Решение № 9753 от 2.11.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Лимонер, лице без гражданство, подадена чрез процесуалния му представител адвокат П. Петров, срещу решение 3031 от 05.05.2022 г., постановено по адм. дело 12566/2021 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу отказ с рег. 5364р-20858 от 22.10.2021 г. на директора на дирекция Миграция МВР да му се предостави статут на лице без гражданство на територията на Република България. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита за неправилни изводите на съда, че не следва да му се предоставя статут на лице без гражданство, въпреки че по делото безспорно е установено, че пребивава трайно в Република България от 2017 г. и отговаря на законовите изисквания за получаване на такъв статут. Не било съобразено и обстоятелството, че в гръцкия документ за самоличност (карта за постоянно пребиваване) още към момента на издаването му лицето е без гражданство, както и че не са налице данни то да е придобило някакво друго гражданство. При това съдът неправилно бил интерпретирал притежаването на документ за пътуване, издаден от Република Гърция, като в една част от решението си е приел, че този документ е национален паспорт, а в друга, че въпреки притежаването му лицето е обявено от тази страна като лице без гражданство. Погрешно било интерпретирано и загубването на турско гражданство, като касаторът поддържа, че не е налице възможност да получи такова гражданство, от което се е отказал сам преди 50 години. На последно място е посочено, че постановеното решение противоречи и на разпоредбите на Европейската конвенция за защита на правата на човек и на основните свободи, тъй като препятства свободното му движение, гарантирано от чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение. Претендират се направените по делото разноски. Ответникът директорът на Дирекция Миграция , чрез пълномощник, в съдебно заседание оспорва изцяло подадената касационна жалба и излага подробни съображения за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на А. Лимонер, лице без гражданство, роден в Турция, му срещу отказ с рег. 5364р-20858 от 22.10.2021 г. на директора на дирекция Миграция МВР, с който му е отказано предоставянето на статут на лице без гражданство на територията на Република България. Съдът е приел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, обективиран е в писмена форма и съдържа изложени фактически и правни основания за издаването му. При проверка относно спазване на процесуалните правила при провеждане на административното производство, съдът не е установил допуснати съществени нарушения. Административният съд е изложил подробни мотиви, че отказът е постановен и при правилно приложение на материалния закон. Въз основа на доказателствата по делото е установено, че А. Лимонер е роден в Турция, с родители турски граждани, като е притежавал турско гражданство, което е загубил с Решение 7/10915 от 13.11.1975 на МС на Република Турция съгласно чл. 25 С от Закон 403. На 01.04.2017 г. лицето за първи път е влязло на територията на Република България с национален паспорт [номер], издаден от Република Гърция, като последното му влизане е на 27.05.2021 г. Установено е и, че лицето има право на постоянно пребиваване в Република Гърция като лице без гражданство, за което му е издаден картов документ като член на семейството на гръцки гражданин. При тази фактически установявания, първоинстанционният съд е изложил мотиви за наличието и на двете предпоставки на чл. 21д, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) лицето притежава валиден документ за самоличност, какъвто е удостоверението за пътуване зад граница на лице без гражданство, както и че е притежавало документ за самоличност, издаден от турските власти, който може да поднови, но не е подновен. Съдът е изследвал и задълженията, произтичащи за Република България от ратифицирането на Конвенцията за статута на лицата без гражданство, според които страните се задължават да издават документи за самоличност на лицата без гражданство, които се намират на тяхна територия и не притежават валидни документи за пътуване. При това е преценил, че лицето не попада в посочената категория, тъй като вече има издадени документи от друга държава (Република Гърция). Въз основа на горното съдът е достигнал до извод за законосъобразност на оспорения отказ, поради което е отхвърлил като неоснователна жалбата А. Лимонер. Решението е правилно. Настоящият съдебен състав приема, че административният съд правилно е установил наличието и на двете хипотези на чл. 21д, т. 5 от ЗЧРБ, при това в условията на кумулативност. По смисъла на чл. 59, т. 8 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) удостоверението за пътуване зад граница на лице без гражданство е документ за самоличност. Статут на лице без гражданство вече е признат на А. Лимонер от Република Гърция, която му е издала национален паспорт [номер] на [дата], валиден до [дата], който представлява и документ за пътуване на лицето. При това се установява наличието на първата хипотеза на чл. 21д, т. 5 от ЗЧРБ лицето притежава валиден документ за самоличност. Противно на твърдяното от касационния жалбоподател, това обстоятелство е съобразено от съда, като ирелевантно за законосъобразността на обжалвания отказ е желанието на жалбоподателя да получи такъв документ и от Република България. Съдът е обосновано е приел и материална законосъобразност на отказа поради това, че лицето е притежавало документ за самоличност, издаден от турските власти, който може да поднови, но не е подновен. Съгласно чл. 43, ал. 1 от Закона за турското гражданство в редакцията му от 2009 г., лицата загубили турско гражданство, ако кандидатстват, могат да бъдат повторно приети за турски граждани с решение на Министерския съвет, при условие, че не представляват заплаха за националната сигурност, без да се поставя условието за пребиваване в Турция. Разпоредбата на чл. 43 е изменена през 2017 г., като според новата редакция на ал. 1, при подаване на заявление за гражданство на лица, загубили своето турско гражданство, тези лица могат отново да получат турско гражданство решение на Министерския съвет, без да се изисква адрес на пребиваване в Турция и при условие, че не съществуват обстоятелства, застрашаващи националната сигурност. Видно от двете редакции на чл. 43, ал. 1 на посочения закон, лицето може отново да придобие турско гражданство като не се изисква пребиваване на територията на страната, съответно адрес на пребиваване. Поради това е налице и втората хипотеза на чл. 21д, т. 5 от ЗЧРБ А. Лимонер е притежавал документ за самоличност, който е могъл да бъде подновен, но не е подновяван. Следва да бъде посочено, че съгласно чл. 21б, ал. 1 от ЗЧРБ, статут на лице без гражданство може да се предостави на чужденец, който не се разглежда като гражданин от нито една държава в съответствие с нейното законодателство. Разпоредбата е в съответствие с ратифицираната от Република България, Конвенция за статута на лицата без гражданство, приета в Ню Йорк на 28.09.1954 г. В чл. 1, § 2 от Конвенцията са посочени изключенията по отношение на които този акт не се прилага, а именно: лица, които в момента получават от други органи или организации на ООН, с изключение на Върховния комисариат на бежанците, защита или помощ за времето, през което получават такава помощ, както и по отношение на лицата, които компетентните органи на страната, в която те пребивават, признават правата и задълженията, свързани с гражданството на тази страна. След като по делото се установява, че лицето може да отново да придобие турско гражданство по силата на чл. 43, ал. 1 от Закона за турското гражданство, спорно се явява обстоятелството дали чужденецът попада в хипотезата на чл. 1, § 1 от Конвенцията, а именно, че е лице без гражданство. Бездействието на чужденеца да уреди правния си статут като гражданин на Република Турция не го прави автоматично лице без гражданство по смисъла на Конвенцията, на което да следва да бъде предоставен статут, в страна в която твърди, че пребивава трайно. Не могат да бъдат споделени възраженията на касационния жалбоподател, че не е налице възможност да получи такова гражданство, от което се е отказал сам, доколкото за Законът за турското гражданство не поставя повторното придобиване на гражданството в зависимост от причините то да бъде изгубено по силата на нормативен акт или след изрично волеизявление в тази насока. Дори и да се приеме, че към момента на подаване на заявлението си за предоставяне на статут А. Лимонер е лице без гражданство, по силата на чл. 12 от Конвенцията, личният му статут се определя от закона на страната на неговото постоянно местожителство или ако няма постоянно местожителство - от закона на страната на неговото местопребиваване. Независимо от твърденията на касатора, че пребивава трайно в Република България от 2017 г., от доказателствата по делото се установява, че постоянното му местожителство е на територията на Република Гърция - същият притежава карта за постоянно пребиваване [номер], издадена от Република Гърция на [дата], валидна до [дата], на лице без гражданство като член на семейството на гръцки гражданин, както и валиден документ за пътуване, издаден от тази страна. В подкрепа на този извод е и официалната справка от информационните масиви на МВР за влизане и излизане от Република България, както и отразеното в протокола от проведеното изслушване, че до момента е живял в Гърция. Неоснователни са и доводите на касационния жалбоподател за противоречие на постановено решение с чл. 2 от Протокол 4 към Конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Видно от данните по делото, включително от посочената по-горе справка от информационните масиви на МВР, не са налице обстоятелства, които да препятстват свободното пътуване на лицето в чужбина. Освен това издаденият национален паспорт от Република Гърция му предоставя същите права като документите, които биха били издадени, в случай че получи заявения статут в Република България. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 21и, ал. 1 от ЗЧРБ, според която на лице с предоставен статут на лице без гражданство в Република България и издадено разрешение за постоянно или дългосрочно пребиваване в Република България се издава документ за самоличност "удостоверение за пътуване зад граница на лице без гражданство" със срок на валидност не по-малко от три месеца и не повече от две години. При това следва да бъдат споделени изводите на административния съд, че защитата като лице без гражданство вече е била предоставена от Република Гърция и е несъстоятелно чужденецът да иска приложение на Конвенцията за намаляване на случаите на лица без гражданство от всяка страна, на чиято територия пребивава. Предвид изложеното и при липсата на наведените касационни основания за отмяна, обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК е основателно искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. А. Лимонер следва да бъде осъден да заплати на Дирекция Миграция на Министерството на вътрешните работи сумата от 240 лева, определена съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24, изр. първо от Наредбата за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение