Решение № 1218 от 24.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5142/2011 г.

Решение № 1218 от 24.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5142/2011 г., VIII о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Светослав Асенов Аврамов, в качеството му на директор на Дирекция "ОУИ" - Варна при ЦУ на НАП срещу решение № 465 от 25.02.2011 г., постановено по адм. дело № 3537/2010 г. от Административен съд - Варна. С него е отменен по жалба на Сайде Сюлейманова Ахмедова от гр. Омуртаг ревизионен акт (РА) № 031001789/15.07.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна в частта, с която за данъчен период 2007 г. е определен допълнителен данък по чл. 48 от ЗДДФЛ в размера над 94,74 лв. и съответните лихви и в частта, с която за данъчен период 2008 г. е определен допълнителен данък по чл. 48 от ЗДДФЛ в размера над 365,59 лв. и съответните лихви, отхвърлена е жалбата срещу същия РА в останалата й част и жалбоподателката е осъдена да заплати на директора на Дирекция "ОУИ"-Варна при ЦУ на НАП сумата от 14,72 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. С касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на така постановеното решение, поради нарушение материалния закон и съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на Сайде Сюлейманова Ахмедова като неоснователна. Претендират се разноски. Ответникът - Сайде Сюлейманова Ахмедова, в писмен отговор моли касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Счита, че решението е правилно и обосновано и поради това следва да се остави в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура изказва мотивирано становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд след като прецени допустимостта на касационната жалба и изложените в нея основания за отмяна и предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: Касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Варненският административен съд е отменил РА № 031001789/15.07.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с решение № 761/11.10.2010 г. на директора на Дирекция "ОУИ" -Варна при ЦУ на НАП в частта, с която за данъчен период 2007 г. на Сайде Сюлейманова Ахмедова е определен допълнителен данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за размера над 94,74 лв. и съответните лихви и в частта, с която за данъчен период 2008 г. на Сайде Сюлейманова Ахмедова е определен допълнителен данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за размера над 365,59 лв. и съответните лихви и е отхвърлил жалбата в останалата й част. За да достигне до този правен резултат, съдът е приел, че основните спорни въпроси в производството пред него са два: следва ли да бъде признат за данъчни цели разход за неустойка по договор и какви са разходите за пътуване до Република Турция. По първия въпрос е приел за установено, че са налице валидни договори за строителство, в които изрично е предвидено заплащане на неустойка при неизпълнение. Размерът на начислените и заплатени неустойки бил в съответствие с договорите, като жалбоподателката отчитала разходи за неустойки, а контрагентите - приходи от неустойки в същите размери. Не се спорило между страните и относно характера на неустойката, а именно обезпечаваща изпълнението и обезщетяваща вредите от неизпълнението, съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Заплащането на неустойка представлявало едно от тези събития, които водят до задължение за търговеца да отчете към момента на възникването му разход за неустойка, произтичащ от неизпълнение на облигационно задължение. Съдът е констатирал, че приложимия данъчен закон - ЗКПО съдържа подробни и императивни правила за вида на разходите, които се признават, респективно не се признават за данъчни цели. По отношение на признатите за данъчни цели разходи законът е въвел едно общо правило, че счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ, а непризнатите за данъчни цели разходи са изчерпателно изброени в чл. 26, чл. 28, чл. 29, чл. 30, чл. 31, ал. 6, чл. 32, чл. 38, чл. 41, чл. 42, чл. 43 и чл. 54, ал. 2 от ЗКПО. В тези разпоредби не били посочени разходите по договорни неустойки, поради което съдът е приел, че тези разходи следва да бъдат признати. Предвид изричната разпоредба на чл. 84 от ППЗДДС за начина на документиране на неустойките и представените от жалбоподателката платежни документи, първоинстанционният съд е приел, че е изпълнено условието на чл. 10, ал. 1 от ЗКПО за документална обоснованост на разходите за неустойка. Така постановеното решение е правилно. Законосъобразен е изводът на съда, че след като в хипотезите на чл. 26, чл. 28, чл. 29, чл. 30, чл. 31, ал. 6, чл. 32, чл. 38, чл. 41, чл. 42, чл. 43 и чл. 54, ал. 2 от ЗКПО, които изчерпателно изброяват непризнатите за данъчни цели разходи, не са включени неустойките, същите следва да се приемат за признат за данъчни цели разход. Колкото до тяхната документална обоснованост изричната разпоредба на чл. 84 от ППЗДДС, която следва да се приложи по аналогия предвижда, че за документирането на неустойките и лихвите с обезщетителен характер не се издава данъчен документ, а същите се документират с издаване на документ, удостоверяващ плащането им. Следователно в случая не е налице нарушение на счетоводното законодателство. Представени са платежни нареждания, които удостоверяват, че е извършено плащане на дължимата неустойка, предвидена за неизпълнение на задължение по валидно сключен договор и тези разходи следва да се признаят за данъчни цели. Неоснователни се явяват възраженията в касационната жалба за неправилно тълкуване на разпоредбите, свързани с отклонение от данъчно облагане, визирани в чл. 16, ал. 1 и чл. 16, ал. 2, т. 4 от ЗКПО. Съгласно чл. 92, ал. 1, изр. първо от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Следователно се касае до чисто облигационно правоотношение между едноличния търговец на жалбоподателката и дружествата, с които същата е сключила договор. Отношенията по данъчното облагане се наслагват върху тях и е било в тежест на органа по приходите в ревизионното производство да обоснове извод, че сделките са сключени при условия, чието изпълнение води до отклонение от данъчно облагане или че е заплатено обезщетение за услуга, която не е реално извършена. Предвид липсата на спор между страните относно сключените между тях валидни договори и относно договорените по тях неустойки, не може да се обоснове правен извод за заобикаляне на данъчното законодателство с цел да се избегне данъчно облагане. Няма данни да е осъществен съставът на чл. 16, ал. 1 от ЗКПО, а само за догадки, направени от органа по приходите. Същото се отнася и за приложението на чл. 16, ал. 2, т. 4 от ЗКПО. Независимо от това, че първоинстанционният съд неправилно стеснително е тълкувал понятието услуги, същият е стигнал до правилния извод, че този текст касае случаите, в които възнаграждението или обезщетението е заплатено за уж вече извършена услуга, която на по-късен етап се оказва неизвършена и това е направено именно с цел заобикаляне на данъчното законодателство. Предвид изложеното, настоящият състав на Върховния административен съд счита, че като правилно и законосъобразно решението на Варненския административен съд следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд