Решение № 13931 от 18.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15396/2018 г.

Решение № 13931 от 18.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15396/2018 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на началника на Регионалната дирекция за национален строителен контрол – Югоизточен район срещу Решение № 1873/25.10.2018 г. на Административен съд – Бургас по адм. дело № 325/2017 г., с което е отменена негова Заповед № ДК-10-ЮИР-6/12.01.2017 г., отменяща като нищожно, по протест на прокурор от Окръжна прокуратура – Бургас, Разрешение за строеж № 366/29.10.2004 г. на главния архитект на община Созопол, издадено в полза на С. Акрабов, за "Вилна сграда", находяща се в УПИ VIII-8076 по плана на м. "Буджака", землището на гр. Созопол, ведно с одобрените инвестиционни проекти.

От ответниците С. Акрабов поддържа позиция за правилност на съдебното решение, главният архитект на община Созопол и прокурорът от Окръжна прокуратура – Бургас не вземат участие в касационното производство.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Материалната законосъобразност на административния акт се преценява според закона, действал към момента на издаването му – чл. 142, ал. 1 АПК. Разпоредбата на чл. 144, ал. 1, т. 4 ЗУТ в меродавната й редакция към ДВ, бр. 65 от 2004 г., с чието нарушаване касаторът аргументира нищожността на РС, е изисквала одобряването на инвестиционните проекти да се предхожда единствено от представяне на решение по оценка на въздействието върху околната среда, издадено по реда на ЗООС. В случая то не е било дължимо по изложените от първоинстанционния съд съображения, които се споделят и от касационната инстанция, а повторното и със същия правен резултат обсъждане на този въпрос не е необходимо – чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Условието пък при одобряване на проектите да е налице влязъл в сила административен акт по специален закон, както и изрично по ЗБР, е въведено с изменения на устройствения закон съответно през 2005 г. и 2012 г., т. е. след издаването на РС, поради което е неотносимо към законосъобразността на разрешителното.

1. а. Дори обаче твърдяното от началника на РДНСК нарушение да се приеме за допуснато, в общия случай отсъствието на акт за съгласуване на инвестиционното предложение сочи на липсата на елемент от фактическия състав на РС – чл. 143, ал. 1, т. 4 и чл. 144, ал. 1, т. 4 ЗУТ, последица от която би била материалната незаконосъобразност на разрешителния акт. За да обуслови нищожност, а не унищожаемост, противоречието на административния акт с материалния закон следва да е дотолкова съществено, че да е приравнимо на пълна липса на условията (предпоставките) за издаване на акта, той да е изцяло лишен от законово основание или да е недопустимо издаването на акт със същото съдържание (утвърдени в теорията и съдебната практика критерии).

б. Конкретното РС не е засегнато от пороци със съпоставима тежест. То не поражда нетърпими от правния ред последици. Комплексната съдебно-техническа експертиза е констатирала, че по своите параметри и устройствени показатели вилната сграда отговаря на тогава действалия ПУП и на издадената виза за проектиране. От друга страна, законът не предвижда изначална недопустимост на строеж от вида и с местоположението на разрешения, нито единствено възможния заключителен акт по ЗООС и ЗБР би бил с отрицателно съдържание като резултат от прилагането на уреден от материалния закон ограничителен режим, препятстващ по принцип осъществяването на строителство с позволения предмет.

в. Обявяването на нищожност при нарушения, обуславящи отменяемостта на административния акт, освен че би застрашило предвидимостта и сигурността в инвестиционния процес и в контролната дейност на администрацията, би се превърнало в средство за преодоляване на вече преклудираната възможност за отмяната на акта по чл. 156, ал. 1 ЗУТ.

1. Неоснователен е и другият основен касационен довод за противоречието на РС с чл. 182, ал. 1 ЗУТ, тъй като колоните на откритата тераса навлизали в съседния имот – публична държавна собственост и терасата излизала конзолно извън границата на УПИ VIII-8076 над държавния терен без съгласието на собственика му.

При изслушването на вещите лица в проведеното на 27.03.2018 г. съдебно заседание пред АС – Бургас е даден ясен отговор, че в строителната документация не е отразено навлизане на откритата тераса над съседния имот, което по хипотеза изключва порок на самото РС, обоснован с нарушение на чл. 182, ал. 1 ЗУТ. Установеното навлизане в съседния имот при това положение е резултат от фактическото изпълнение на част от строежа, свързано е със законността му и е въобще извън обхвата на проверката за законосъобразност на разрешаващия го акт, както правилно е приел и административният съд.

1. Неотносимо към горните изводи е възражението в жалбата относно прилагането на принципа на предпазливостта в процедурите по оценка за съвместимостта със защитените зони. Принципът е важим в процеса по одобряване на плановете или проектите, предвиждащи дейности в защитени територии, а не е пряко приложим към критериите за разграничение на унищожаемите от нищожните актове по ЗУТ, респ. към квалификацията на тежестта на порока, от който би било засегнато РС при издаването му в противоречие с нормите, уреждащи отделните елементи от фактическия му състав.

1. а. Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

б. Неоснователността на касационната жалба на органа, издал отменената от АС – Бургас заповед, е предпоставка за присъждане на платеното и заявено в срок от насрещната страна Акрабов адвокатско възнаграждение от 600 лв. за настоящата инстанция.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение