Решение № 12062 от 9.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4917/2017 г.

Решение № 12062 от 9.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4917/2017 г., III о., докладчик съдията Юлиян Киров Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. Р., депозирана от адв. М. Кирова от ВАК, против Решение № 526 от 27.03.2017 г., постановено по административно дело № 677/2016 г. на Административен съд- гр. Варна (АС Варна), с което е ОТХВЪРЛЕН предявения от него срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, вр. чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация за сумата от 10 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на пряка дискриминация по признак лично и обществено положение извършена от служители на Затвора [населено място] за периода 01.03.2010 г. – 01.03.2015 г. В жалбата се релевират твърдения, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон– касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че по делото е безспорно установено противоправно поведение на ответника през процесния период и преживения емоционален дискомфорт, физически болка. Изложени са твърдения, че следствие на това поведение са нанесени неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в причинени негативни преживявания, болки страдания с продължителен характер. Моли решението да бъде отменено и се реши спора по същество и се уважат исковите претенции като доказани по основание и размер. Ответникът Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" при МП (ГДИН), в писмен отговор, депозиран от процесуалния представител юрисконсулт Славова моли да се остави касационната жалба без уважение и се остави в сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за недопустимост на съдебното решение. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срок и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. АС Варна е сезиран с искова молба на К. Р. с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" – гр. София, за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за периода 01.03.2010 г. – 01.03.2015 г. за претърпени неимуществени вреди в резултат на пряка дискриминация по признак лично и обществено положение извършена от служители на Затвора [населено място]. Ищецът твърди, че служителите на Затвора [населено място] са го извеждали до местата за престой на открито, с поставяне на помощни средства – белезници, като за същия период в Затвора София лица, изтърпяващи същото наказание се извеждат до същите места без използването на помощни средства. Твърди, че от дискриминационните действия на служители на Затвора [населено място] е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки, страдания, унижение, потиснатост, стрес, чувство на безнаказаност, обреченост, безпомощност и безпокойство. С обжалваното решение е ОТХВЪРЛЕН предявения от К. Р. срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 74, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 10 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на пряка дискриминация по признак лично и обществено положение, извършена от служители на Затвора [населено място] за периода 01.03.2010 г. – 01.03.2015 г. На следващо място е ОСЪДЕН К. Р. да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София сумата от 210 лв. (двеста и десет лева), представляваща съдебно- деловодни разноски. За да достигне до този правен резултат от адм. съд е посочено, че между страните не се спори, че ищецът е изтърпявал наказание "доживотен затвор" в Затвора [населено място] за периода от 01.03.2010 - 01.03.2015 г. Въз основа на приобщените доказателства адм. съд приема, че за периода 01.03.2010 г. – 01.03.2015 г. не е налице различно третиране на осъдени с наложено наказание "доживотен затвор" в Затвора [населено място] и Затвора София. Намира, че показанията на свидетеля Ж., за извеждането в Затвора София без помощни средства, следва да се ценят като изолиран случай, с оглед представените заповеди на началника на Затвора София. Счита, че ищецът, не е ангажирал безспорни доказателства, че е третиран по различен начин на основание лично и обществено положение. Приема, че лицата, изтърпяващи наказание "доживотен затвор" са третирани еднакво в Затвора [населено място] и Затвора София. Със заповеди директорите на Затвора [населено място] и София са разпоредили използването на помощни средства и такива са използвани по отношение на ищеца. Предвид тези доводи решаващият съд счита, че предявеният иск, като неоснователен следва да се отхвърли. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира подадената касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Първоинстанционният съд е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства, като е установил надлежно релевантните факти. Въз основа на тези факти и след като е анализирал подробно приложимата правна уредба е формирал обосновани правни изводи. Не е налице твърдяното от касационния жалбоподател противоречие на изводите на съда по отношение състава на претендираната отговорност на държавата, визирана в чл. 1 от ЗОДОВ. Пред адм. съд се претендира обезщетение по ЗОДОВ, с оглед дискриминация, извършена от служителите в Затвора [населено място], поради различни условия, при които се изтърпява наказание в Затвора София. Ищецът от една страна твърди дискриминация (неравностойно третиране спрямо други лица), а от друга сочи използване на белезници при извеждане на открито, които евентуално могат да причинят увреждане, което подлежи на обезщетение. От него в производството пред първоинстанционният съд не са доказани неимуществени вреди в резултат на визираните действия. Необосновано в касационната жалба се релевират твърдения, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В случая не са установени действия на пряка или непряка дискриминация, основана на признаци, установени в закон или международен договор, по който Република България е страна, т.е. поставянето на лицето в по- неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези. Различните условия на изтърпяване на наказание в две места за лишаване от свобода биха могли да доведат до увреждане, ако не отговарят на законовите изисквания. Обстоятелството, че същият е извеждан с използването на помощни средства би било релевантно, ако предявения иск е с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ, във връзка с приложимите разпоредби на ЗИНЗС, регламентиращи условията на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Съгласно чл. 197, ал. 1 ЗИНЗС и чл. 213 ППЗИНЗС наказанието доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, се изпълнява в отделни затвори или в обособени отделения към другите затвори. Разпоредбата на чл. 71, ал. 2 от ЗИНЗС, предвижда осъдените да търпят този вид наказание, които са на първоначален "специален режим", да бъдат настанявани в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана. В този смисъл е Решение № 11411 от 14.09.2011 г. по адм. дело № 6341/2011 г., на Петчленен състав на ВАС. Изтърпяването на наказанието доживотен затвор изисква определена изолация на осъдените лица. Участието им в колективни мероприятия е само с осъдени от същата категория. Изолацията е специфична, завишена и произтича от строгостта на наказанието, предвид неговите характеристики- чл. 38, ал. 1 и чл. 38а, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от НК. Тази "завишена" изолация се спазва и при конвоирането и извеждане на открито. Съобразно чл. 214 ППЗИНЗС изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещението. В случая от значение е използването на белезници при лишени от свобода с наказание "доживотен затвор". Реализацията на това наказание се отчита и при съпътстващите дейности. Съгласно чл. 112 и сл. на ЗИНЗС при изпълнение на служебните си задължения държавните служители от местата за лишаване от свобода могат да използват физическа сила, помощни средства и оръжие, ако спазването на реда и дисциплината не може да бъде постигнато по друг начин. Законът дава право на служителите да ползват помощни средства по своя преценка и при съобразяване с обстоятелствата по чл. 115, ал. 1 от закона - конкретната обстановка, характера на нарушението и личността на нарушителя. Определящото за действията на затворническата администрация за всеки конкретен случай е както присъдата, която се изтърпява, определения режим на изтърпяването й, така и поведението и характеровите особености на лицето. На база тези разпоредби администрациите на Затвора [населено място] и Затвора София и са приели съответните вътрешноорганизационни актове. Същите не предвиждат различни мерки, а на база нормативната уредба предвиждат еднакви мерки и условия за лишените от свобода в двата затвора. Безспорно по делото е установено, че лицата, изтърпяващи наказание "доживотен затвор" са третирани еднакво в Затвора [населено място] и Затвора София. Със заповеди директорите и на двата затвора [населено място] и София са разпоредили използването на помощни средства и такива са използвани по отношение на осъдените на доживотен затвор. Правото на обезщетение за вреди и ангажиране имуществената отговорност на ответника по чл. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДиск включва незаконен акт (действие или бездействие), на орган или длъжностно лице, при или по повод изпълнение на административна дейност; нанесена вреда на физическо лице и причинна връзка между вредата и незаконния акт, които в конкретния случай липсват. Настоящият състав счита, че твърдението за дискриминация е голословно и не е подкрепено с доказателства. При неустановяване на елементите от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд– трето отделение,