Решение № 192 от 17.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 592/2013 г.

Решение № 192 от 17.04.2013 г. на ВКС по н. д. № 592/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Производството пред касационната инстанция е по реда на чл. 424, ал. 1 от НПК по искане на осъдената С. Г. И. за възобновяване на ВЧНД № 3/2013 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд и отмяна на постановеното решение № 5/8.02.2013 г. само в частта относно приложението на чл. 24 от НК. В искането за възобновяване се претендира, че определената санкция с увеличаването й по реда на чл. 24 от НК е явно несправедлива. Отправеното искане е за отмяна на приложението на чл. 24 от НК. Осъдената И. и процесуалният представител, назначен при условията на чл. 94, ал. 3 от НПК, поддържат искането за възобновяване. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното: С определение от 4.12.2012 г., постановено по ЧНД № 1848/2012 г. от Специализирания наказателен съд, са групирани наказанията, наложени на осъдената И. с две отделни присъди (споразумение), а именно: по НОХД № 2301/2010 г. на Софийски районен съд за извършено продължавано престъпление по чл. 316 във вр. с чл. 308, ал. 2 от НК и по НОХД № 1195/2012 г. на Специализирания наказателен съд за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 1 във вр. ал. 1 във вр. с чл. 316 във вр. с чл. 308, ал. 3 (ред. ДВ, бр. 26/2004 г.) във вр. с ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, като е определено да изтърпи най-тежкото, а именно пет години лишаване от свобода, увеличено с една година по реда на чл. 24 от НК. По жалба на осъдената е постановено въззивното решение, с което е потвърдено определението на СНС. В решението е посочено, че същото е окончателно и не подлежи на обжалване по касационен ред (спорно, с оглед ТР №. 2 от 2005 г. на ОСНК на ВКС - виж, съобразителната му част.), но е постановено и съобщаване за изготвянето му по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК. Съобщението е получено от осъдената на 12.02.2013 г. - виж, служебна справка - л. 27, 28 от касационното производство. След получаване на съобщението, осъдената И. и/или нейният процесуален представител, получил уведомление на 13.02.2013 г., приложено по въззивното дело, не са предприели действия по обжалване и след изтичане на срока, решението е влязло в законна сила. Искането за възобновяване е подадено на 11.03.2013 г., тоест в предвидения шестмесечен срок, процесуално допустимо е, но разгледано по същество е неоснователно. Производството по делото е било инициирано от прокурор при Специализираната прокуратура, изготвил предложение за произнасяне по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК. В предложението е заявено становище за определяне на общо най-тежко наказание на осъдената в размер на пет години лишаване от свобода. Както в предложението, така и в проведеното съдебно заседание пред СНС, представителят на държавното обвинение не е претендирал приложение на чл. 24 от НК. С оглед това, осъдената И. настоява, че увеличаването на общото наказание с една година, без да е искано от прокурора, е явно несправедливо. Прилагането на разпоредбата на чл. 24 от НК и увеличаване на общото наказание, определено по отделните осъждания на дееца, е предвидено в закона като право на решаващия съд. За приложението на разпоредбата на чл. 24 от НК не се изисква нарочно искане от прокурора, поради което съдът не е обвързан от неговата процесуална позиция. Затова, поддържаните в този аспект доводи са неоснователни. На следващо място, за да достигне до извод за необходимост от приложението на чл. 24 от НК, въззивният съд е изследвал цялостната престъпна дейност на осъдената И. и е приел, че тя е лице с висока степен на обществена опасност и изградени престъпни навици. Макар и лаконични, съображенията на съда са правилни. Престъпната дейност на И. се изразява в посегателства срещу реда и правната сигурност на документирането, създали затруднение в дейността на държавните органи и взаимоотношенията между гражданите, както и в образуване и ръководене на ОПГ с цел да върши документни престъпления. Престъпленията, предмет на двете осъждания, са извършени в период от около две години и се характеризират с висока степен на обществена опасност, тъй като при всички престъпни деяния (самостоятелни и цел на образуваната и ръководена група) е очертана свързаност на документите с имоти. Престъпното посегателство по второто осъждане (това по НОХД № 1195/2012 г.), е извършено, след като осъдената И. е наказвана вече по реда на чл. 78а от НК за престъпление идентично по вид на тези, цел на ОПГ. И. е била санкционирана по реда на чл. 78а от НК и за друго деяние, също свързано с неистински официален документ (чл. 308, ал. 1 от НК). Деянията по чл. 78а от НК, както е посочено в т. 4 от ППВС № 7/85 г., запазват престъпния си характер и следователно могат да бъдат оценявани от съда, като фактори, относими към степента на обществена опасност на личността на дееца. В тази връзка, твърденията в искането за липса на предходно укоримо поведение от осъдената очевидно не държи сметка за казаното. Вярно е, че престъпленията в сформираната съвкупност са само две, едно от които обаче е продължавано. Наред с последното и данните за повтаряемост на престъпното поведение на осъдената след наказването й, макар и по административен ред (очевидно не изиграло предупредителен и възпиращ ефект), не дава основание на настоящият съдебен състав да отмени приложението на чл. 24 от НК. Иначе казано, обществената опасност на деянията, включени в съвкупността, техният характер и тежест, последователност във времето и всички останали обстоятелства, при които са извършени, както и личната обществена опасност на дееца, предопределят, че наложеното общо наказание от пет години лишаване от свобода не е достатъчно за реализиране на целите по чл. 36 от НК и то правилно е било увеличено по реда на чл. 24 от НК. С оглед изложеното и на основание чл. 424 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК