Решение № 106 от 15.7.2024 г. на ВКС по т.д. № 20228002902746/2022 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е въз основа на касационни жалби на двете насрещни страни срещу решение № 98/15.07.2022г. по в.т.д. № 91/2022г. на Апелативен съд - Велико Търново в частта, в която, след отмяна на решение № 260091/25.11.2021г. по т.д. № 65/2020г. на Окръжен съд – Плевен, на основание чл.124, ал.1 ГПК, е прието за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, че Т. И. А. и Д. А. А. не дължат на ответното дружество сума в размер на 190 666, 42 лева, представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на жилищен/ипотечен кредит HL 58066/04.07.2012г., преструктуриран с допълнително споразумение от 16.06.2014г., която сума е формирана при рефинансиране на задълженията по договор за кредит за покупка на недвижим имот НL 40074/27.06.2008г. от кредитната сделка за продажба на евра срещу швейцарски франкове, като, на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на Т. И. А. и Д. А. А. сума в размер на 19 214, 92 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислена през периода от 14.05.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева, формирана от продажбата на евра срещу швейцарски франкове, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба - 14.05.2020г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която искът по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД е отхвърлен за сумата 1 197, 08 лева, представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г., като погасен по давност. Касаторите и ищци по делото Т. И. А. и Д. А. А. обжалват въззивното решение в частта, в която е отхвърлен искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД са сумата от 1 197, 08 лева, като погасен по давност. Излагат съображения, че в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19г., решение от 9.07.2020г. по съединени дела C-698/18 и С-699/18, решение по дело С-485/19 СЕС, решения от 25.04.2021г. по дело С-561/21 и по дело С-484/21, както и в нарушение на разгледания в нея принцип на ефективност, апелативният съд е приел, че кондикционните вземания на жалбоподателите са погасени по давност за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г., тъй като за начален момент на течение на давността е приет деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване, без по делото да е установено, че ищците са знаели или са били в състояние сами да преценят, че спорните валутни клаузи са неравноправни към този момент. Ищците претендират заплащане на разноските за настоящето производство. Касаторът и ответник по делото „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД атакува решението на апелативния съд в частта, в която, след отмяна на първоинстанционното решение, е уважен изцяло отрицателният установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК и частично осъдителният иск по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД. Твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. На първо място, банката счита за неправилен извода на съда, че договорът за кредит от 2012г. съдържа характеристиките на договор за новация, защото с него страните били изразили намерение заемната сума да се използва за погасяване на задълженията по договора за кредит от 2008г. Твърди, че целта на договора за кредит от 2012г. е да се отпуснат парични средства за предсрочното погасяване на договора за кредит от 2008г. Сочи, че самото сключване на договора за кредит от 2012г. няма за резултат погасяване на договора за кредит от 2008г., както би било при договор за новация, като чрез договорът за кредит от 2012г. се постига преструктуриране на дълга, възникнал за кредитополучателите по договора за кредит от 2008г. Позовава се на чл.13, ал.1 и ал.2 от Наредба № 9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн., ДВ, бр.38/11.04.2008г., отм., ДВ, бр.40/13.05.2014г.), според който рефинансирането също се счита за преструктуриране на рискова експозиция. Чрез рефинансирането на дълга по договора за кредит от 2008г. се е променила валутата на дълга - от швейцарски франкове в евро, и срокът за неговото погасяване - от 15 години, считано от 08.07.2008г. по договора за кредит от 2008г. (т.е. до 09.07.2023г.) на 15 години, считано от 05.07.2012г. по договора за кредит от 2012г. (т.е. до 02.07.2027г.), като е намален размерът на месечната погасителна вноска. На второ място, банката - касатор поддържа и изложените в точки 2.2 до 2.10 от отговора й на исковата молба възражения, че първоначалните кредитополучатели по договора за кредит от 2008г. и договора за кредит от 2012г. - Асен Д. А. и Т. И. А., не са потребители по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП. Сочи, че договорът е сключен от кредитополучателите за покупката на недвижим имот със стопанско предназначение (идеални части от поземлен имот и построените върху него фабрична сграда, магазинни помещения и складови помещения), както и че единият кредитополучател - покойният А. Д. А., е бил съдружник и управител в няколко търговски дружества към датата на сключване на договора за кредит от 2008г. и след усвояването на сумата по този кредит е превел част от тази сума (50 000 евро) на търговско дружество („АЛФА ГРУП“ ООД), в което е бил съдружник и управител. Освен това магазините са придобити с инвестиционна цел и реализиране на печалба от отдаването им под наем и фактически са използвани за това, а не за живеене и задоволяване на лични нужди на кредитополучателите. На последно място, кредитната институция твърди, че клаузата на чл.24 от договора за кредит от 2008г. не е неравноправна, защото кредитополучателите не поемат целия валутен риск, тъй като банката е поела от своя страна рискът от обезценяване на швейцарския франк спрямо другите валути - лева и евро. Всяка от страните е депозирала отговор на касационната жалба на насрещната страна, в който излага съображения за нейната неоснователност. Апелативният състав е приел за установено от фактическа страна, че на 27.06.2008г. между „Юробанк И Еф Джи България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) (кредитор) и Т. и А. А.и (кредитополучатели) e сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот НL 40074/27.06.2008г., по силата на който на Т. и А. А.и е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове с равностойност на 320 000 евро (528 747 швейц. франка), който е усвоен от кредитополучателите на 09.07.2008г., като сумата по молба на кредитополучателите е превалутирана в евро и преведена по тяхна сметка, а кредитополучателите са се задължили да върнат сумата в срок от 180 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Впоследствие с договор от 04.07.2012г. е уговорено рефинансиране на първоначалния кредит с цел предсрочно погасяване на първоначалния, като на кредитополучателите е предоставена сума в размер на 391 100 евро и първоначалният кредит е погасен. С допълнително споразумение от 16.06.2014г. последният кредит е превалутиран от евро в лева, а след това с последващо допълнително споразумение от 22.05.2017г., поради смъртта на А. А. на 05.05.2015г., наследниците му (съпругата Т. А. и децата Д. А. и В. А., последната починала преди завеждането на исковата молба) са поели задълженията му по договора. При така установените факти, съдът е приел, че въз основа на договора от 2008г. е възникнало правоотношение за предоставяне на кредит, по силата на което банката е изпълнила задължението си да предаде на кредитополучателите договорената сума, чрез превод по банкова сметка. Същевременно апелативният състав е счел, че договорът за рефинансиране от 2012г. съдържа характеристиките на договор за новация. Аргументирано е, че с него страните са изразили намерение заемната сума да се използва за погасяване на старото задължение от 2008г. (по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г.) и в същото време страните са уговорили ново задължение от 2012г. (по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 58066/04.07.2012г.), със съответните условия и срокове на плащане. Заключено, че в случая е налице обективна новация, тъй като страните са преуредили отношенията си, като старото задължение на ищеца да върне заетите суми в уговорената валута (швейцарски франкове) се заменя с ново задължение - в друга валута (евро). Изложени са съображения, че съобразно Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, промяната от една чуждестранна валута (швейцарски франк), в друга - национална или заместваща валута (лева/евро) налага извода за промяна съществен елемент от договора - неговия предмет. Също така е прието, че в случая е налице не само съществена разлика между старото и новото задължение, което го заменя, както и animus novandi, с оглед настъпване на последиците, които са функция от намеренията на страните (искане за предсрочно погасяване на кредит), водещи и до извод за действителност на договора. Въззивната инстанция е намерила, че по своята същност сключените между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 40074/27.06.2008г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 58066/04.07.2012г. представляват потребителски договори, тъй като кредитополучателите са потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП (ищците са кандидатствали като физически лица, кредитът е бил отпуснат при условията за кандидатстване на физически лица и с оглед принципа „venire contra factum proprium“), а банката е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП. С оглед на това е заключено, че в случая е приложим ЗЗП и по-конкретно разпоредбата на чл.143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и разпоредбата на чл.146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните. Във връзка с релевираното оплакване относно валутата на договора за кредит от 2008г. е прието в съответствие с практиката на СЕС, че заемната сума по договора от 2008г. е предоставена в швейцарски франкове, в равностойността й в евро, при поето задължение от кредитополучателите да извършват погасителните плащания във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. Съдът е приел, че с разпоредбата на чл.24, ал.1 от договора банката прехвърля изцяло валутния риск от промяна на валутата на ищците, като е изложил подробни съображения за нейната неравноправност. Апелативният състав е намерил, че при уговорка за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 320 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, и при установяване на нищожност, поради неравноправност на чл.24 от договора, кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута - равностойността в швейцарски франкове на 320 000 евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Установил е, че съобразно представеното по делото приложение 1 към договора от 07.12.2007г., курсът на швейцарския франк към евро е 1.652332. От договора за кредит от 04.07.2012г. и Приложение № 1 към него е установено, че към датата на неговото сключване дължимият остатък по договора възлиза на сума в размер на 384 169 евро (461 502.90 швейц. франка). Посочената сума в евро е превалутирана по курс за швейцарския франк 1.2013, а не по уговорения курс, посочен в договора от 2008г. - 1.652332, приет за релевантен по изложените по-горе съображения. Апелативният състав е споделил оплакването на ищцовата страна, че така постигнатата уговорка е нищожна като неравноправна. От заключението на допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза съдът е установил, че разликата е 97 486.19 евро и нейната левовата равностойност, която е включена към договора от 2012г., е в размер на 190 666.42 лева, като е приел същата за недължима от кредитополучателите, поради което е уважил изцяло отрицателния установителен иск. Съдът е счел за неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на правото на иск на ищците за установяване, че не дължат сумата от 190 666.42 лева, представляваща курсова разлика, включена без правно основание в главницата по договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL 58066/04.07.2012г. Позовал се на решение № 186/19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г. на IV г.о. на ВКС, че възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярят на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, а в случая е предявен установителен иск. По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД, съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже даването, респ. получаването на сумата, а на ответника да докаже основанието за това. Ищците са твърдели, че за периода 02.04.2015г. до 13.05.2020г. са заплатили на ответника сумата от 58 488.90 лева - недължими вземания за възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 02.04.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666.42 лева. Установено е, че претендираната от ищеца валутна разлика между курс „швейцарски франк“ и курс „евро/лев“, с оглед заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, възлиза на сумата от 20 412 лева - недължими вземания за възнаградителна лихва за периода 02.04.2015г. - 13.05.2020г. Същевременно съдът е намерил за частично основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Приел е, че спрямо вземането по осъдителния иск не е приложима кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като вземането не е за възнаградителна лихва, а произтича от неоснователно обогатяване вследствие на плащане при налична липса на основание, което се погасява с петгодишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД, като същата започва да тече, съгласно задължителните постановки на т.7 от ППВС № 1 от 1979г., при хипотезата на чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД от датата на получаване на престацията, тъй като основанието не е налице още при самото извършване на плащането. Предвид, че исковата молба е заведена в съда на 14.05.2020г., а началото на исковия период е 02.04.2015г., решаващият състав е намерил вземането по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за частично погасено за периода 02.04.2015г. -13.05.2015г., в размер на 1 197, 08 лева, съобразно заключението на вещото лице по допълнителната ССЕ. При съобразяване на погасената по давност сума, апелативният съд е счел, че осъдителният иск е основателен за сумата от 19 214.92 лева, представляваща възнаградителна лихва, неправомерно начислявана през периода от 14.05.2015г. до 13.05.2020г. върху включената без правно основание в главницата при превалутирането през 2012г. и преструктурирането през 2014г. курсова разлика от 190 666, 42 лева. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.2, предл. 2-ро ГПК, касационно обжалване на въззивното решение по два правни въпроса, като по първи въпрос – и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ При извършване на преценка дали физическо лице - кредитополучател по договор за банков кредит има качеството на потребител по см. на §13, т.1 ДР ЗЗП, следва ли съдът да съобрази обстоятелствата, свързани със стопанското предназначение на недвижимия имот, за покупката на който се отпуска кредитът и функционалната връзка на това лице с притежавано/контролирано от него търговско дружество, включително обстоятелството, че част от получената като кредит сума е била преведена от кредитополучателя на търговско дружество, в което същият е съдружник и управител?; 2/ Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор?. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: По първия правен въпрос: Както е посочено и в решение № 38/23.06.2017г. по т. д. N 2754/2015г. на I т.о. на ВКС, съгласно пар.13а, т.9 ДР ЗЗП, със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, поради което дадените от Съда на Европейския съюз разрешения по преюдициални запитвания относно приложението на Директива 93/13 са задължителни за националните съдилища, вкл. относно тълкуването на понятието „потребител“. Съгласно дефиницията на чл.2, б. „б” от Директивата 93/13, „потребител” е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В т.21-т.23 от определение по дело С-74/15 и т.23 от решение по дело 590/17 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Преценката за наличие на качеството „потребител“ се извършва спрямо страната по договора, а не спрямо това кой е страна по делото (в случаите когато страна по делото е правоприемник на страната по договора) – решение от 11.01.2024г. по дело С-755/22, т.27 и решение по дело С- 383/18. В актовете си СЕС приема, че понятието „потребител” има обективен характер, тъй като не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага (решения на СЕС по дела: С-110/14; С-590/17, т.24; С- 455/21, т.48; С-570/21, т.30 и определение на СЕС по дело С-74/15, т.27). Преценката трябва да се извърши по функционален критерий, който се състои в това да се извърши преценка, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия - определение по дело С-74/15, т.27, решение по дело С- 495/21, т.25, решение по дело 570/21, т.30 на СЕС. Прилагането на чл.2, б. „б“ от Директива 93/13 зависи от целите, към чието постигане се стреми дадено лице - те да не попадат в рамките на неговата професионална дейност, като не зависи от особените познания, с които разполага това лице – решение от 21.09.2023г. по дело С-139/22, т. 67. Константна е практиката на СЕС, че установяването на качеството „потребител“ на страна по договора се извършва въз основа на преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването й (решение по дело С-110/14 на СЕС, т.22-23, определение по дело С-74/15 на СЕС, т.28, решения по дело С-590/17, т.26 и дело С-455/21, т.49). Когато физическо лице, което не извършва търговска дейност по занятие, участва в система, създадена от търговско дружество, с цел главно да се ползва от изгодни условия за закупуване на стоки и услуги с нетърговска цел от търговските партньори на оператора на системата, същото не губи качеството си на потребител в договорното правоотношение с този оператор само поради това, че може да се ползва от някои предимства, като например възстановяване на разходи за покупки, комисионни или друго промоционални предимства, вследствие на собствените си покупки или на тези на други лица, които участват в посочената система благодарение на негова препоръка – решение от 8.06.2023г. по дело С- 455/21 на СЕС, т.52. Трябва да се съобрази и съдържащото се в други актове на ЕС понятие „потребител“, особено чл. 2 от Директива 2011/83 и съображение 17, с която се изменя Директива 93/13, което пояснява волята на законодателя на Съюза относно определението на понятието „потребител“ в случаи на договори с двойна цел. – решение на СЕС от 08.06.2023г. по дело С-570/21, т. 40-44. В т.38 от решението е посочено, че чл.2, б. „б” от Директивата 93/13 следва да се тълкува разширително, за да се гарантира полезното му действие, като се прилага и за договорите с двойна цел. Договорите с двойна цел са тези, сключени за цели, които само отчасти спадат към търговската дейност на заинтересованото лице. При договор с двойна цел - търговската (стопанската) цел трябва да е ограничена до такава степен, че да не е преобладаваща в общия контекст на разглеждания договор за кредит, за да може да е налице качеството „потребител“ – решение от 08.06.2023г. на СЕС по дело С-570/21, т.57-58. В посоченото решение отново се подчертава, че следва да се вземат предвид всички обстоятелства по делото при определяне на качеството потребител (както количествени, така и качествени), като критерии при извършване на преценката (без те да са изчерпателни или изключителни) в частност могат да са: 1/ естеството на стоката / услугата, предмет на договора, за да се установи целта на придобиването/ получаването - т.55, в който смисъл са и решенията на СЕС по дело С-590/17, т.26 и дело С-455/21, т.49; 2/ мащаба на всяка от двете части в общия контекст на договора за кредит и преобладаващата цел на този договор – т.56; 3/ разпределянето на заетия капитал между стопанска и нестопанска дейност като количествен критерий - т. 57; 4/ критерии, които не са количествени, също биха могли да се окажат релевантни, като например обстоятелството, че при няколко кредитополучателя само един от тях преследва стопанска цел с договора за кредит, или евентуално обстоятелството, че самият кредитодател е обусловил отпускането на кредита, предназначен първоначално изключително за потребителски нужди, от частично разпределение на заетата сума за погасяване на задължения, свързани със стопанската дейност- т.57. В решение № 38/23.06.2017г. по т. д. N 2754/2015г. н а I т.о. на ВКС, базирано на практиката на СЕС, също е заключено, че съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител”. Пояснено е, че при обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални връзки с посоченото дружество, като например управлението или мажоритарно участие в същото. С оглед практиката на СЕС и основаната на нея практика на ВКС, че преценката относно качеството „потребител“ се извършва въз основа на всички обстоятелства по делото (без знанията и информираността на лицето), вкл. при договори с двойна цел, следва да се даде положителен отговор на поставения въпрос, а именно, че при извършване на преценка дали физическо лице - кредитополучател по договор за банков кредит има качеството на потребител по см. на §13, т.1 ДР ЗЗП, съдът следва да съобрази и обстоятелствата, свързани със стопанското предназначение на недвижимия имот, за покупката на който се отпуска кредитът, и функционалната връзка на това лице с притежавано/контролирано от него търговско дружество, включително обстоятелството, че част от получената като кредит сума е била преведена от кредитополучателя на търговско дружество, в което същият е съдружник и управител. По втория правен въпрос: По въпроса за течението на погасителната давност относно вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, е формирана задължителна за националните съдилища практика на СЕС, обективирана в: решение от 16.07.2020г. по съединени дела С- 224/19 и С-259/19, т. 84, 87 и 90-91; решение от 16.06.2020г. по дело С-28/22; решение от 22.04.2021г. по дело С-485/19, т.59-64; решение от 09.07.2020г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т.65, 67 и т.2 от диспозитива; решение от 10.06.2021г. по съединени дела С-776/10- С-782/19, т.42-48 и т.1 от диспозитива; решение от 08.09.2022г. по съединени дела С-80/21- С-82/21, т.93-100 и т.4 от диспозитива; решение по дело С-679/18, т.22, решение от 25.01.2024г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, т.49-50 и т.58-61, решение от 25.04.2024 г. по дело C‑484/21, т.32-35 и т.41-47, решение от 25.04.2024г. по дело С-561/21, т.31-31, т.35- 41, т.45-53 и т.58-59, решение по дело С-542/08 и решение по дело С-427/10. Според даденото от СЕС тълкуване в посочените по-горе актове, искът на потребителя за връщане на недължимо платено, поради неравноправна клауза (с правна квалификация по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД съобразно българското национално право), може да е обвързан от давностен срок, но при спазване на принципите на равностойност и ефективност (вкл. т.1 от диспозитива на решение на СЕС по съединени дела № 698/18 и С- 699/18). Особен акцент е поставен върху втория принцип – на ефективност, според който националната разпоредба не трябва да прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на ЕС. При анализа на института на погасителната давност СЕС е взел предвид две нейни характеристики – продължителността на давностния срок и началния момент на течението й. СЕС приема, че продължителност на давностния срок – 2, 3, 5, 10 или 15 години по посочените искове е в съответствие с принципа на ефективност (т.е. продължителността на срока е достатъчна за упражняване на правото на ефективна защита) – решение по дело С- 561/21, т.31 и 32. СЕС е взел предвид и факта, че този период от време е предварително установен и известен - решения по дело С-485/19, т.59, по съединени дела С- 698/18 и С- 699/18, т.64 и по дело С-561/21, т.32. От друга страна, СЕС счита, че ключов за ефективността на потребителска защита е началният момент на течение на давностния срок при дългосрочни потребителски договори, като е приел, че ако потребителят не е знаел или разумно не е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, давностен срок, който тече: 1/ от сключване на потребителския договор - решения по съед. дела С-224/19 и С-259/19, т.91 и по съединени дела С-776/19-С-782/19, диспозитив № 1 (от датата на приемане на офертата за съответния кредит); 2/ от неоснователното обогатяване – решение по дело С-485/19, т. 60--61 (съгласно т.7 от ППВС № 1/79г., в хипотеза на дадено при начална липса на основание давността тече от получаване на сумата), както и решение по съединени дела С-80/21-С-82/21, т.93-100 и т.4 от диспозитива (от датата на всяка изпълнена от потребителя престация); 3/ от датата на цялостното изпълнение по договора, когато без проверка се презюмира, че на тази дата неравноправният характер на клаузата е известен на потребителя – решение по съединени дела С-698/18 и С-699/18, т.67 и т. 2 от диспозитива; би могъл да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на потребителя и следователно да наруши принципа на ефективност, разглеждан във връзка с принципа на правна сигурност, както и да доведе до неоснователно обогатяване на търговеца / доставчика в хода на изпълнението на дългосрочен договор. Посочено е, че е необходимо да се държи сметка за положението на потребителя като по-слаба страна в отношенията му с продавачите и доставчиците, вкл. за обстоятелството, че е възможно потребителят да не познава или да не осъзнава обема на правата си, произтичащи от Директива 93/13 или от Директива 2008/48 – решения на СЕС по дело С- 485/19, т.62, и по съединени дела № 698/18 и С-699/18, т.65 (вкл. към момента на цялостното изпълнение на договора или след това). В същия смисъл е и произнасянето на СЕС в решение по дело С-178/17, т.69 и в решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19, т. 90, в които се сочи, че следва да се има предвид обстоятелството, че е възможно потребителите да не знаят, че дадена клауза, съдържаща се в договора, е неравноправна, или да не си дават сметка за обхвата на правата им, произтичащи от Директива 93/13. В решение от 25.01.2024г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, т.49-50 и т.1 от диспозитива, изрично е пояснено, че за да е налице знание на потребителя за неравноправния характер на клауза или за да се приеме, че разумно не е можел да не знае за това, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка, която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото си на защита пред съд. В т.63 от решение по дело С-485/19 СЕС е приел, че при договори за кредит, изпълнявани през периоди със значителна продължителност, ако събитието, от което започва да тече давностният срок, е всяко извършено от кредитополучателя плащане, не е изключено за част от направените плащания, давността да изтече дори преди да изтече срокът на съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по силата на клауза, противоречаща на Директива 93/13. В т.64 от същото решение е заключено, че ако национална правна система изисква от потребителя да предяви претенциите си пред съда в давностен срок, считано от датата на неоснователното обогатяване, доколкото то може да е осъществено в хода на изпълнение на дългосрочен договор, това може да направи изключително трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права, поради което такива правила нарушават принципа на ефективност. С решение от 25.04.2024г. по дело C‑484/21 СЕС е дал конкретни разрешения относно установяването на релевантния за течението на давността факт на узнаване от потребителя на неравноправния характер на клаузата, съответно за момента, в който той е могъл разумно да узнае за него. В т. 32 и 33 от решението е прието, че към датата, на която е влязъл в сила съдебният акт, с който със сила на присъдено нещо спрямо потребителя се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността на това основание, потребителят със сигурност е узнал за нередовността на тази клауза. Ето защо, считано от тази дата, потребителят по принцип може надлежно да се позове на правата, предоставени му от Директива 93/13, и следователно може да започне да тече давностният срок за предявяване на иска за възстановяване, чиято основна цел е връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза. В т.34 от същото решение е заключено, че в този случай давностен срок, който започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на договорна клауза, и на това основание тя е обявена за нищожна, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече. Същевременно в т. 35 от посочения акт на СЕС е уточнено, че Директива 93/13 допуска продавачът или доставчикът да има възможността да докаже, че същият потребител е знаел или разумно е можел да знае за това обстоятелство, преди да бъде постановено съдебното решение, с което се установява нищожността на неравноправната клауза (така и решение по дело С-561/21, т.38 и т.41). В т.41-47 от решение по дело С-484/21 е пояснено още, че ако с предходно решение на националния върховен съд по друго дело (по което страна не е потребителят) е обявена за неравноправна типова клауза от договор с общи условия, съответстваща на неравноправната клауза в сключения от потребителя договор, не може да се предполага, че потребителят може разумно да знае за факта, че клаузата в неговия договор има обхват, равностоен на клаузата от договора с общи условия, нито може да се очаква, че този потребител, когото Директива 93/13 има за цел да защити с оглед положението му на по- слаба страна спрямо продавача и доставчика, предприема действия по извършване на правни проучвания, нито може да се изисква от средния потребител да се осведомява по своя инициатива за актове вкл. на националния върховен съд относно съдържащи се в договорите типови клаузи от същото естество като тези, които е могъл да сключи с продавачи или доставчици, както и да определи въз основа на други съдебни решения дали включена в сключения от него конкретен договор клауза е неравноправна. С оглед на това, СЕС е заключил, че е принципът на ефективност не допуска давностният срок по реституционната претенция на потребителя да тече от датата на решение за обявяване на неравноправността на типовата клауза по друго дело, по което той не е страна. Идентични са дадените разрешения от СЕС и по дело С-561/21, т.35-41 и т.45-53, по което решението е постановено също на 25.04.2024г. В т. 39-40 от него е акцентирано и върху това, че самият продавач / доставчик е създал положение, което Директива 93/13 забранява и цели да избегне, възползвайки се от положението си на по-силна страна, за да наложи едностранно на потребителите договорни задължения, които не съответстват на предвидените в тази директива изисквания за добросъвестност, и по този начин създава значително неравновесие в договорните права и задължения на страните в ущърб на потребителите, поради което с дадените разрешения относно началния момент на течение на давността не се накърнява принципа на правна сигурност. В решение от 25.01.2024г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, т.58-61, също е прието, че за разлика от продавача / доставчика, спрямо потребителя не може да се презюмира, че степента му на информираност (която е по-ниска от тази на продавача или доставчика), предполага запознаване с националната съдебна практика в областта на защитата на потребителите, дори когато тази практика е трайно установена, като е съобразено и обстоятелството, че потребителите сключват договор, съдържащ такава клауза, инцидентно и дори по изключение. С оглед на това в т.61 и т.2 от диспозитива на решението е изведено, че наличието на трайно установена национална практика относно нищожността на подобни клаузи (като тази в договора на потребителя) не означава, че потребителят е знаел за неравноправността на клаузата и за произтичащите от нея правни последици. В решение по дело С-561/21г., т.58-59 и т.2 от диспозитива, е отречена и възможността самите решения на СЕС да бъдат считани за източник на информация за средния потребител относно неравноправен характер на конкретна договорна клауза, вкл. когато решението е постановено по преюдициално запитване по главно производство, по което страна е потребителят, тъй като потребителят не може от подобен акт на СЕС (който не се произнася по неравноправност на конкретни клаузи) да направи сигурен извод за неравноправността на договорната клауза. Предвид формирана практика на СЕС по въпроса за погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, задължителна за националните съдилища, настоящият състав на ВКС дава следния отговор на втория правен въпрос, във връзка с който е допуснат касационния контрол: Началният момент, от който тече 5-годищната погасителна давност за вземане по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т.7 от ППВС № 1/79г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка - с правата, които черпи от Директива 93/13. Сам по себе си фактът, че договорът е изпълнен изцяло или по друго дело, по което потребителят не е страна, е установена с влязло в сила решение неравноправност на типова клауза (вкл. при наличие на трайно установена съдебна практика), не доказва, че потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата. В хипотеза, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена за нищожна като неравноправна договорна клауза, към датата на влизане в сила на решението потребителят със сигурност е узнал за неравноправността на тази клауза, като това не лишава от възможност продавачът/доставчикът да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент, за който факт продавачът/доставчикът, на основание чл.154, ал.1 ГПК, носи тежестта на доказване. По