Решение № 88 от 1.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 673/2010 г.

Решение № 88 от 1.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 673/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от двамата подсъдими, срещу въззивно решение № 266 от 21.10.2010 г., постановено по внохд № 167/10 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, както следва

• от подсъдимия Р. М. Р. -лично и от защитника му адв. Д., с оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Искането е за преквалификация на деянието от престъпление по чл. 199 от НК в такова по чл. 198 от НК, респективно за редуциране на наказанието;

• от подсъдимия Б. Д., с оплаквания за явна несправедливост на наказанието, както и по отношение на присъденото обезщетение. Исканията, които отправя са съответни на възраженията.

В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбите са неоснователни и не следва да бъдат уважавани. Намира за неправилни разсъжденията на въззивния съд по отношение правната квалификация на деянието. Във връзка с наказанията счита, че същите са справедливо и законосъобразно определени. Същото становище изразява и по отношение на гражданско-осъдителната част на присъдата.

Адвокат Д., защитник на подсъдимия Р. поддържа касационната жалба по основанията, изложени в нея. Намира за неправилна правната квалификация по която неговият подзащитен е бил признат за виновен, което налага определянето на по-леко наказание. Моли за преквалификация и намаляване размера на наложените наказания.

Защитата на подс. Д., адв. В. моли за уважаване на касационната жалба, която поддържа. Твърди, че постановеното въззивно решение е незаконосъобразно и неправилно по отношение размера на наложеното на подзащитния му наказание. Счита, че независимо от правилното приложение на чл. 58а вр. чл. 55 от НК, наличието на множество смекчаващи обстоятелства дава основание за намаляване размера на наложеното наказание.

Подсъдимият Д. се присъединява към казаното от защитата му и моли за намаляване размера на наказанието.

Подсъдимият Р. моли за по-леко наказание.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК, намери следното:

Касационните жалби на двамата подсъдими са допустими, но неоснователни.

С присъда № 50 от 12.04.2010 г., постановена по нохд № 165/10 г., Окръжен съд-Велико Търново е признал подсъдимия Р. М. Р. за виновен в това, че за периода от 14.04.2009 г. до 16.04.2009 г. в [населено място], сам и в съучастие като съизвършител с Б. Д., при условията на продължавано престъпление, е отнел от владението на Г. С. и на Г. Й. чужди движими вещи на обща стойност 19 719,58 лв-големи размери, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 1 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години и десет месеца.

Подсъдимият Р. Р. е признат за виновен и за това, че за същия период, на същото място е държал огнестрелни оръжия, без да има за това надлежно разрешително, поради което и на основание чл. 339, ал. 1 о НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. "Б" вр. чл. 2, ал. 2 от НК му е наложено наказание пробация за срок от три години, включваща двете задължителни пробационни мерки.

На основание чл. 23 от НК, съдът е определил едно общо и най-тежко наказание, а именно четири години и десет месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим.

На основание чл. 59 от НК е зачетено времето на предварително задържане на подсъдимия.

Със същата присъда, подсъдимият Б. Д. е бил признат за виновен в това, че на 16.04.2009 г. на път III-504 между [населено място] и [населено място], общ. П. Т., в съучастие като съизвършител с Р. Р., е отнел от владението на Г. Й. чужди движими вещи на обща стойност 1239,58 лв, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "Б" вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. чл. 2, ал. 2 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години.

Съдът е осъдил двамата подсъдими солидарно да заплатят на гражданския ищец Г. Й. сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, държавните такси и деловодните разноски.

С въззивно решение № 266 от 21.10.2010 г., постановено по внохд № 169/10 г., Великотърновският апелативен съд е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като по отношение на подсъдимия Р. Р. е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното наказание в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата е била потвърдена.

Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVII от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което двамата подсъдими са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства.

По касационните жалби на подсъдимия Р. Р. и на защитника му адв. Д..

Две са възраженията, които се правят. Първото е във връзка с правната квалификация на деянието, а второто е за явна несправедливост на наложеното наказание.

Настоящата инстанция изцяло възприема за правилни изводите на въззивния съд, касателно правната страна на деянията, осъществени от подс. Р.. В рамките на фактологията, призната от този подсъдим и подкрепа от доказателствената маса, въззивният съд е приел, че вярната правна квалификация не е по чл. 199 от НК, а подсъдимият е осъществил две престъпления по чл. 198, ал. 1 от НК и чл. 346, ал. 5 от НК. Също така, правилно апелативният съд е преценил, че не разполага с процесуална възможност да извърши горната преквалификация. От една страна, въззивното производство се е развило само по жалби на подсъдимите, което преклудира възможността за утежняване положението им. От друга страна, съдът правилно е констатирал, че преквалификацията излиза извън правомощията му по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, които визират възможност за приложение на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, при липсата на протест и съответно обвинение. Наличието на последните две би обусловило друго правомощие на въззивния съд, а именно по чл. 336 от НПК. Делото пред касационната инстанция също се води само по жалби на подсъдимите, поради което и предвид правомощията на касационната инстанция за последната също не съществува процесуална възможност да отстрани неправилното приложение на материалния закон.

Във връзка с възражението за явна несправедливост следва да се отбележи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 от НПК. В рамките на вярно индивидуализираните от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, въззивният съд е констатирал, че наложеното наказание се явява законосъобразно и справедливо определено. Тези действия се възприемат за правилни от настоящата инстанция, тъй като преценката на значимите за определяне на наказанието обстоятелства както в тяхната взаимна връзка, така и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са вярно индивидуализирани. Не са пренебрегнати и целите по чл. 36 от НК. Това е правилният подход за оценка на относимите за определяне на наказанието обстоятелства, а не буквалното възприемане в математически аспект на превес на едни от тях. Липсват обстоятелства, които да дават основание да се приеме, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати със занижаване размера на наложеното наказание. Не на последно място във връзка с наказанието следва да се посочи правилното приложение на материалния закон, в съответствие с принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НПК.

Предвид горното, жалбите на подс. Р. и неговия защитник, се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

По жалбата на подсъдимия Б. Д..

Този касатор прави оплакване само за явна несправедливост на наложеното наказание и на присъденото обезщетение.

Всичко гореизложено, касателно наказанието на подс. Р. е относимо и към този подсъдим, поради което не е необходимо да се преповтаря. Следва да се отбележи, че съдилищата при индивидуализацията на наказанието са отчели процесуалното поведение на подсъдимия сред смекчаващите обстоятелства, като същото не може да има доминиращо значение при определяне на наказанието и не дава основание за по -голямо снизхождение. Такова не могат да обусловят и положителните характеристични данни, съдържащи се в изготвената от кмета на [населено място] характеристика.

Уваженият размер на гражданският иск от пет хиляди лева е доказан както по основание, така и по размер, като при определянето на последния, съдът се е ръководел от принципа за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.

Ето защо, жалбата на подс. Д. е неоснователна и не следва да бъде уважавана.

Предвид гореизложеното, тази инстанция намира, че атакуваното решение на Апелативен съд - Велико Търново следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение