Решение № 5438 от 7.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11872/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ) и Наредба 2 от 31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти. Образувано е по касационна жалба на Овергаз Мрежи АД със седалище гр. София, чрез процесуалния му представител юрк. Василева, срещу решение 5929 от 11.10.2023г., постановено по адм.д. 4399/2023г. по описа на Административен съд София град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против отказ на Началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол /РДНСК/ - София, обективиран в писмо изх. ДК 06 4356 00 - 245 от 23.02.2023г., в частта му, с която на основание чл. 6 ал. 1 във връзка с чл. 4 ал. 2 т. 2.1 от Наредба 2 от 31.07.2003г. е отказано да се назначи държавна приемателна комисия /ДПК/ за строежите, за които разрешенията за строеж са загубили правното си действие, изрично изброени в писмото, както следва: строеж I Разпределителни газопроводи /РГ/ и отклонения до консуматори по опис сигнатура Сф 01 А32/13; строеж II РГ и газопроводни отклонение /ГО/ до консуматори по опис по ул. Ген. Иван Колев, м. Кръстова вада, сигнатура Сф 01 А32/13, допълнение 4; строеж III РГ и ГО до консуматори по опис, сигнатура Сф 01 А41/2 I ви етап; строеж XIV РГ и ГО до консуматори по опис, сигнатура Сф 01 А32/13, допълнение за 3, кв. Кръстова вада, както и относно строежи, които са функционално свързани със строежите, за които разрешенията за строеж са изтекли и не могат да се въведат в експлоатация, а именно: строеж IV РГ и ГО за захранване на консуматори по опис в район Триадица, сигнатура Сф 01 А196; строеж VI РГ и ГО до консуматори по опис, сигнатура Сф 01 А232/2 и строеж VII РГ и ГО по опис в кв. Кръстова вада, район Триадица, сигнатура Сф 01 А268. С решението жалбоподателят е осъден да заплати разноските по делото. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие със закона, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Навежда съображения за неправилност на извода на съда, че са налице предпоставките да бъде постановен отказ за назначаване на държавна приемателна комисия за изброени в отказа строеж, като излага съображения, че са спазени всички изисквания за издаване на положителен акт. Твърди и че при постановяване на решението съдът е тълкувал неправилно действието на нормата на чл. 153 ЗУТ и в частност чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ относно действието й във времето, като тълкуването е било направено в противоречие с правилата на чл. 5 ал. 5 от Конституцията на Република България /КРБ/ и чл. 14 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, като в тази връзка е достигнал до извод за представени разрешения за строеж, които не са валидни. Излага подробни съображения, във връзка с анализ на тълкуването на правните норми, че представените разрешения за строеж не са загубили правната си сила, съответно за неправилност на обратния извод, формиран в оспореното решение. Твърди и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно неизясняването на предмета на спора и непопълването му с всички относими доказателства в тази връзка досежно недопускане на събирането на доказателства, поискани от жалбоподателя. Иска оспореното решение да бъде отменено. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът Началникът на РДНСК София, чрез процесуалния си представител юрк. Младенова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК по пощата, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия, при спазване на изискванията за форма, като е приел, че оспореният акт е мотивиран с изложени причини и фактически констатации, доведи до постановяването му, както и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел е и че оспореният отказ е материално законосъобразен, тъй като за назначаване на държавно приемателна комисия са въведени императивно закрепени изисквания за представяне на посочени документи, като в чл. 4 ал. 2 т. 2.1 от Наредба 2 от 31.07.2003г. е въведено изискването за представяне на разрешение за строеж. Приел е, че по аргумент от чл. 13 ал. 1 от Наредбата основният предмет на дейност на ДПК е установяването на извършването на строежа съобразно издаденото разрешение за строеж. В тази връзка е приел, че към документацията по искането за назначаване на ДПК следва да бъде представено валидно и действащо разрешение за строеж. Посочил е, че ефектът от изтичане на сроковете по чл. 153 ал. 2 ЗУТ и липсата на презаверка означава, че правното действие на разрешението за строеж е изтекло, поради и което то вече не съществува в правния мир, а несъществуващият в правния мир акт не може да изпълни изискванията на чл. 4 ал. 2 т. 2.1 от Наредбата. Приел е, че съгласно чл. 153 ал. 2 т. 3 относно елементите на техническата инфраструктура е предвиден десет годишен срок за реализиране на строежа, след изтичането на който разрешението за строеж губи правно действие, съответно се погасява правото поради неупражняването му, а ако обектът е реализиран, т.