против Решение № 39912/01.12.2025 г. постановено по адм. дело № 9686/2025 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отхвърлена исковата му претенция срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди причинени от нищожна Заповед № Л-6/06.01.2022 г. на началника на Софийския централен затвор /СЦЗ/. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорват се изводите на административния съд за неоснователност на предявения иск и за валидност на Заповед № Л-6/06.01.2022 г. на началника на Софийския централен затвор /СЦЗ/. Поддържа се, че заповедта на началника на Софийския централен затвор /СЦЗ/ е нищожна, тъй като е издадена при пълна липса на правно и фактическо основание, при тежки пороци на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, а исковете за обезщетение са основателни. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което се уважат предявените искове, ведно с дължимите лихви за забава. Прави се и искане за присъждане на сторените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответната страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, чрез юрк. Костова, в съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред АССГ се е развило по предявени от О. Г. Г. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието искове с правно основание 204, ал. 3 и чл. 203, ал. 1 и ал. 2 АПК във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди причинени от нищожна Заповед № Л-6/06.01.2022 г. на началника на СЦЗ, представляваща пропуснати от ищеца ползи в размер на 750 лв. - допълнителни възнаграждения (бонуси) и ДМС, които се полагат на ненаказаните служители в размер на 550 лв. и 200 лв. купони за храна, ведно със законната лихва върху същото, считано от 01.01.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. Предявен е и иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв., причинени от Заповед № Л-6/06.01.2022 г. на началника на СЦЗ, ведно със законната лихва върху същото, считано от 06.01.2022г. до окончателното изплащане на вземането. От фактическа страна съдът е приел за установено, че на О. Г. Г., младши инспектор – надзирател II степен в затвора гр. София, със Заповед № Л-6/06.01.2022 г. на началника на Софийския централен затвор е наложено дисциплинарно наказание „порицание“ за срок от девет месеца. Наказанието е наложено за нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в това, че на 26.11.2021 г. при приемане и сдаване на XI група, заедно с друг служител, е извършил сутрешна проверка на лишените от свобода при широко отворени врати на спалните помещения, с което е създадена предпоставка за опасност за живота и здравето на служителите и за сигурността на затвора. Прието е, че с това поведение са нарушени разпоредбите на чл. 312, т. 8 от ППЗИНЗС и вътрешните правила за изпълнение на служебните задължения на постовите надзиратели. Заповедта е връчена на ищеца на 06.01.2022 г., като същата не е била оспорена по административен или съдебен ред. При така установената фактическа обстановка административният съд е приел, че исковата молба е процесуално допустима като основана на твърдения за нищожност на административен акт по смисъла на чл. 204, ал. 3 АПК, но същата е неоснователна. На първо място решаващият състав на административния съд е приел, че не са налице основания за прогласяване нищожността на Заповед № Л-6/06.01.2022 г. Посочено е, че същата е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и на валидно материалноправно основание. Съдът е счел, че твърдените от ищеца нарушения касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, като не са установени пороци в такава степен, които да водят до нищожност. С оглед изложеното и предвид липсата на установена нищожност на процесната заповед, е приел, че липсва една от задължителните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което е отхвърлил изцяло исковите претенции за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил относимите към спора факти въз основа на събраните по делото доказателства и е формирал правилни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата. Съгласно разпоредбата на чл.204, ал.3 от АПК, когато вредите са причинени от нищожен или оттеглен административен акт, незаконосъобразността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение, а разпоредбата на ал.4 от цитирания член, постановява, че незаконосъобразността на действието или бездействието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетението. Правилен е изводът на административния съд, че в случая не са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 204, ал. 3 АПК за ангажиране отговорността на държавата за вреди. Предявените искове се основават на твърдения за нищожност на Заповед № Л-6/06.01.2022 г. на началника на Софийския централен затвор, поради което установяването на подобен порок е от значение за установяване на първата и основна предпоставка за реализиране на отговорността. В тази връзка обосновано и в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд е приел, че процесната Заповед № Л-6/06.01.2022 г. не страда от пороци, които да обосновават нейната нищожност. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че същата е издадена от надлежен административен орган, действащ в рамките на предоставената му от закона материална и функционална компетентност, при спазване на предвидената писмена форма и съдържа необходимите фактически и правни основания за постановяването ѝ. Правилно административният съд е съобразил и трайно възприетите в теорията и съдебната практика критерии относно разграничението между нищожност и незаконосъобразност на административните актове. Нищожността представлява най-тежкият порок на административния акт и е налице само когато съществува толкова съществено засягане на изискванията за неговата валидност, че актът изначално не е способен да породи целените правни последици. Ето защо не всяко нарушение на административнопроизводствените правила, нито всяко евентуално неправилно приложение на материалния закон води до нищожност. Последната е налице единствено при особено тежки пороци, каквито са липсата на компетентност, липсата на волеизявление, пълната липса на законова опора или други нарушения с аналогична степен на интензитет. В случая не се установява нито едно от тези основания. Не са констатирани нарушения на административнопроизводствените правила, които да са довели до липса на валидно формирана воля на органа. Същевременно процесната заповед е постановена във връзка с констатирано дисциплинарно нарушение и почива на съществуващо нормативно основание, поради което не може да се приеме, че е издадена при пълна липса на фактически или правни предпоставки за това. Съобразно събраните доказателства се установява, че дисциплинарното производство е образувано във връзка с конкретно констатирано нарушение на служебната дисциплина, като не се доказва липса на фактическите обстоятелства, послужили като основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя. Това изключва възможността да се приеме, че процесният акт е лишен от законова опора или е постановен при пълна липса на фактически предпоставки за издаването му. Обоснован е и изводът на първоинстанционния съд, че изложените от ищеца доводи са насочени по същество към правилността на наложеното дисциплинарно наказание и касаят евентуални пороци относно материалната законосъобразност на акта. Подобни възражения, дори и да биха могли да обосноват неговата отменяемост при надлежно упражнен контрол за законосъобразност, не са годни да обусловят извод за нищожност. Липсата на установена нищожност на процесната заповед обуславя извод за неоснователност на исковите претенции, поради което не е необходимо да се обсъждат останалите предпоставки за ангажиране отговорността на ответника. По изложените съображения, обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 4 от ЗОДОВ, претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна, поради което касаторът следва да бъде осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция в размер определен от настоящият касационен състав на 70 евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,