касационната жалба: В нарушение на практиката както на СЕС, така и на ВКС въззивният съд при извършване на преценката, дали всеки от кредитополучателите е имал качеството на потребител при подписването на ипотечния договор за кредит от 2008г., е взел предвид единствено фактът, че същите са физически лица, като е игнорирал всички останали обстоятелства по делото. На първо място, апелативният състав не е обсъдил довода на банката, че А. А., мажоритарен собственик на капитала на редица търговски дружества, е превел 50 000 евро от получения по договора от 2008г. кредит в швейцарски франкове, равностойни на 320 000 евро, по сметка на „Алфа груп“ ООД, чийто управител и притежател на 60 % от капитала е към този момент, които обстоятелства са безспорно установени по делото. Твърдението на ответника по исковете, че другата кредитополучателка - Т. А., към този момент е съдружник в посоченото или друго дружество на съпруга си А. А., видно от вписванията в търговския регистър (чл.23, ал.6 ЗТРРЮЛНЦ), е невярно, като от приетото по делото кредитно досие се установява, че същата към момента на сключването на договора за кредит от 2008г., както и по-късно е работила като лекар. Настоящият състав на ВКС намира, че независимо, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, необсъждайки посочените обстоятелства, сам по себе си фактът, че А. А. е бил управител/съдружник на/в търговски дружества и обстоятелството, че като такъв е превел на едно от дружествата си 50 000 евро от получения кредит в швейцарски франкове, равностойни на 320 000 евро, не опровергава качеството му на потребител, с оглед количественото съотношение между двете суми, като от значение по отношение на този кредитополучател е целта, за която е отпуснат кредитът за разликата от 50 000 евро до 320 000 евро От друга страна, основателни са оплакванията на банката – касатор, че решаващият състав е направил извод за наличие на качеството потребител на кредитополучателите без да отчете обстоятелствата, че със сключването на договора за кредит от 2008г., съгласно раздел I „Предмет и цел на договора“ от същия, се цели финансиране придобиването само на стопански обекти – фабрика от 322 кв.м., магазинно помещение от 34 кв.м., магазинно помещение от 18 кв.м. и складови помещения към всеки от магазините, ведно с идеални части от мястото, които могат да се ползват единствено за стопански цели и чието предназначение не е променено вкл. към предявяване на исковата молба през 2020г., т.е. за период от 16г. години след сключването на договора за кредит от 2008г., видно от декларациите на самите ищци за материално и гражданско състояние, с което се опровергава тяхното твърдение, че кредитирането е за лични цели – за изграждане на къща, в която А. и Т. А.и да живеят. Това се подкрепя и от факта, че към датата на сключване на договора от 2008г., кредитополучателите са притежавали жилищен имот (апартамент от 85 кв.м. в центъра на гр. Плевен), върху който са учредили ипотека за допълнително обезпечение на кредита, както и от обстоятелството, че вкл. към момента на предявяване на исковата молба ищците не живеят на адреса, на който са стопанските обекти. Въззивният съд не е взел предвид и релевантният факт, че магазините са отдавани под наем, т.е. ползвани са съобразно инвестиционното им предназначение, вкл. към момента на предявяване на исковата молба, за което е налице признание на ищците, като от кредитното досие се установява, че всички помещения са били отдавани под наем още от продавача по предварителния договор, а с прехвърлянето на имотите, купувачите – кредитополучателя встъпват в наемните правоотношения – чл.237 ЗЗД. С оглед горните обстоятелства, а именно, сключване на договора за кредит през 2008г. с цел финансиране придобиването само на стопански обекти (фабрика, магазини и складови помещения към тях), които могат да се ползват единствено за стопански цели, липсата на промяна на предназначението им и управлението на магазините чрез отдаването им под наем с цел печалба, настоящият състав на ВКС намира, че сключването на договора за кредит от 2008г. не е за лични цели, вкл. за за кредитиране придобиването на имот за задоволяване на жилищни нужди, а за стопански цели, поради което кредитополучателите, независимо, че са физически лица, нямат качеството на потребители. Същите кредитополучатели са сключили през 2012г. договор за кредит за рефинансиране на задълженията по договора от 2008г., като са договорили отпускането на кредит в евро за погасяване на задълженията по кредита от 2008г., деноминиран в швейцарски франкове. Изводът на решаващия състав, че договорът за рефинансиране от 2012г. съдържа характеристиките на договор за новация е необоснован и незаконосъобразен, тъй като е направен в разрез със съдържанието на договора от 2012г., което не покрива фактическия състав на чл.107 ЗЗД. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице договор за новация, следва да има ясно изразена от страните воля длъжникът да поеме нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение, което с поемането на новия дълг се счита за погасено. В случая, страните през 2012г. са договорили отпускането на нов кредит в евро, като е постигнато съгласие с получените суми длъжникът да изплати задължението си по договора за кредит в щвейцарски франкове, поради което няма изразено новационно намерение на мястото на стария дълг да възникне нов, а е изразена воля с получената сума по новия договор за кредит от 2012г. да се извърши плащане на дълга т.