Решение № 3967 от 2.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7384/2023 г.

ВАСВторо отделение02.04.2024 г.докладчик Мартин Аврамов

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение 139/27.04.2023 г. на Административен съд Стара Загора по адм. дело 816/2022 г.

ОСЪЖДА Г. Атанасов, с [ЕГН], да заплати на Община Казанлък разноски за касационната инстанция в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА Членове: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА/п/ МАРТИН АВРАМОВ

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Г. Атанасов оспорва Решение 139/27.04.2023 г. на Административен съд Стара Загора по адм. дело 816/2022 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед 1862/03.11.2022 г. на кмета на Община Казанлък, нареждаща на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ премахването на строеж Пристройка, изграден от западна страна към жилищна сграда с идентификатор 35167.506.3316.1 по КККР на гр. Казанлък и попадаща както в ПИ 35167.506.3316, така и в ПИ 35167.506.3320, като незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ осъществен без одобрен проект и издадено разрешение за строеж.

Ответникът кметът на Община Казанлък, е на становище за правилност на атакуваното решение.

Заключението на прокурора от Върховната прокуратура е за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

  1. Техническите параметри и местоположение на обекта, описани подробно в констативния акт по чл. 225а, ал. 2 ЗУТ и издадената въз основа на него заповед, по същество са потвърдени и от приетата от първостепенния съд техническа експертиза. Не поражда съмнение квалификацията му като строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, а независимо дали ще бъде определен като допълващо застрояване от пета или шеста категория чл. 137, ал. 1, т. 5, б. в и т. 6 на текста във връзка с чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ, и в двете възможни хипотези за извършването му е необходимо нарочно разрешение чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Липсата му окачествява строежа като незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ.

Единственият спорен въпрос по делото е за годината на построяване на обекта, обуславящ и евентуалната му принадлежност към категорията на търпимите строежи.

  1. Тежестта да установи датата на строежа е върху заинтересованата от признаване на търпимостта страна - чл. 154, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК.

Противно на тезата в касационната жалба за процесуален порок в дейността на първата инстанция, задължението по чл. 170, ал. 3 АПК да укаже на страните разпределението на доказателствената тежест съдът е изпълнил с разпореждане от 23.12.2022 г. (връчено на касатора лично на 05.01.2023 г.). Съдебното разпореждане съдържа изрично и надлежно указание за установяване на обстоятелствата относно търпимостта на строежа, вкл. и кога е изпълнен той чл. 171, ал. 5 от кодекса.

  1. Атанасов не е осъществил успешно доказване на факта, че строежът е реализиран в период, попадащ в приложното поле на § 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ или § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ от 2012 г., чийто пределен срок е 31 март 2001 г.

Позицията на оспорващия е противоречива. От една страна се твърди, че строежът е от 1980 г., а от друга в отговор от 12.07.2018 г. до зам.-кмета на общината е направил изявление, че от повече от 10 години от преди 2016 г. владее част от терен от западната страна на притежавания от него поземлен имот (за който е отредено УПИ II-3316), като в този имот и в собствения му е поставил метален навес. Несъответствието в твърденията на заинтересованата страна и дългия период от време на възможно изграждане на строежа препятстват обективната проверка за търпимост, концентрирана върху изследването на конкретни правила за допустимост на обекта, и разколебават убедителността на изявленията на страната. Извършителят, респ. собственикът, на строежа би следвало да е в известност относно момента на реализирането му, поне в пределите на разумен по продължителност период от време.

  1. Напротив, фактическият извод на съда за извършване на строителството между 2003 г. и 2007 г. е основан на правилна оценка на доказателствените източници в тяхната съвкупност, а вътрешното убеждение е формирано в съответствие с принципа по чл. 12 ГПК вр. чл. 144 АПК.

а. Според § 184, ал. 8, изр. 1 ПЗР към ЗИДЗУТ от 2003 г. времето за извършване на незаконния строеж се установява с всички доказателствени средства, допустими по ГПК, вкл. и с декларации. Идентична е формулировката на § 127, ал. 9 ПЗР към ЗИДЗУТ от 2012 г. Т.е. законът не обвързва съда със задължителна сила на дадено доказателствено средство и неговото убеждаващо въздействие зависи по правило от преценката на съда.

б. В случая мотивите на съда, които се споделят и от касационната инстанция чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, почиват на обективен анализ на твърденията на жалбоподателя, декларациите на две лица, както и на заключението на съдебно-техническата експертиза за едновременното изграждане на двете части на обекта поради подобния вид и състояние на конструктивните елементи. Обосновано е да се приеме, че строежът е различен от отразения в кадастралния план, действал в периода от 1967 г. до 1992 г., попълнен през последната година в него от западната част на жилищната сграда има нанесен навес, а за съседния имот няма отбелязано застрояване вж. СТЕ. Становището на експерта, че и двете части на т.нар. навес са построени по едно и също време, в посочения период, представлява предположение и не може да се установи какви са били видът на навеса и конструкцията му изрично уточнение в този смисъл е направено от вещото лице при изслушването му.

Дори и за меродавна да се определи 1992 г. (крайният момент на обсъждания период), то строежът отново не е търпим, доколкото няма данни да е изпълнена кумулативната предпоставка по § 16, ал. 2 ПР ЗУТ да е бил деклариран пред одобряващите органи в срока по разпоредбата.

в. Строеж, който е незаконен и не може да се ползва от статуса на търпим, подлежи на премахване. Съответно заповедта, разпореждаща правната промяна, е законосъобразна, а с потвърждаващото я съдебно решение е приложен правилно материалният закон.

  1. а. Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

б. Неоснователността на касационната жалба е основание за присъждане в полза на администрацията на заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение, което ще бъде съобразено с минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение