Решение № 507 от 20.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1544/2013 г.

Решение № 507 от 20.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1544/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Производството е по реда на Глава ХХХIII от НПК и е образувано по искане на главния прокурор на Република България за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила определение от 15 април 2013 г. на Сливенския районен съд, постановено по нохд № 438/2013 г., с което е одобрено споразумение за решаване на делото и е прекратено производството по него, в частта му относно ангажиране на наказателната отговорност на осъдения Р. И. Р. за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 7 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, както и на определението от същата дата, постановено по реда на чл. 383, ал. 2 от НПК и при хипотезата на чл. 68, ал. 1 от НК отново по отношение на осъдения Р.. В искането е заявена незаконосъобразност на определенията - първото поради неправилно приложение на разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от НК вместо тази на чл. 64, ал. 1 от НК и второто - поради игнориране на непълнолетието на осъдения Р. и на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от НК при преценка на хипотезата на чл. 68, ал. 1 от НК. Като е одобрил споразумението при така допуснатите в него нарушения на материалния закон, не е упражнил правомощията си по чл. 382, ал. 5 от НПК и е одобрил споразумение, което противоречи на закона, съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила, което е съществено, защото е накърнило правата на осъдения Р.. Изложеното ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С искането се претендира отмяна на определението за одобряване на споразумението в посочената му част и на определението за приложението на чл. 68, ал. 1 от НК, и двете по отношение на осъдения Р., и връщане на делото за ново разглеждане в тези му части от друг състав на съда. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа искането на главния прокурор на РБ при посочените в него основания за възобновяване на делото. Осъденият Р. И. Р. участва в това заседание лично и с назначения му от ВКС за служебен защитник адвокат П. В. от С. адвокатска колегия, който намира искането за основателно, поради което следва да бъде уважено. Идентично становище поддържа и осъденият Р. в рамките на упражненото си право на лична защита. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, намира за установено следното: С атакуваното определение Сливенският районен съд е одобрил постигнатото между защитниците на подсъдимите Р. Р. и Б. О. и представител на обвинителната власт споразумение за решаване на делото, с което е ангажирана наказателната отговорност на осъдения Р. И. Р. за това, че на 03. 01. 2013 г., в [населено място], като непълнолетен, но можейки да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, при повторност и в съучастие като съизвършител с Б. О., с участието и на малолетните Д. Р. и Ст. А., чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, е отнел чужди движими вещи на обща стойност 66. 33 лева от владението на М. Н. Н., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 7 във вр. чл. 20, ал. 2 във вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, е осъден на три месеца лишаване от свобода, които да изтърпи в Поправителен дом - Б., при първоначален "общ" режим. След одобряване на споразумението съдът е прекратил производството по делото. Определението е постановено на 15. 04. 2013 г., когато е влязло в законна сила като неподлежащо на редовен инстанционен контрол. С определение от същата дата, постановено по реда на чл. 383, ал. 2 от НПК, на основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наложеното на осъдения Р. наказание от четири месеца лишаване от свобода с влязлата в законна сила присъда по нохд № 1308/2012 г. на Сливенския районен съд, което наказание Р. да изтърпи при първоначален "общ" режим в ПД - Б. Определението не е обжалвано/протестирано и не е проверявано по въззивен ред. Искането на главния прокурор е допустимо, тъй като е направено от компетентния орган по чл. 420, ал. 1 от НПК и е постъпило в първоинстанционния съд в срока по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, то е основателно. В искането се твърди, че при изготвяне на споразумението между обвинението и защитата, не е приложена съответната материалноправна норма при определяне на наказанието на осъдения Р. Не е съобразено обстоятелството, че към момента на извършване на престъплението и към настоящия момент същият е непълнолетен. Неправилността се изразява в това, че при така определеното на Р. наказание от три месеца лишаване от свобода, за него са били налице предпоставките на чл. 64, ал. 1 от НК за настаняването му във възпитателно училище-интернат (В.). А това е така, защото в конкретния случай не е налице някоя от ограничителните хипотези на чл. 64, ал. 4, б. "а" и "б" от НК, изключващи приложението на ал. 1 на нормата. Това обаче не е съобразено от съда, който не е предложил промяна на условията на споразумението в рамките на правомощията си по чл. 382, ал. 5 от НПК и по този начин е нарушил процесуалните правила. Твърди се също, че при постановяване на определението по чл. 383, ал. 2 от НПК, съдът не е обсъдил и съобразил възможностите по чл. 69, ал. 2 от НК и затова неправилно е приложил закона, привеждайки в изпълнение, на основание чл. 68, ал. 1 от НК, наказание от предходно осъждане на Р. Изложените в искането правни съображения имат опора в данните по делото и в закона. Според клаузите на постигнатото споразумение, Р. следва да изтърпи наказание от три месеца лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 195, ал. 1 от НК, предмет на настоящето производство, в чието осъществяване същият се е признал за виновен. При това положение и с оглед непълнолетието му, в съответствие с разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от НК, Р. е следвало да бъде настанен във В., а не да изтърпява наказанието в затвор за непълнолетни, какъвто е ПД - Б. В случая не са налице ограничителните условия на чл. 64, ал. 4 от НК, които изключват прилагането на правилото на ал. 1 на същата норма - срокът на определеното наказание лишаване от свобода е по-малък от шест месеца (б. "а") и Р. не е търпял досега наказание лишаване от свобода (б. "б"). Безспорно, настоящето осъждане е повторно по отношение на Р., но това също не изключва приложението на правилото по ал. 1, защото посочените в ал. 4 ограничения следва да са едновременно налице. Иначе казано, ако наложеното наказание на непълнолетния осъден е под една година лишаване от свобода и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66 от НК (чл. 64, ал. 1 от НК), съдът го настанява във В. (или му налага друга възпитателна мярка), ако не са налице всички посочени в ал. 4 на нормата обстоятелства - осъждането да е повторно, деецът да следва да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода и срокът на наказанието лишаване от свобода не е по-малък от шест месеца или (алтернативно) деецът вече да е изтърпявал наказание лишаване от свобода. В случая тези обстоятелства не са налице, поради което правилното приложение на материалния закон е предпоставяло прилагане на правилото на чл. 64, ал. 1 от НК. На следващо място, при произнасяне по реда на чл. 306, ал. 1 от НПК относно изтърпяване на наказанието от четири месеца лишаване от свобода по предходното осъждане на Р. по нохд № 1308/2012 г., съдът не е съобразил непълнолетието му и не е обсъдил възможностите по чл. 69, ал. 2 от НК за освобождаване изцяло или отчасти от изтърпяване на отложеното наказание. Очевидно съдът не е взел предвид и осъждането на Р. по нохд № 783/2012 г. за престъпление по чл. 195, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание от осем месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила, което е станало на 25. 07. 2012 г. Двете престъпления по посочените нох дела се намират помежду си в отношение на съвкупност, а деянието, предмет на настоящето производство е извършено в изпитателните срокове и на двете осъждания, което също не е съобразено от съда. При преценката си за законосъобразност на постигнатото между страните в производството споразумение, която съдът прави съгл. чл. 382, ал. 7 от НПК, той е следвало да съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, касаещи приложимата материалноправна норма и специфичните правила при определяне на наказанието на непълнолетния осъден Р. Като не е изпълнил вмененото му от закона задължение да одобри споразумение, което не противоречи на закона, съдът е допуснал процесуално нарушение, предпоставящо отмяна на постановения от него акт за одобряване на това споразумение. С оглед изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение