Решение № 10477 от 28.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5265/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. М. в качеството му на ЕТ "Г. М.", подадена чрез адв. Н. Кавракирова, срещу решение 2998/28.03.2025 г., на Административен съд Пловдив (АС), постановено по адм. дело 418/2025 г., с което е отхвърлена жалбата на едноличния търговец против акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 95 от 23.11.2023г., издаден от директор на Басейнова дирекция Източнобеломорски район, гр. Пловдив, при Министерството на околната среда и водите (МОСВ), в частите му, с които на Г. Н. М. в качеството му на ЕТ "Г. М." е установена такса за водовземане от подземни води по Разрешително за водовземане от подземни води, чрез нови водовземни съоръжения 31590627 от 13.09.2012г., издадено от директор на Басейнова дирекция за управление на водите Източнобеломорски район, както следва: за периода 01.01.2018г. 31.12.2018г. в размер на 1 050,67 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 529,23 лв.; за периода 01.01.2019г. 31.12.2019г. в размер на 1 242,67 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 499,93 лв.; за периода 01.01.2020г. 31.12.2020г. в размер на 1 242,67 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 373,58 лв.; за периода 01.01.2021г. 31.12.2021г. в размер на 1 440,00 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 286,90 лв.; за периода 01.01.2022г. 13.09.2022г. в размер на 1 006,22 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 96,62 лв. Наред с това, разноските са възложени в тежест на едноличния търговец. Касаторът поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че в обжалвания АУПДВ определените такси за водовземане не са изчислени на база реално иззетите количества вода от съответния водоизточник, което е в нарушение на чл. 194, ал. 2 от Закона за водите (ЗВ). Поддържа становище за неправилност на извода на първоинстанционния съд, според който правилно е приложен корекционен коефициент. Посочва, че нормата на чл. 11, ал. 2 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване се прилага за случаите на самостоятелно водоснабдяване (чрез собствени водовземни съоръжения). Твърди, че даденото му разрешение е за водовземане, а не за водоснабдяване. Оспорва възприетото от първостепенния съд, че давността по отношение на задълженията за периода 01.01.2018г. 31.12.2018г. е прекъсната. Счита, че давностният срок за тези задължения е изтекъл на 01.01.2025г. Иска отмяна на оспореното решение и произнасяне с решение за отмяна на процесния АУПДВ. Ответникът по касационната жалба - директорът на Басейнова дирекция Източнобеломорски район Пловдив, чрез процесуален представител, представя писмено становище за нейната неоснователност. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която оспореният акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, по следните съображения: Производството е във фаза на втора касация. При предходното разглеждане на делото, касационният състав с Решение 1686 от 20.02.2025 г. по адм. д. 9574/2024 г. по описа на ВАС, Първо отделение, е отменил решение 5280 от 12.06.2024 г. по адм. дело 140/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив, в частта, в която е отменен АУПДВ 95 от 23.11.2023 г., издаден от директора на БДИБР гр. Пловдив, с който спрямо ЕТ Г. М.е установено публично държавно вземане такса за правото на водовземане от подземни води по разрешително 31590627 от 13.09.2012 г., издадено от директора на БДИБР за периода от 01.01.2018 г. до 13.09.2022 г. в размер на главница 5 982,23 лева и лихви в размер на 1 786,26 лева и преписката е върната за издаване на нов АУПДВ, както и в частта, в която Басейнова дирекция Източнобеломорски район Пловдив е осъдена да заплати в полза на ЕТ Г. М. ЕИК 115347748 разноски за горницата над 600 лева до присъдения размер от 1568 лева и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Предмет на съдебен контрол пред административния съд е АУПДВ 95 от 23.11.2023г., издаден от директор на Басейнова дирекция Източнобеломорски район, гр. Пловдив, при МОСВ, в частите му, с които на Г. Н. М. в качеството му на ЕТ "Г. М." е установена такса за водовземане от подземни води по Разрешително за водовземане от подземни води, чрез нови водовземни съоръжения 31590627 от 13.09.2012г., издадено от директор на Басейнова дирекция за управление на водите Източнобеломорски район, както следва: за периода 01.01.2018г. 31.12.2018г. в размер на 1 050,67 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 529,23 лв.; за периода 01.01.2019г. 31.12.2019г. в размер на 1 242,67 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 499,93 лв.; за периода 01.01.2020г. 31.12.2020г. в размер на 1 242,67 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 373,58 лв.; за периода 01.01.2021г. 31.12.2021г. в размер на 1 440,00 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 286,90 лв.; за периода 01.01.2022г. 13.09.2022г. в размер на 1 006,22 лв. и законни лихви върху посочената сума до 23.11.2023г. в размер на 96,62 лв. За да се произнесе с оспореното решение първоинстанционният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия, в изискуемата форма по чл. 59, ал. 2 от АПК и в съответствие с административнопроизводствените правила. При преценката за правилно приложение на материалния закон, съдът приел, че актът е издаден в съответствие с чл. 195б, ал. 2 ЗВ. Административният орган правилно е определил дължимата такса за процесния период 01.01.2018г. 13.09.2022г. съгласно действащата за Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване /приета с ПМС 383/29.12.2016 г./ (Тарифата). Подробно и в систематичен вид съдът е посочил и анализирал приложимите разпоредби от ЗВ, като е приел, че между страните не са спорни обстоятелствата, че Г. Н. М. в качеството му на ЕТ "Г. М." не е декларирал дължимата такса за водовземане за 2018г., 2019г., 2020г., 2021г. и 2022г. в срок до 31 януари на следващите години, съгласно чл.194б, ал.1 от ЗВ; че не е внесена такса за водовземане по издаденото му Разрешително 31590627 от 13.09.2012г. за посочените години в срок до 15 февруари на следващата година, съгласно чл.194б, ал.2 от ЗВ; както и че на ползвания от ЕТ тръбен кладенец (ТК) за водовземане е монтиран водомер, чийто циферблат не позволява реалното отчитане на отнетите количества вода. Административният съд е достигнал до извод, че размерите на дължимите такси за водовземане за 2018г., 2019г., 2020г., 2021г., както и за периода от 01.01.2022г. до 13.09.2022г. са правилно и законосъобразно определени по формулата в чл.11, ал.1 от Тарифата. Във връзка с възражението на едноличния търговец за изтекла погасителна давност съдът е приел, че таксата за водовземане за периода 01.01.2018г. 31.12.2018г. е следвало да бъде внесена до 15.02.2019г. Считано от 01.01.2020г. 5-годишната давност по чл.171, ал.1 от ДОПК спрямо таксата за водовземане за 2018г. изтича на 31.12.2024г. (или на 01.01.2025г. по правилото на чл. 22, ал. 3 от ДОПК), но пък процесният АУПДВ е издаден на 22.11.2023г., с което давността е прекъсната. С оглед на това съдът е достигнал до извод за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност на задължението за такса за водовземане за 2018г. При това положение, първостепенният съд е намерил, че оспореният АУПДВ се явява издаден при наличието на фактическо основание за целта - установено вземане за такса за водовземане, която не е заплатена в размера и в срока, установени от нормите на ЗВ и на приложимата в случая Тарифа, и съответно без противоречие с относимите материалноправни разпоредби. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Нормите на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. б и ал. 6 от ЗВ предвиждат, че за правото на използване на водите се дължи такса за водовземане, чиито размер, начин и ред за изчисляване и заплащане се определя с Тарифа на Министерския съвет. Както правилно е приел първоинстанционният съд, за дължимата годишна такса за водовземане за 2018г., 2019г., 2020г., 2021г., както и за периода от 01.01.2022г. до 13.09.2022г. е приложима Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС 383/29.12.2016 г., в относимите редакции към всеки период. Според чл. 195б, ал. 1 от ЗВ, вземанията за незаплатените такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурително процесуалния кодекс. Алинея втора сочи, че актът се съставя въз основа на писмени доказателства, включващи извлечения от сметките, по които постъпват таксите; платежни и други счетоводни документи, издадени от лицата, използващи водите; покана към лицето за доброволно изпълнение и констативни протоколи от извършения контрол за изпълнение на задължението. При така очертания нормативен регламент, първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за писмена форма и необходимите реквизити, както и при липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Следва да се споделят изводите на съда, че публичното задължение за водовземане е законосъобразно определено, както по основание така и по размер от страна на административния орган, издал АУПДВ. Според действащата редакция на Тарифата, таксата за водовземане от подземни води по чл. 11, които използва жалбоподателят, се определя по формулата Т = Е х W, където Т е размерът на дължимата годишна такса в лв., Е - единичният размер на таксата в зависимост от целта, за която ще бъде ползвана отнетата вода, съгласно таблиците по чл. 12 - в лв./куб. м., а W - размерът на отнетия годишен воден обем в куб. м. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Тарифата сочи, че таксите за водовземане от повърхностни води и от подземни води се определят на базата на отнетия обем вода, целта на ползване на водите и съответните норми за водопотребление, съгласно наредбата по чл. 117а от ЗВ. В чл. 7, ал. 1 от Тарифата (идентичен с чл. 194а, ал. 1 от ЗВ) е посочено, че отнетият при водовземането обем вода или обемът на отпадъчните води се измерва чрез отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства. В ал. 2 на същата разпоредба от Тарифата е посочено, че в случаите на повреда на измервателните устройства за изчисляване на таксата за водовземане или за замърсяване се вземат разрешените в разрешителното за водовземане или за заустване, или за отвеждане количества. По делото се установява и не се оспорва от касационния жалбоподател, че на 30.05.2023г. е съставен Констативен протокол ПВ2-122 (лист 34, дело 140/2024г.) от експерти в Дирекция Контрол при БДИБР, в който са отразени резултатите от извършена на място проверка в Торохранилище към ферма за месодайни крави, землище на с. Старосел, община Хисаря, област Пловдив. Проверката е извършена във връзка с Разрешително 31590627 от 13.09.2012г., с краен срок 13.09.2022г. В рамките на проверката е прието за установено, че на мястото е оборудвано един брой водовземно съоръжение ТК. Констатирано е, че устието на ТК е поместено в подземна шахта, с приблизителни размери 2/2/2м, затваряща се с метални капаци; експлоатационната колона на ТК е изградена от PVC тръба с 125 мм. ТК е оборудван с потопяема помпа, която към момента на проверката не е работила. На нагнетателния тръбопровод е монтиран водомер с фабр. 874030, Беласица, М-14, запазена оловна пломба с печат на БД/МОСВ. Посочено е, че циферблатът на водомера е силно замърсен и показанието не може да бъде отчетено. Тетрадката дневник за отчет на показанията на водомера не е налична на обекта. Настоящата инстанция намира за правилно установени от първоинстанцияонния съд и неоспорени от страните фактите, че Г. Н. М. в качеството му на ЕТ "Г. М." не е декларирал дължимата такса за водовземане за 2018г., 2019г., 2020г., 2021г. и 2022г. в срок до 31 януари на следващите години, съгласно чл. 194б, ал. 1 от ЗВ. Не е внесена такса за водовземане по издаденото му Разрешително 31590627 от 13.09.2012г. за посочените години в срок до 15 февруари на следващата година, съгласно чл. 194б, ал. 2 от ЗВ. С оглед на така установените факти по делото, неоспорени от касатора, настоящият състав приема, че правилно е изчислена таксата за водовземане при установената неизправност на измервателното устройство като са взети разрешените в разрешителното за водовземане количества, съгласно чл. 7, ал. 2 от Тарифата. В тази връзка следва да се посочи, че оплакването на касатора, че дължимите такси не са изчислени на база реално иззетите количества е неотносимо спрямо приложимите разпоредби. Формулата, по която се определя таксата за водовземане от подземни, включително минерални води, както и от повърхностни води, освен в случаите на водовземане от повърхностни води с цел електропроизводство от водноелектрическа централа, е посочена в чл. 11, ал. 1 от Тарифата, а единичният размер на таксата за водовземане от повърхностни води, е посочен в таблицата по чл. 12, ал. 2, т. 9 от Тарифата. В т. 9 на цитираната разпоредба изрично пише, че се касае за Водоснабдяване за други цели. Видно от Разрешително 31590627 от 13.09.2012г. (л. 41 и сл. от адм.