Решение № 12056 от 9.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13645/2015 г.

Решение № 12056 от 9.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 13645/2015 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по гл. ХII от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "А. Б. К. Н." ЕООД, подадена чрез адв. Б., срещу решение № 5965/9.10.2015 г. на Административен съд С.-град /АССГ/ по адм. д. № 5351 по описа за 2013 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № 2251200316/28.01.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с Решение № 728/19.04.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" ("ОДОП") С. при ЦУ на НАП. Касаторът инвокира трите категории касационни основания за неправилност по чл. 209, т. 3 от АПК. Като противоречащи на материалния закон се определят изводите на съда за отсъствие на доставките, по който е упражнено правото на приспадане на данъчен кредит и в резултат на тях, се сочат за неправилно установени задълженията по ЗДДС и ЗКПО. Сочат се опущения при оценката на доказателствата, както и на логическите правила при формиране на фактическите и правните изводи. Иска се отмяна на решението и на РА. Претендират се деловодни разноски. Ответникът по касация директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - С., чрез юрк. З. в открито съдебно заседание отрича основателността на жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. След обсъждане на касационните доводи и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред АССГ ревизионен акт са установени в тежест на "А. Б. К. Н." ЕООД задължения за ДДС в общ размер на 558 346,43 лв., ведно с лихви за забава в размер на 177 776,97 лв. в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди от 1.03.2009 г. до 31.07.2009 г., от 1.09.2009 г. до 31.01.2010 г., от 1.03.2010 г. до 30.04.2010 г., от 1.06.2010 г. до 31.07.2010 г" от 1.09.2010 г. до 30.09.2010 г. и от 1.09.2011 г. до 30.09.2011 г. по фактури, издадени от "С. Т. БГ" ЕООД, "Е. Е. Д.-74100" ЕООД, "М. В. 2009" ЕООД, "И. Г." ЕООД, "И. С.-К." ЕООД, "Б. К. 09" ЕООД, "К. С." ЕООД, "С. Т." ЕООД, "Е. 07" ЕООД, "Р. П. 611" ЕООД, "Н. Ф. Н. М." ЕООД, "К. Т. 6704" ЕООД, "Р. I К." ЕООД и "В. К." ЕООД. Установени са и задължения за довнасяне на корпоративен данък в размер на 102 951,64 лв. за 2010 г., ведно с лихви за забава в размер на 19 477,18 лв. За данъчния период м. 08.2010 г. не са извършени корекции на декларираните от жалбоподателя резултати по ЗДДС и ЗКПО, но са установени задължения за лихви във връзка с деклариран, но невнесен в срок ДДС и невнесени в срок авансови вноски за корпоративен данък. Предмет на доставките са стоки - строителни материали, кабели, панели и осветителни тела. Утежняващият административен акт е мотивиран с доводи за липса на реалност на доставките на стоки по фактурите, за които касаторът е упражнил право на данъчен кредит и позоваване на чл. 68, ал. 1 и ал. 2, чл. 69, ал. 1 и чл. 6 от ЗДДС. Упражнявайки съдебния контрол върху РА в пределите по чл. 160, ал. 2 от ДОПК, административният съд е изключил допускането на съществени нарушения на процесуални правила; установил е компетентността на участвалите в административното производство органи по приходите, съответствието на РА с изискванията за форма и с материалния закон. Фактическите установявания на съда съответстват на тези на администрацията и не се разколебават от събраните в хода на ревизионното и съдебното дирене доказателства, в това число и заключенията на основната и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ). Във връзка с доставките са представени единствено процесни фактури, фискални бонове (част, от които са издадени от нерегистрирани ЕКАФП) и годишни финансови отчети. Констатацията е, че във фактурите са посочени единствено доставки с предмет различни стоки, без да бъдат индивидуализирани в достатъчна степен, че да се приеме, прехвърлено право на собственост, а в част от фактурите като предмет на доставка липсва пълното наименование на стоките, като такива са фактурите, издадени от "С. Т. БГ" ЕООД, "В. К. БГ" ЕООД, "Б. К. 09" ЕООД, "Е. Е. Д. 74100" ЕООД, "М. В. 2009" ЕООД, "Р. П. - 611" ЕООД. Към процесуалните тежести на жалбоподателя е отнесъл доказването на предпоставките на правото на приспадане на данъчен кредит и е отрекъл установяването им да е проведено убедително. В хода на съдебното производство е оспорена от ответника автентичността на подписите на лицата, положени във фактурите от името на доставчиците. Съдът е указал тежестта на доказване по оспорването, но такова не се е провело. Като е изследвал истинността на последните и поради недоказаното им авторство е намерил, че процесните фактури, представляващи частни документи, не могат да бъдат ценени като подписан документ и доказателство за предаването на стоките, предмет на същите, осъществено между подписалите лица от името на жалбоподателя и съответния доставчик. В хода на ревизионното производство не са представени каквито и да е доказателства от преките доставчици. Не са налице доказателства установяващи обект или склад, в който същите са били съхранявани, приемо-предавателни протоколи, транспортни и експедиционни документи, липсват товарителници, не са ангажирани доказателства, съпътстващи извършването на твърдените доставки на стоки, в т. ч. договори, анекси и др. Общи са изводите на административния съд за това, че без доставка по чл. 6 от ЗДДС не е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от закона и задължение за начисляване на ДДС, а съответно и право на данъчен кредит. Относно установеното задължение за корпоративен данък в размер на 102 951,64 лв. за 2010 г., ведно с лихви за забава в размер на 19 477,18 лв. са възсъздадени тезите на приходната администрация за преобразуване на ФР с разходи, които са отчетени за придобиването на стоките по нереалните доставки, но не са документално обосновани - чл. 26, т. 