е. да се изпълнят задълженията по предходния договор от 2008г. Не може да бъде споделен и доводът на апелативния съд за наличие на промяна на предмета на облигационното правоотношение, тъй като и по двата договора предметът е един и същ - парична сума, независимо в каква валута е деноминирана и какъв е размерът на същата, вкл. на лихвата. Интерпретирайки невярно постановките на Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, въззивният съд неправилно е приел, че промяната от една чуждестранна валута (швейцарския франк), в друга - национална или заместваща валута (лева/евро) налага извода за промяна на съществен елемент от договора - неговия предмет. Противно на посоченото от решаващия състав на апелативния съд, в разяснителната част на Тълкувателно решение № 4/2014г. от 29.04.2015г. по тълк. д. № 4/ 2014г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че когато плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата й равностойност, но в случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Изрично е пояснено е, че когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало (чл.6, ал. 2 ГПК), защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца. По изложените съображения не е налице и новация със сключване на допълнителното споразумение от 16.06.2014г. за превалутиране на дълга по договора за кредит от 2012г. от евро в лева. С оглед горното, настоящият състав на ВКС намира, че доколкото с договора за рефинансиране от 2012г. се цели предоставяне на парични средства за заплащане на задълженията по договора за кредит от 2008г., предназначен за реализиране на стопански цели, кредитополучателите Асен и Т. Атанасови нямат качеството на потребители и по договора от 2012г. С оглед липсата на качеството на потребители на кредитополучателите, като страна по договорите, а следователно и на универсалните правоприемници на починалия кредитополучател, не намира приложение системата за потребителска защита по ЗЗП, поради което не следва да бъдат разглеждани изложените доводи за наличие на неравноправни клаузи. Ето защо, изводът, че по отношение на началния момент на течение на погасителната давност приложение намират постановките на т.7 от ППВС 1/79г., е правилен (макар и по съображения, различни от тези на въззивния съд), като не може да бъде приложено даденото разрешение относно течението на давността при кондикционен иск на потребител, основан на извършено от него плащане въз основа на неравноправна клауза. Предвид горното, решението в отхвърлителната част, с която искът по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД е частично отхвърлен като погасен по давност, а именно за сумата от 1 197, 08 лева, представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г. вкл., следва да бъде потвърдено, както и в частта за присъдените в полза на банката разноски. В частта, в която исковете по чл.124, ал.1 ГПК и чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД са уважени, решението следва да бъде отменено, като неправилно, тъй като дадените от апелативния състав разрешения се основават на неравноправност на клаузи на договорите за кредит от 2008г. и 2012г., която може да е налице само ако страна по договорите е потребител, какъвто не е настоящият случай. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в отменената част, с оглед липсата на произнасяне на апелативния съд относно доводите за нищожност на клаузи на договора за кредит от 2008г., поради нарушение на закона - чл.58, ал.1 и 59, ал.2 ЗКИ, съответно на добрите нрави (чл.26, ал.1, предл. 1-во и 3-то ЗЗД), както и поради привидност по чл.17, ал.1 ЗЗД, и за нищожност на договора от 2012г., поради невъзможен предмет (чл.26, ал.2, предл. 1-во ЗЗД) и на основание чл.366 ЗЗД, като при новото разглеждане въззивната инстанция следва да се произнесе по същите, като вкл. вземе предвид, че съгласно Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, следва да следи служебно за нищожността на отделните клаузи, съответно на правните сделки, които са от значение за правния спор, вкл. без да е направено възражение за това, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. При повторното разглеждане на делото апелативният съд трябва да установи във връзка с иска по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД, ако счете че банката не доказва наличие на основание за плащанията на възнаградителната лихва, кой от ищците и в какъв размер е извършил плащането й за процесния период от 14.05.2015г. до 13.05.2020г. (след смъртта на 05.05.2015г. на Асен А.), доколкото в исковата молба (стр. 2-ра) се съдържа твърдение, че кредитът е обслужван само от ищцата Т. А., а активно легитимирано да търси връщане на платеното без основание е единствено лицето, извършило плащането. Въззивното решение в частта, в която искът по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД е отхвърлен за разликата от 20 412 лева до пълния претендиран размер от 58 488, 90 лева за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2020г., като недоказан по размер, не е обжалвано пред ВКС и е влязло в сила. С оглед окончателното приключване на спора относно претенцията по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за сумата от 1 197, 08 лева, представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 02.04.2015г. до 13.05.2015г., в полза на ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 26, 62 лева за касационното производство, съобразно отхвърлената част на иска по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД от 1 197, 08 лева. По отношение на отговорността за останалите разноски, вкл. за касационното производство, следва да се произнесе апелативният съд при новото разглеждане на делото. Водим от горното, на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,