д. 140/2024г.) посочените цели за водоснабдяването са всички други цели, с оглед на което формулата за изчисляване на дължимата такса за водовземане е правилно определена от административния орган. Несъстоятелни са оплакванията на едноличния търговец, че неправилно е приложен корекционен коефициент. Сам касационният жалбоподател посочва, че съгласно чл. 11, ал. 2 от Тарифата при самостоятелно водоснабдяване (чрез собствени водовземни съоръжения) таксата за водовземане по ал. 1 се умножава с корекционен коефициент К1 = 1,001. Неоснователно е оплакването, че разрешението е за водовземане, а не за водоснабдяване. Легална дефиниция на понятието водовземане се намира в § 1, т. 7 от ЗВ, където е посочено, че "водовземането" обхваща всички дейности, свързани с отнемане на води от водните обекти. При анализ на тази дефиниция се достига до извод, че водовземането обхваща и водоснабдяването. В подкрепа на този извод е и фактът, че в чл. 12, ал. 2 от Тарифата е посочено, че Единичният размер на таксата за водовземане от подземни води се определя съгласно следната таблица:, а в т. 9 от същата е посочено Водоснабдяване за други цели, в която хипотеза попада и жалбоподателят. От Разрешително 31590627 от 13.09.2012г. (л. 41 и сл. от адм.д. 140/2024г.) се установява, че производството по издаване на разрешителното е започнало по заявление вх. ПВ-166/10.07.2012г., подадено от Г. Н. М. в качеството му на ЕТ "Г. М." за издаване на разрешително за водовземане от подземни води, чрез нови водовземни съоръжения и приложени към него необходими документи и проект за изграждане. По отношение на водовземното съоръжение е посочено, че ТК се проектира с дълбочина до 40 м., т.е. към момента на издаване на разрешителното не е бил изграден, а самото разрешително е издадено въз основа на проект, представен от самия едноличен търговец. Относно срокът на действие на разрешителното е отбелязано, че крайният срок е 2 години от датата на влизане в сила на разрешителното за изграждане на съоръжението и до 13.09.2022г. - срока на разрешителното за водовземане. С оглед на това и при липса на други доказателства по делото ТК, намиращ се в имота, стопанисван от касационния жалбоподател, във връзка, с който е издадено разрешителното за водоползване, да е изграден, да е собственост или да е ползван от друго лице, то неоснователно се явява оплакването в жалбата, че не е налице собствено водовземно съоръжение по смисъла на чл. 11, ал. 2 от Тарифата. По направено възражение за изтекла давност за периода 01.01.2018г. 31.12.2018г. решаващият съд отново подробно се е произнесъл, като правилно е приложил закона, тълкувайки нормите на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 от АПК. На основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК е обосновал правилния извод, че петгодишната давност за задълженията на едноличния търговец за такса за водовземане за периода 01.01.2018г. 31.12.2018г. не е изтекла, тъй като е била прекъсната с издаването на АУПДВ, с който тези задължения са установени на 22.11.2023г. В тази връзка се явяват неоснователни оплакванията в касационната жалба, че не са налице основания за спиране или прекъсване на погасителната давност. С оглед гореизложеното при постановяване на обжалваното решение съдът не е допуснал визираните в касационната жалба нарушения. Правилно е приложил относимите към правния спор материалноправни разпоредби на ЗВ и е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Въпреки изхода на делото, на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като такива не са поискани. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Първо отделение