Решение № 2390 от 11.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11148/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Дунавпорт ООД, ЕИК 118586785, гр. Силистра, чрез процесуалния му представител адв. Станев, против Решение 1110 от 03.10.2024 г., постановено по адм. дело 205/2023 г. по описа на Административен съд Силистра /АС-Силистра/ в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ АУ001013 от 28.11.2018 г., издаден инспектор Публични вземания в отдел Местни данъци и такси при Община Силистра, потвърден с Решение 1510 от 05.10.2023 г. на Началник Отдел Местни данъци и такси при Община Силистра. Подържат се касационно основание по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК неправилно приложение на материалния закон. Настоява, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Първата теза, която застъпва е, че АУЗД е факултативен, установителен акт на данъчната администрация и винаги акт, с който не се предприемат действия по принудително изпълнение, както и че същият не съвпада с по своята същност с акта за установяване на публично вземан, предвиден в чл. 172, ал. 2 от ДОПК, с оглед на което не е изпълнена която и да е предпоставките за прекъсване на давността. На второ място излага и съображения, че дори и да се приеме обратното, за да е приключил динамичният фактически състав по издаването на акта по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в същността си индивидуален административен акт по смисъла на АПК, то следва де проведено редовно и производството по неговото връчване на адресата. В случая връчването е осъществено след изтичане на срока по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, давността не може да се счита за прекъсната по смисъла на чл. 171, ал. 2 от ДОПК на 30.08.2022 г., ерго процесните задължения за 2016 г. и 2017 г. следва да считат за погасени по давност. Настоява се за отмяна на съдебния акт в обжалваната му част с отмяна на АУЗД. Претендира присъждане на разноски, сторени пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба Началник отдел Местни данъци и такси при Община Силистра, не изразява становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е основателна. Върховният административен съд, тричленен състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на производството пред Административен съд Силистра (АС Силистра) е законосъобразността на Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) АУ001013 от 28.11.2018 г., издаден от инспектор Публични вземания в Отдел Местни данъци и такси /МДТ/ при Община Силистра, определен за орган по приходите със Заповед ЗК-1164/13.07.2015 г. на Кмета на Община Силистра, потвърден с Решение 1510 от 15.10.2022 г. на Началник Отдел МДТ при Община Силистра, в частта му, с която в тежест на Дунавпорт ООД, ЕИК 118586785, за данъчни периоди 2016 г., 2017 г. и 2018 г. са установени задължения за данък недвижими имоти (ДНИ) в размер общо на 1 819,34 лева, ведно с лихви за забава в размер общо на 229,87 лева, и за такса битови отпадъци (ТБО) в размер общо на 6 857,03 лева, ведно с лихви за забава в размер общо на 869,98 лева. С първоинстанционното решение АС-Силистра е отхвърлил жалбата на дружеството против АУЗД АУ001013 от 28.11.2018 г., издаден от инспектор Публични вземания в Отдел МДТ при Община Силистра, определен за орган по приходите със Заповед ЗК-1164/13.07.2015 г. на Кмета на Община Силистра, потвърден с Решение 1510 от 15.10.2022 г. на Началник Отдел МДТ при Община Силистра, в частта му, с която в тежест на Дунавпорт ООД, ЕИК 118586785, за данъчни периоди 2016 г., 2017 г. и 2018 г. са установени задължения за ДНИ в размер общо на 1 747,11 лева, ведно с лихви за забава в размер общо на 221,17 лева, и за ТБО в размер общо на 6 585,16 лева, ведно с лихви за забава в размер общо на 835,12 лева, във връзка с общо 11 недвижими имота, ведно с построените в тях сгради, като е отменил същия в останалата му част. Решението е предмет на касационна проверка единствено в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу процесния АУЗД. В останалата си част решението е влязло в сила. Първоинстанционният съд е установил следната, всъщност безспорна между страните фактическа обстановка: Дружеството е собственик на процесните недвижими имоти; подало е Декларации по чл. 14 от ЗМДТ за всеки един от тях, както и Декларации по чл. 17, ал. 4, т. 1 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги при Община Силистра, че няма да ги ползва, за 2016 г. и 2018 г. Имотите са част от урбанизираната територия; попадат в границите на районите, определени със заповедите на Кмета на Община Силистра по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, за които се предоставят услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, извозване и обезвреждане в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване; всяка една от услугите е и реално предоставяна. Размерите на задълженията за ДНИ и ТБО (последните без компонента сметоизвозване и сметосъбиране за 2016 г. и 2018 г.) са установени посредством съдебно-икономическа експертиза. За да отхвърли частично жалбата на дружеството съдът е приел, че процесния АУЗД в посочените му части е издаден от компетентен орган, при липсата на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и при правилно приложение на материалния закон. АС-Силистра е приел за неоснователно основното (всъщност единствено) възражение на жалбоподателя за недължимост на процесните задължения, поради погасяването им по давност. В по-общ план е посочено, че публичните вземания, каквито са и процесните (чл. 162, ал. 12, т. 1 и т. 3 от ДОПК) се погасяват вкл. и по давност (чл. 168 от ДОПК), дефинирана в чл. 171, ал. 1 от ДОПК, според която правна норма 5-годишният давностен срок започва да тече от 01 януари на годината, следваща годината, в която е следвало да се плати публичното задължения. В конкретиката на казуса е прието, че началото на давностния срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за задълженията за 2016 г. е сложено на 01.01.2017 г., за тези за 2017 г. на 01.01.2018 г. и за тези за 2018 г. на 01.01.2019 г., който срок е следвало да изтече съответно на 01.01.2022 г., на 01.01.2023 г. и на 01.01.2024 г. (за изчисляването на сроковете виж чл. 22, ал. 3 от ДОПК), но преди това на дата 28.11.2018 г. е издаден процесният АУЗД, с който юридически факт давността е прекъсната и е започналата да тече нова 5-годишна давност, съобразно правилото на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, която от своя страна е спряна с факта на предприетото оспорване на АУЗД (чл. 172, ал. 1, т. 4 от ДОПК), поради което и не е изтекла. Със съображения, че юридическият факт, водещ до прекъсване на давността по смисъла на чл. 172, ал. 2 от ДОПК е самото издаване на акта за установяване на публичното вземане, а не неговото връчване на адресата, са отхвърлени аргументите на оспорващия за противното. Според съда като собственик на процесните недвижими имоти, Дунавпорт ООД е задължено лице за заплащането на ДНИ, а и на ТБО, при положение, че същите попадат в определените със заповедите по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ райони, в които се предоставят услугите по чл. 62 ЗМДТ, при съобразяване разбира се подадените за 2016 г. и 2018 г. декларации по чл. 17, ал.1, т. 4 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги при Община Силистра, но също така и в размерите, изчислени от вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза. На основание изложеното е направен краен извод за законосъобразност на процесния административен акт в тази му част. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд, в оспорената му тук част, като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Касационният съд намира изводите на АС - Силистра за обосновани и законосъобразни. Решението, в частта му предмет на касационен контрол, е правилно и следва да се остави в сила като на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК касационният съд препраща към съответната част на мотивите. Всъщност неоснователно е единственото оплакване на касатора, с което се обосновава касационното основание по чл. 209, т. 3 от АПК, а именно за неправилно приложение на правилото на чл. 172, ал. 2 от ДОПК. В разпоредбата на чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК е уреден институтът на погасителната давност, който е материалноправен, независимо че нормите се намират в процесуален закон. На първо място страните не спорят, а и е очевидно, че за спорните задължения към датата на приключване на устните състезания по делото не е изтекла абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК. От своя страна правилото на чл. 171, ал. 1 от ДОПК (на което се позовава касатора), предвижда че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Правилно е прието от състава на АС - Силистра, че този срок не е изтекъл към датата на издаване на обжалвания АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Погасителната давност по отношение задълженията за 2016 г. е започнала да тече на 01.01.2017 г. и е следвало да изтече на 01.01.2022 г., съответно за 2017 г. на 01.01.2018 г. и е следва да изтече на 01.01.2023 г. и за 2018 г. на 01.01.2019 г. и е следвало да изтече на 01.01.2024 г., но с издаването на АУЗД от 18.11.2018 г. давността по отношение на всяко едно от задълженията е прекъсната на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК. От тази дата е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който при съобразяване и правилото на чл. 172, ал. 1, т. 4 от ДОПК, не е изтекъл. Основният довод на касатора за неправилност на съдебното решение е за неправилно приложение от съда на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 ДОПК, с аргументи от една страна, че АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК не е измежду категорията актове, визирани в правилото на чл. 172, ал. 2 от ДОПК, а от друга че смисълът на посоченото правило е не простото издаване на акта за установяване на вземането, а връчването му на задълженото лице. Тези доводи не могат да бъдат споделени. Както произтича от правилата на чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ, установяването на задължения за местни данъци и такси се осъществява по реда по ДОПК, според които способите за установяването на тези публични общински вземания са два: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължения по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 от ДОПК /АУЗД/ и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 от ДОПК. Вярно е, че публичните вземания (вкл. и от рода на процесните) възникват по силата на закона с осъществяването на елементите от правопораждащия фактически състав. Но също така е вярно и че с издаването на акта по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, установителен по характер, се цели снабдяването на публичния взискател с годно изпълнително основание (с него се установява вземането по основание и размер), въз основа на което да бъдат предприети действията по принудителното му удовлетворяване при липсата на доброволно изпълнение (виж чл. 209, ал. 1 във вр. с ал. 2, т. 3 от ДОПК). В обобщение актът по чл. 107, ал. 3 от ДОПК е измежду категорията актове, визирани от правилото на чл. 172, ал. 2, предл. първо от ДОПК. Неоснователни са и втората група аргументи на касатора. Употребеният от законодателя в чл. 172, ал. 2, предл. първо от ДОПК израз издаването на акта не оставя никакво съмнение в тълкуването на правната норма. Ясна е волята на нормотвореца да възведе като юридически факт, от който произтича прекъсването на давностния срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, фактът на издаване на акта за установяване на вземането (в частност този по чл. 107, ал. 3 от ДОПК), а не факта на неговото връчване на задълженото лице. Изоставянето на подхода, произтичащ от чл. 141, ал. 2, т. 1 от Данъчния процесуален кодекс (отм.), давността да се прекъсва с влизане в сила на акта за установяване на публичното вземане, е допълнителен аргумент за това. Очевидно е, че когато законодателят е искал прекъсването на давността да зависи от влизането в сила на акта за установяване на публичното вземане той ясно и нееднозначно е посочил това. Но с влизането в сила на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс волята на законодателя за юридическия факт, който води до прекъсване на погасителната давност е променена и това вече не е връчването или влизането в сила на акта за установяване на публичното вземане, а неговото издаване. В обобщение Решението на Административен съд Силистра като правилно в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора не се следват разноски, а от ответника по касация такива на се поискани, поради което и не се присъждат. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,