Решение № 241 от 29.11.2018 г. на ВКС по н. д. № 877/2018 г.

Решение № 241 от 29.11.2018 г. на ВКС по н. д. № 877/2018 г., I н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Производството е по реда на чл. 346, т. 4 от НПК. Образувано е по повод на постъпила жалба от повереника на частния тъжител Б. М. Б. срещу решение № 709 от 26.06.2018 г., постановено по ВНЧХД № 969/2015 г. по описа на Софийски градски съд. С атакуваното решение е отменена присъда от 10.10.2014 г., постановена по НЧХД № 19262/13 г. на Софийски районен съд и образуваното наказателното производство срещу Н. Т. Б. за престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 146, ал. 1 от НК е прекратено поради изтекла давност. Първоинстанционната присъда е потвърдена в частта, с която частният тъжител е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 350 лв. и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист в размер на 5 лв. С касационната жалба се атакува възлагането на деловодните разноски в тежест на частния тъжител. Иска се отмяна на решението в тази част. Според касаторът е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като подсъдимият не е оправдан, а прекратяването на наказателното производство е по негово искане. Постъпило е възражение от защитника на подсъдимия, в което се изразява становище за неоснователност на жалбата. В съдебно заседание повереникът поддържа изложеното в жалбата, като подчертава, спецификата на конкретния случай, в който въззивният съд не само е прекратил наказателното производство, но и е отменил оправдателната присъда срещу подсъдимия. Защитникът и представителят на прокуратурата изразяват становище, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата за неоснователна. Наказателното производство от частен характер е образувано на 08.11.2013 г. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са назначени две експертизи. След приемането им съдът е изплатил възнаграждение за изготвянето им и явяването на вещите лица, общо в размер на 350 лв. С постановената на 10.10.2014 г. оправдателна присъда, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК разноските са възложени в тежест на частния тъжител. Присъдата на районния съд е атакувана от повереника на Б. и по повод на жалбата на 12.03.2015 г. е образувано въззивно дело пред Софийски градски съд. На 22.06.2015 г. с оглед качеството на член на Европейския парламент на подсъдимия Б., съдът е постановил спиране на наказателното производство. Възобновено е с определение от 26.04.2018 г., тъй като към тази дата срокът по чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, считано от датата на деянието – 19.10.2013 г., е изтекъл. На подсъдимият е предоставена възможност да изрази становище по реда на чл. 24, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. С писмена молба, докладвана в съдебно заседание на 20.06.2018 г., той е пожелал наказателното производство да бъде прекратено, след което въззивният съд се е произнесъл в този смисъл с атакуваното решение. Въпросът за възлагането на разноските е процесуален, уреден е в глава ХV, раздел ІІІ от НПК, поради което направеното с касационната жалба оплакване следва да се счита за съществено процесуално нарушение, а не за такова на материалния закон, както се поддържа. Присъждането на разноските се осъществява в зависимост от изхода на делото. Съгласно разпоредбите на чл. 189, ал. 3 и чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да ги заплати, а когато бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по делата, образувани по тъжба на пострадалия, се възлагат на частния тъжител. От редакцията на закона е видно, че визира всички случаи на прекратяване, без значение какво е основанието и дали е възникнало пред първата или въззивната инстанция. Действително, съдебната практика разкрива изключително многообразие от случаи, попадащи в хипотезата на прекратяване на наказателно производство, образувано по тъжба на пострадалия. Без съмнение, основанията по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, поради идентичността им с две от изброените в чл. 304 от НПК, би следвало да пораждат последици, сходни с тези на оправдателната присъда. В други случаи, когато прекратяването не е резултат от поведението на частния тъжител и е извън неговата воля, той не би следвало да понесе неблагоприятни материални последици, поради това, че е упражнил конституционното си право на съдебна защита. Недостатъците на нормативното разрешение могат да бъдат преодолени единствено по законодателен път. Действащата към момента процесуална разпоредба е императивна и не предоставя възможност за преценка или различно тълкуване. Като е възложил разноските в тежест на частния тъжител съобразно предписанието на чл. 190, ал. 1 от НПК, съдът е приложил точно закона. Изложените от повереника аргументи, основаващи се на обстоятелството, че отменената първоинстанционна присъда е била оправдателна, също не могат да бъдат споделени. Отмяната на оправдателната присъда не би могла да се приравни на постановяване на осъдителна. Независимо в какъв смисъл е била постановената присъда, след като не е влязла в законна сила, по отношение на подсъдимия действа презумпцията за невиновност. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, съдът