2 от ЗКПО. По отношение на задължението за авансови вноски, съдът е посочил, че същото е самостоятелно и не зависи от окончателно формирания финансов резултат за съответната финансова година и дали възниква задължение за корпоративен данък. След като пред съда не са били оспорени, че съществуват съответните задължения за главници за авансов данък, то за неплащането им в срок, се дължат лихви - в случая 160,40 лв. Съдът е отхвърлил жалбата и в тази й част, тъй като пред съда не са оспорени установените размери за авансовите вноски или недължимостта им. Решението е правилно. Възникването на правото на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС е обусловено от качествата данъчнозадължено лице на доставчика и на получателя /вж. т. 25 от решението на СЕС по дело С-18/13/, своенето на данъчния документ от получателя - чл. 71, т. 1 ЗДДС, получаването на стоките/услугите по доставката /"...действителното извършване на облагаемата сделка..." според т. 30 от решението на СЕС по дело С-642/11/ и отреждането на полученото за икономическата дейност на ДЗЛ /така т. 36 от решението на СЕС по дело С-153/11/. Отсъствието на който и да елемент от пораждащия правото на приспадане фактически състав изключва възникването на правото. Щом придобиването на правото на разпореждане като собственик със стоката /вж. чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО и чл. 6 от ЗДДС/ и получаването на услугата /чл. 9 от ЗДДС/ са елементи от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, то за претендиращото данъчно предимство ДЗЛ е бремето да установи с убедителността на пълното доказване осъществяването на тези правно релевантни факти - чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Притежаването на фактурата не е достатъчно условие за възникване на правото на приспадане. Като частен свидетелстващ документ фактурата е писмено доказателствено средство. От релевантните за правото на приспадане факти, обаче, тя установява единствено количеството и вида на стоката, вида на услугата и датата на възникване на данъчното събитие - чл. 114, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗДДС. З. и по хипотеза индивидуализирането на вещите, за които получателят е придобил правото да се разпорежда фактически като собственик и на получените услуги следва да се извърши по друг начин, а не чрез посочването на вида им в данъчния документ. Първостепенният съд е черпил аргументи от чл. 78 от ЗС вр. чл. 24, ал. 2 от ЗЗД и е обусловил настъпването на транслативният ефект на разпоредителните сделки имащи за предмет родово определени вещи от индивидуализирането на вещите, което се осъществява по съгласие на страните или чрез предаване. Съдът е намерил, че първата и третата предпоставки от фактическия състав на чл. 78 от ЗС, не са доказани, а именно владението да е придобито на правно основание, което е годно да прехвърли правото на собственост, т. е. да предвижда като правна последица прехвърлянето на правото на собственост, но съдържа само абстрактна годност, защото има недостатък - продавачът не е собственик и купувачът да става собственик, защото е добросъвестен: освен намерението да придобие са налице и допълнителни квалифициращи елементи - липсата на знание, че придобива от несобственик. Фактурите, които са приети от съда за неподписани от доставчика макар и да отговарят на изискванията за данъчен документ, не обективират данъчно събитие. Съдът като е съобразил видът и количествата на стоките - предмет на документираните продажби и в съответствие с логическите и опитните правила е заявил очакване за съществуването на информационни следи за пространственото движение на вещите. Касаторът не е провел успешно главно пълно доказване за предаването на стоките по процесните фактури. Не е доказано предаването на процесните стоки като начин за овластяване на получателя да се разпорежда фактически с тях като собственик. Съдът при изключително ограничения доказателствен материал е бил възпрепятстван да извърши преценка на приемо-предаването, същият не е счел за убедително доказването с процесните фактури, предвид откритото производство по оспорване автентичността на подписите на лицата, положени от името на доставчиците по реда на чл. 193 от ГПК. Без да е доказано извършването на облагаеми доставки е неотносимо позоваването от касатора на разпоредби от директива на Съвета, тъй като данъчното предимство е обусловено от осъществяването на материалните предпоставки за възникването му. Позоваването на практиката на СЕС от страна на касатора, не освобождава данъчно задълженото лице от изискванията по ЗДДС да установи осъществяването на фактическия състав, пораждащ правото на приспадане на данъчен кредит, елемент от който е осъществяване на доставката на стока. Отсъствието на доставка дисквалифицира верността на отразяването й като стопанска операция в процесните фактури. С арг. от чл. 10, ал. 1 и чл. 26, т. 2 от ЗКПО това препятства възприемането за данъчни цели на разходите по тях като документално обосновани. С този разход не следва да се редуцира финансовия резултат. Съжденията на административния съд в същия смисъл са верни. В частта на установените задължения за лихви във връзка с деклариран, но невнесен в срок ДДС и невнесени в срок авансови вноски за корпоративен данък данъчния период м. 08.2010 г., за които не са извършени корекции на декларираните от жалбоподателя резултати по ЗДДС и ЗКПО, не са наведени доводи относно последното, по които да бъде проверена правилността на акта, поради което инстанционният контрол от настоящата касационна инстанция се осъществява в изпълнение задълженията, съобразно разпоредбата на чл. 218 АПК. В контекста на горното е дължимо оставяне в сила на оспореното решение. При този изход на спора на ДД "ОДОП" се следват деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция в размер 11 117 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение