Решение № 306 от 14.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4733/2016 г.

Решение № 306 от 14.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4733/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева Производството е по чл. 307, ал. 2 ГПК. Образувано е по молба на "Ю. д. п." със седалище в [населено място], за отмяна на влязло в сила решение № 436 от 31.10.2014 г., постановено по гр. д. № 36/2014 г. на Окръжен съд - Смолян в частта му, с което е уважен предявения от С. А. Г. от [населено място] срещу дружеството - молител, установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата за съществуването на вземане от 93 407,04 лева. Молителят, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението, предмет на молбата за отмяна, противоречи на друго влязло в сила решение, постановено на 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г. о., с оглед на което се претендира наличието на отменително основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Твърди се, че с решението на ВКС претендираният адвокатски хонорар е изчислен въз основа на цена на иска в размер на 578 169 лева, представляваща 1/4 от данъчната оценка на имота, предмет на исковото производство. В решението, чиято отмяна се иска, обратно, материалният интерес е определен в размер на 2 312 676 лева, което е довело до формирането на различни изводи за размера, в който предявеният от С. А. Г. срещу молителя иск по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, е основателен. Ответникът по молбата - С. А. Г. поддържа, че молбата е неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение е констатирал, че по въпроса: "Кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилното решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК" e било образувано т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС - т. 5 и на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е спрял производство по делото до приемане на тълкувателно решение по посоченото дело, като с определение от 21.07.2017 г. след приемане на решение по тълкувателното делото е възобновил производството. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 307, ал. 1 ГПК, приема за установено следното: С решението, чиято отмяна се иска, се признава за установено по предявения от С. А. срещу "Ю. д. п." - [населено място], иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 36, ал. 3 ЗА, че вземането, обективирано в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 149/12.03.2014 г. по ч. гр. д. № 262/2014 г. по описа на РС Смолян за сумата от 93 407,04 лв, възнаграждение за реализирана адвокатска защита по в. гр. д. № 2526/2009 г. по описа на ОС - Пловдив и по гр. д. № 276/2011 г. по описа на ВКС, съществува. Съдът е приел за установено, че между ищеца и ответника са налице правоотношения, възникнали от Договор за правна защита и съдействие № 13432/6.04.2009 г., с който Държавно горско стопанство, чийто правоприемник е молителя се е задължило да заплати на адвокат С. Г. възнаграждение, което ще бъде определено с допълнителен договор, съгласно нормативните актове, за представителство и защита. Установено е, че поради липса на договореност между доверителя и довереника относно размера на адвокатското възнаграждение същото е определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА с Решение по т. 3.1/12.12.2013 г. по Протокол № 24/12.12.2013 г. Адвокатски съвет П. е определил на ищеца минимално адвокатско възнаграждение, както следва: 46 703.52 лв. без ДДС за реализирана защита по в. гр. д. № 2526/2009 г. по описа на ОС - Пловдив и 46703.52 лв. без ДДС за реализирана защита по гр. д. № 276/2011 г. по описа на ВКС. При тези данни съдът е приел, че вземането на адвоката е установено по основание и размер и е уважил предявения по реда на чл. 422 ГПК иск. С решение от 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г. о., като е отменил въззивно решение, съдът е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че в полза на С. А. Г. съществува вземане към "Ю. д. п." за сумата 12013,38 /дванадесет хиляди и тринадесет лева и тридесет и осем стотинки/ лева, до размера на която е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща адвокатско възнаграждение за реализирана защита по гр. дело № 298/2009 г. по описа на Пловдивския районен съд. Молителят поддържа, че между така постановените решения е налице противоречие по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК и моли да бъде отменено първото като неправилно. Поддържа, че с първото решение е прието, че цената на предявения иск е 2 312 676 лв и на тази база е определено дължимото се адвокатско възнаграждение, а с второто решение е прието, че цената на иска е 578 169 лева и на тази база е присъдено възнаграждение в по-нисък размер, като в двете решения се касае до възнаграждение на адвокат дължимо при разрешаване на един и същ правен спор в различните инстанции - районен, въззивен и върховен съд. Върховният касационен съд, състав на IV г. о. приема за установено следното: По спорът, при решаването на който молителят е ползвал адвокатската защита на ответника, е било образувано първоинстанционното гражданско дело с № 298/2009 г., което е приключило с решение от 10.07.2009 г., с което искът е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан. С решение № 2093/17.12.2009 г. по в. гр. дело № 2526/2009 г. по описа ОС Пловдив този съдебен акт е бил обезсилен и производството по делото прекратено, а с определение от 17.02.2011 г. по гр. дело 825/2010 г. на ВКС е било допуснато касационно обжалване и с решение от 27.06.2011 г. актът на Пловдивския окръжен съд бил отменен и делото е върнато на същия съд за разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото в ОС Пловдив е образувано в. гр. дело № 1821/2011 г., по което с решение от 7.12.2011 г. държавата е обявена за собственик на процесните горите, а с определение от 21.02.2013 г. по гр. дело № 276/2011 г. по описа на ВКС не било допуснато касационно обжалване. С оглед на тези данни се установява, че с решението, чиято отмяна се иска, е бил уважен иск за дължимото се адвокатско възнаграждение за защита пред въззивния съд по в. гр. дело № 2526/2009 г. по описа ОС Пловдив и по гр. дело № 276/2011 г. по описа на ВКС, а с решението от 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г., по отношение на което молителя твърди че първото му противоречи, е уважен иск за дължимото се адвокатско възнаграждение за защитата пред районния съд по гр. д. № 298/2009 г. на РС Пловдив, като адвокатската защита е осъществена при разглеждането на един и същи спор от различни съдебни инстанции. При така установените факти по делото настоящият състав намира, че молбата за отмяна е неоснователна. За да възникнат предпоставките за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК съобразно даденото разрешение в т. 5 на ТД № 7/2014 г. ОСГТК на ВКС трябва да е налице съвпадение между страните, да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай делата имат различни спорни предмети като предметът на обусловеното дело следва да инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Необходимо е при това разрешаването на спора по обусловения иск да е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи, като предметите на двете решения да са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. В случая разрешаването на спора по гр. д. № 36/2014 г. на Окръжен съд - Смолян не може да е обусловено от разрешаването на спор по по-късно образуваното гр. д. № 1261/2016 г. на ВКС, IV г. о. и първото решение от 31.10.2014 г. не може да е предпоставено от установителното действие на силата на присъдено нещо по постановеното след него решение от 29.06.2016 г. Предметите на двете решения, а именно дължимостта на вземане за адвокатско възнаграждение, не са в съотношение, при което правото по второто решение /на ВКС/ да е мълчаливо отречена правна последица от предмета на първото /на ОС Пловдив/, тъй като и с двете решения е прието, че по силата на договор между страните на адв. С. Г. се дължи възнаграждение за осъществената защита от него в спора за собственост на 27100 дка гори в землището на [община], който е бил предмет на разглеждане от различни съдебни инстанции. Присъждането на различни по размер възнаграждения при разглеждане на едно и също дело, в различни съдебни инстанции, не обуславя наличие на соченото от молителя противоречие между две влезли в сила решения между същите страни, за същото искане и на същото основание по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Разноски а тази инстанция не следва да се присъждат. Предвид изложените съображения, съдът