е. правото е изчерпало предназначението, то този факт се удостоверява с изричен акт на въвеждането на строежа в експлоатация с издаване на разрешение за ползване или акт за въвеждане в експлоатация. Посочил е, че съобразно чл. 142 ал. 1 АПК законосъобразността на административния акт се преценява съобразно материалния закон, действал към момента на издаването му, поради и което е достигнал до извод, че новият материален закон каквато е новоприетата норма на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ е приложима в конкретния случай, а е неоснователно твърдението на жалбоподателя, че по отношение на разрешенията за строеж, на които се позовава е приложима старата редакция на чл. 153 ал. 2 ЗУТ, при която е съществувало изискване за извършване на строителството в тригодишен срок, след което разрешенията за строеж ставали безсрочни. Изложил е съображения, че разрешенията за строеж по отношение на строежите, за които е отказано да бъде назначена ДПК, включително и презаверени такива, към момента на подаване на искането за назначаване на ДПК, вече са били изтекли, съответно не са в условия на валидност, поради което обосновават липсата на една от предпоставките за назначаване на ДПК, а именно валидно разрешение за строеж. Приел е и че по отношение на строежите, които са функционално свързани със строежите, за които разрешенията за строеж са загубили правно действие, не може да се назначи ДПК, доколкото тези строежи не могат да имат самостоятелна експлоатация, тъй като тяхното функциониране е обвързано с функционирането на строежите, по отношение на които е вече отказано назначаването на ДПК и е преградена възможността за производство по въвеждането им в експлоатация. По тези съображения съставът на съда е приел, че оспореният отказ е законосъобразен и е отхвърлил оспорването. Решението е неправилно. Първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният отказ е постановен от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при изложени мотиви, правни и фактически основания за издаването му и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, като е отчетено обстоятелството, че административното производство е образувано по писмено искане на възложител по смисъла на чл. 161 ЗУТ за назначаване на ДПК (177, ал. 1 ЗУТ). Неправилен е извода на съда обаче за материална законосъобразност на оспорения отказ, напротив същият е постановен в противоречие с материалноправни разпоредби, по следващите съображения. Съгласно чл. 177, ал. 2 ЗУТ строежите от първа, втора и трета категория се въвеждат в експлоатация въз основа на разрешение за ползване, издадено от органите на ДНСК, при условия и по ред, определени в Наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Редът и условията за това са определени в Наредба 2 от 31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти. Съгласно чл. 6, ал. 1 от тази наредба началникът на ДНСК или упълномощено от него лице назначава или отказва назначаването на ДПК. Ако бъде назначена, комисията приключва работата си с протокол обр. 16, с който изразява становище относно изпълнението на строежа и неговата функционална пригодност, съобразно издаденото разрешение за строеж, одобрената проектна документация и действащата нормативна уредба (чл. 13 и чл. 14 от наредбата). Този протокол е основание за издаване на разрешение за ползване на строежа или отказ да се издаде такова разрешение (чл. 16, ал. 2 от наредбата). Следователно предвиденият в наредбата ред за разрешаване ползването на строежите включва няколко етапа, всеки от които приключва с отделен акт: заповед за назначаване на ДПК; протокол обр. 16 на ДПК с решение за приемане на строежа или с решение за отказ за приемане на строежа; разрешение за ползване или отказ за издаване на такова от органа, издал заповедта за назначаване на комисията. В случая предмет на оспорване е отказ на упълномощено от началника на ДНСК лице да назначи ДПК. Това е актът, който поставя край на първия етап от процедурата, поради което не може да бъде приравнен на отказ да се издаде разрешение за ползване на строежа волеизявление на органа след като ДПК приключи работа с протокол обр. 16. Спорът по делото е правен и е в рамките на това дали са представени изискващите се документи по чл. 4 ал. 2 т. 2 под т. 2.1 от Наредбата. В посочената разпоредба е предвидено, че За назначаване на комисия възложителят или упълномощено от него лице представя следните документи: т. 2. окончателен доклад на лицето, упражняващо строителен надзор, към който се прилагат: 2.1. разрешение за строеж (акт за узаконяване). Спорът е дали по смисъла на тази разпоредба към момента на подаване на искането за назначаване на ДПК разрешението за строеж следва да не е загубило действието си по смисъла и във връзка със сроковете по чл. 153 ал. 2 ЗУТ и в частност в срока по новоприетата т. 3 на тази разпоредба /ДВ бр. 13/2017г./. Нормата на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ разписва удължени срокове, в рамките на които разрешението за строеж за строителство на елементи на техническата инфраструктура губи правното си действие, различни от по кратките общи срокове по чл. 153 ал. 2 т. 1 и т. 2 ЗУТ. Съгласно чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ в последната актуална редакция от ДВ бр. 13/2017г. Разрешението за строеж губи правно действие, когато: в продължение на 10 години от започване на строителството на елементи на техническата инфраструктура то не е завършено или не е завършен грубият строеж, включително покривът на сградите за обектите по чл. 137, ал. 1, т. 1 и 2, за националните обекти, за обектите с национално значение и за обектите с първостепенно общинско значение. Разликата с предходната редакция на разпоредбата от ДВ бр. 101/2015г., както и с тази от ДВ бр. 82/2012г. е в началния момент, от който следва да бъде изчислен срокът по посочената разпоредба, а именно в редакциите от ДВ бр. 101/2015г. и ДВ бр. 82/2012г. срокът е предвидено да започне да тече от влизане в сила на разрешението за строеж, а по актуалната редакция този срок започва да тече от започване на строителството, който е момент по късен от влизане в сила на разрешението за строеж. В редакциите на разпоредбата на чл. 153 ал. 2 ЗУТ преди тези от 2015г. и 2012г. срокът е бил общият, включително за обекти на техническата инфраструктура, а именно 3 или 5 години. Въпросът дали разпоредбата на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ в актуалната редакция е приложима към спора по настоящото производство и относно оспорения административен акт, е въпрос по съществото на спора по делото, включително на плоскостта на принципа за защита на оправданите правни очаквания съобразно практиката на съда на Европейския съюз, на която се позовава касаторът в искането си. Посочената разпоредба на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ регламентира срокове, в които от започване на строителството, то следва да бъде завършено в някакъв етап, включително до етап на грубия строеж, който етап е в определен срок преди достигането на окончателен етап на завършеност на строителството, при който се пристъпва до развитие на производствата по въвеждане на строежа в експлоатация. Като тези срокове са относими до развитието на евентуално други производства в хода на строителството, а именно ако се продължава строителство след изтичането на сроковете по посочената разпоредба, то са налице правомощия на съответните компетентни органи да спрат такова строителство, или да предприемат други действия по обявяване на разрешението за строеж за невалидно, до разпореждане за премахване на извършено строителство след изтичането на сроковете и не е достигнат етап на строителство, очертан в нормата. Изискването обаче не е приложимо към производството по назначаване на ДПК. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 4 ал. 2 т. 2 под т. 2.1 изисква да бъде представено разрешение за строеж, без обаче да въвежда изискване то да е такова в рамките на сроковете по чл. 153 ал. 2 ЗУТ. Да се приеме обратното е противно на правната логика, доколкото разпоредбите на чл. 153 ал. 2 ЗУТ въвеждат изискване за започване на строителството в определени срокове и за довеждането му до етап на завършеност на грубия строеж в определените срокове, а не до окончателното му завършване, на който етап вече се пристъпва към началото на производството по въвеждането на строежите в експлоатация. Това би означавало и в противоречие със закона да се въведат допълнителни срокове за пълно завършване на строежите, които законодателят не е въвел. Поради и изложеното в случая разпоредбата на чл. 153 ал. 2 т. 3 ЗУТ е неотносима към производството по чл. 6 във връзка с чл. 4 ал. 2 т. 2 под т. 2.1 от Наредба 2 от 31.07.2023г. Оспореният отказ е постановен в противоречие със закона, като извън предоставените му правомощия, административният орган е въвел допълнителни изисквания за издаването на акт за назначаване на ДПК, каквито в закона не съществуват. По изложените съображения оспореният отказ е незаконосъобразен, постановен в противоречие със закона. Като е достигнал до обратен извод съставът на АССГ е постановил оспореното решение в противоречие със закона, поради което същото следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя оспореният административен акт, а преписката следва да бъде върната на административния орган за произнасяне съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в това решение. Предвид изхода на спора е основателно искането на касатора за присъждане на разноски за двете инстанции, като същото като доказано, представени са доказателства за сторени такива за заплатената държавна такса в двете инстанции, като се претендира и присъждане на юросконсултско възнаграждение, предвид това, че касаторът се е представлявал и в двете инстанции от юрисконсулти. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на касатора следва да бъде уважено съгласно чл. 143 ал. 3 АПК, но в размер съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер от по 100 лева за всяка инстанция. Искането на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение като неоснователно не следва да бъде уважено предвид изхода на спора. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,