Решение № 173 от 7.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5962/2015 г.

Решение № 173 от 7.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5962/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 и следв. ГПК. С определение № 226/1.03.2016 г. е допуснато касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд от 10.08.2015 г. по гр. д. № 546/2015 г. по касационната жалба на [фирма] Р. в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса по приложението на чл. 269, изр. второ ГПК поради произнасянето от въззивния съд по незаявено във въззивната жалба на ищцата оплакване относно едно от наведените от нея основания за незаконност на уволнението – извършването му след прекратяване на трудовото правоотношение въз основа на нейното едностранно изявление. Ответницата по касационната жалба М. П. И. от [населено място] в отговора си по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адвокат Ст. Р. е заела становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 10.08.2015 г. РОС е отменил решението на Русенския районен съд от 11.05.2015 г. по гр. д № 6861/2014 г. и вместо него е постановил друго, с което е отменил дисциплинарното уволнение на М. И. със заповед от 25.03.2014 г. За да постанови решението, въззивният съд е оценил като неправилен изводът на първоинстанционния, че волеизявлението на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ не е породило правно действие, тъй като тя нямала право да го прекрати. Посочено е, че трудовото правоотношение се счита прекратено от момента на получаване на писменото изявление за това, че чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ не поставя момента на прекратяване в зависимост от наличието на основанието за това, при едностранно от работника прекратяване без основание работодателят разполага само с възможност да претендира от него обезщетение за причинените вреди, но не и да прекрати правоотношението на друго основание. С получаването от работодателя на 24.03.2014 г. на изявлението на ищцата трудовото правоотношение е прекратено на тази дата. Извършеното с оспорената заповед дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно поради липса на трудово-правна връзка между страните към момента на издаването й и към момента на нейното връчване. Въззивният съд не се е произнесъл по заявените с въззивната жалба на И. оплаквания за погрешен анализ от първоинстанционния съд на свидетелските показания, по приложението на чл. 193, чл. 195 и чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, за неправилност на изводите за доказаност на възражението на ответника за сумарно изчисляване на работното време и за недоказаност на твърдението на ищцата, че заповедта за уволнение не е подписана от управителя на дружеството и за необсъждане на представено доказателство /таблица за отчитане явяване/неявяване на работа/. Съдът е направил само изводи, обусловили изхода на спора, във връзка с произнасянето от първоинстанционния съд по едно от заявените в исковата молба твърдения за незаконност на уволнението - извършването му след прекратяване на трудовото правоотношение въз основа на едностранно изявление на ищцата, въпреки че оплакване за порочност на първоинстанционния съдебен акт в тази насока въззивната жалба не съдържа /и че тя дори съдържа довод за съществуващо трудово правоотношение в периода 25.ІІІ. – 10.11.2014 г. /. При това положение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК, обективирана в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, според която при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд не е ограничен при произнасянето си от посоченото в жалбата само в случаите, когато следва да бъде приложена императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Допуснатото по този начин процесуално нарушение е съществено. То е довело до разглеждането и разрешаването на спора въз основа на преценка и изводи, направени извън определените с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК предели на правомощията на въззивния съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение и същевременно без произнасяне по нито един от заявените с въззивната жалба пороци на последното /идентични със съображенията на ищцата в отговора й на касационната жалба/. Това налага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото на РОС за ново разглеждане и разрешаване на спора от друг негов състав въз основа на посочените във въззивната жалба оплаквания с произнасяне и по претендираните от страните разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,