Решение № 600 от 27.12.2012 г. на ВКС по н. д. № 1958/2012 г.

Решение № 600 от 27.12.2012 г. на ВКС по н. д. № 1958/2012 г., I н. о., НК, докладчик съдията Блага Иванова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. В. К. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 135 от 13.08.12 г., по ВНОХД № 274/12, с което е потвърдена присъда на Пловдивски окръжен съд № 43 от 25.04.12 г., по НОХД № 1042/11.

С първоинстанционната присъда подсъдимият С. В. К. е признат за виновен, както следва:

• в това, че през периода от 2.06.2009 г. до 14.08.2009 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като посредствен извършител - чрез Т. Н. Н., управител на [фирма], чрез използване на документи с невярно съдържание /справки-декларации за ДДС/, е получил и е направил опит да получи за [фирма], от държавния бюджет, неследваща се парична сума в особено големи размери: 149 115,11 лв., с оглед на което и на основание чл. 256, ал. 2, пр. 3 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на четири години "лишаване от свобода" и "лишаване от право да упражнява търговска дейност", за срок от шест години,

• в това, че на 11.03.2010 г., в [населено място], в качеството си на управител на [фирма], е избегнал плащане на данъчни задължения в особено големи размери: 74 983,78 лв., като е потвърдил неистина в писмена декларация /Годишна данъчна декларация за финансовата 2009 г., вх. № 3144/11.03.10 г., подадена пред ТД на НАП, Пловдив/, която се изисква по силата на закон /чл. 92 от Закона за корпоративното подоходно облагане/, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и чл. 54 НК, е осъден на четири години "лишаване от свобода",

• на основание чл. 23 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание, а именно: четири години "лишаване от свобода", при "строг" режим, настаняване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, и "лишаване от право да упражнява търговска дейност", за срок от шест години,

• на основание чл. 25 НК, му е определено едно най-тежко общо наказание измежду наложените по НОХД № 907/05 на ПРС, НОХД № 44/09 на КРС, и НОХД № 268/10 на ПРС, а именно: три години "лишаване от свобода", при "строг" режим, настаняване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, и глоба, в размер на 850 лв.

С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Изтъква се, че са опорочени доказателствените изводи относно приетите релевантни факти, че са пренебрегнати оправдателни доказателства за сметка на обвинителни такива, че е допуснато съществено процесуално нарушение, като е отказано провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 1 НПК, че с отказа да бъде проведена процедурата по чл. 371, т. 1 НПК, съдът е проявил предубеденост относно изхода на делото, че въззивното решение не е надлежно мотивирано, че са неубедителни съображенията относно действията на св. Н., че изводите относно участието на подсъдимия в престъплението по чл. 256 НК не почиват на събраните доказателства, че отговорността за престъплението по чл. 256 НК следва да се носи от св. Н., че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателят да бъде оправдан, или да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъде изменено решението, като бъде смекчено наказателноправното положение на подсъдимия.

В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата.

Подсъдимият не участва лично в настоящето производство.

Представителят на ВКП счита жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Неоснователно се твърди, че е допуснато съществено процесуално нарушение с отказа на първоинстанционния съд да проведе диференцираната процедура по чл. 371, т. 1 НПК. Съдът е отдал приоритет на принципа на непосредственост и е счел, че за разкриване на обективната истина е необходимо да се проведе съдебно следствие по общия ред. Доколкото от провеждането на процедурата по чл. 371, т. 1 НПК не произтичат правни последици, благоприятни за подсъдимия /за разлика от процедурата по чл. 371, т. 2 НПК/, въззивният съд не е имал задължение да ги приложи. Неоснователен е доводът, че с отказа да се приложи диференцираната процедура е проявена предубеденост от изхода на делото. Предубеденост би била налице, ако съдът е взел отношение по виновността на подсъдимия, докато, в случая, предубеденост липсва, тъй като необходимостта от провеждане на съдебно следствие по общия ред е аргументирана с оглед принципа на обективната истина. Въззивният акт е мотивиран съобразно изискванията на чл. 339 НПК. Даден е отговор на наведените от защитата възражения срещу обосноваността и правилността на осъдителната присъда. Доказателствените изводи по релевантните факти са изведени след процесуално издържан анализ на събраните доказателства, тоест, липсва нарушение по чл. 14 НПК. Показанията на свидетелите са анализирани в контекста на писмените доказателства и доказателствени средства, като са съобразени и заключенията на съдебно-счетоводните експертизи. Изяснено е, че процесните фактури, касаещи престъплението по чл. 256 НК, са осигурявани от подсъдимия, който ги е предоставял на св. Т. за счетоводно оформяне. От показанията на същата свидетелка е установено, че за параметрите на данъчния резултат се е грижил подсъдимият. Изяснено е, също така, че при данъчната проверка на дружеството от органа по приходите проверяващите /св. З. и св. С./ са комуникирали с жалбоподателя. Ролята на св. Н. в инкриминираните събития е предопределена от повдигнатото обвинение, според което Т. Н. е използван като оръдие, тоест, е наказателнонеотговорен, при каквато конструкция на обвинението е недопустимо да се изследва дали св. Н. е автор на престъплението по чл. 256 НК. Неоснователно се твърди, че не е отдадено дължимото значение на оправдателните доказателства. Такива се съдържат единствено в обясненията на подсъдимия, интерпретирани като защитна теза, опровергана от кредитираните гласни доказателства.

Липсата на допуснати съществени процесуални нарушения изключва възможността за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.

ВКС намери, че жалбата е частично основателна относно приложението на материалния закон, касаещо деянието по чл. 256 НК. Обвинението е приело, че подсъдимият е действал като посредствен извършител, каквото качество жалбоподателят не притежава. Неговото участие се е изразило в създаване на условия за извършване на престъплението по чл. 256 НК, тоест, той е действал като помагач по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК, а извършител, в случая, се явява неустановено по делото лице. Друг е въпросът, че възможен извършител на престъплението е управителят на дружеството, а подсъдимият би бил негов помагач. Такова обвинение обаче не е повдигнато, а, както е известно, съдът не разполага с правомощие да определя кръга на лицата, които следва да носят наказателна отговорност. В настоящия случай, с оглед действителната роля на подсъдимия в престъплението по чл. 256 НК, неговото поведение следва да се квалифицира като помагачество, при неизвестен извършител, в каквато насока следва да се измени въззивното решение. Това е допустимо, тъй като е налице фактическо обвинение, даващо възможност за преквалификация на деянието в посочения смисъл. Последица от преквалификацията е възможността да бъде намалено наложеното наказание /за престъплението по чл. 256 НК/ от четири години "лишаване от свобода" на три години "лишаване от свобода".

Що се отнася до престъплението по чл. 255 НК, за неговото извършване наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана правилно, тоест, не е допуснато нарушение на материалния закон. Наказанието, наложено за престъплението по чл. 255 НК, отговаря на законовия критерий за справедливост, заложен в чл. 348, ал. 5 НПК. Касае се за деяние с висока степен на обществена опасност и за деец, чието съдебно минало го очертава като личност, чиято обществена опасност също е завишена. Определеното наказание четири години "лишаване от свобода" е при превес на смекчаващите обстоятелства и е близо до законовия минимум, в какъвто случай липсват основания за проява по-голямо снизхождение към подсъдимия. Ето защо, искането за смекчаване на наказателноправното му положение не може да бъде удовлетворено. Не може да бъде уважено и другото искане, което е за отмяна на осъдителните актове и оправдаване на жалбоподателя, тъй като липсват основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК /подсъдимият не е осъден за несъставомерно деяние/.

По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 и т. 1 НПК, ВКС, I НО,