Решение № 9138 от 23.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10759/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационните жалби на Българска народна банка, със седалище и адрес на управление в София, на пл. [адрес] и на Н. К. Г., с адрес във Варна, [жк], [адрес], против решение 4380 от 03.07.2023 г., постановено по адм. д. 6755 по описа за 2017 г. на Административен съд София-град в неблагоприятните за всеки от касационните жалбоподатели части на решението.

Подадена е и частна жалба от БНБ против определение 7201 от 28.08.2023 г., постановено по същото административно дело, с което е отхвърлено искането на частния жалбоподател за изменение на решение 4380/03.07.2023 г. в частта му за разноските.

Касационният жалбоподател БНБ релевира оплакване за недопустимост и неправилност на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Иска обезсилването на решението в частта му, в която се присъжда в полза на ищцата законна лихва върху определеното й обезщетение за неимуществени вреди и отмяната му в останалата осъдителна част, включително в частта на присъдените в полза на ищцата разноски. Претендира разноски за настоящото производство.

Ответникът по първата касационна жалба Н. Г. я оспорва, като неоснователна, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила в осъдителната му част.

Касационният жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство Н. Г. оспорва първоинстанционния съдебен акт в частта му, в която предявеният от нея против БНБ иск за неимуществена обезвреда е отхвърлен за сумата над 500.00 лв. до пълния предявен размер от 20000.00 лв. Оплаква се, че решението в тази му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго, с което претенцията й за неимуществени вреди бъде уважена, така както е предявена. Претендира разноски за настоящото производство. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за сторените в касационното производство разноски, както и доказателства за извършването им.

Ответникът по втората касационна жалба БНБ я оспорва, като неоснователна и недоказана, в писмен отговор, подаден в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска потвърждаване на решението в обжалваната отхвърлителна част.

Частният жалбоподател БНБ твърди неправилност на определение 7201 от 28.08.2023 г. по адм. д. 6755 по описа за 2017 г. на Административен съд София-град, като навежда нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска отмяната му.

Ответникът Н. Г. оспорва подадената частна жалба с доводи за нейната неоснователност, изложени в писмен отговор от 28.09.2023 г. Иска потвърждаване на обжалваното определение.

Представителят на Върховната прокуратура, участващ по делото, представя заключение за неоснователност на касационните жалби и за парвилност на обжалваното решение.

Касационните жалби и частната жалба са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, съответно по чл. 230 АПК и от надлежни страни, поради което са допустими за разглеждане по същество.

Настоящият състав на Върховния административен съд, приема следното:

С обжалваното решение БНБ е осъдена да заплати на Н. Г. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 4899.57 лв. за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., когато е преустановено бездействието на Централната банка, вследствие на извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), изразяващо се в невземане на решение за обявяване на неналичността на депозитите в Корпоративна търговска банка АД (КТБ АД), в несъстоятелност, в императивния срок от 5 (пет) работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., както и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 500.00 лв. на същото основание и за същия период, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата, когато е завършено бездействието на БНБ, до окончателното изплащане на главницата. Със същото решение са отхвърлени исковете на Г. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в останалата им част, над сумата от 4899.57 лв. и за основанията извън забавено изплащане на гарантираните вемания на ищцата в КТБ АД неустойка в размер на 3000.00 лв. по сключени от нея договори за парични заеми и задържан задатък от 6400.00 евро по предварителен договор за продажба на недвижим имот и за период извън посочения 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. Отхвърлен е и искът на Г. за неимуществена обезвреда в частта му над присъдения размер от 500.00 лв. до пълния предявен такъв от 20000.00 лв. Наред с това ответникът е осъден да заплати на ищцата 618.00 лв. разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете.

Производството пред Административен съд София-град е образувано по следните предявени от Н. Г. срещу БНБ искове за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в периода 30.06.2014 г. 04.12.2014 г., в резултат на незаконосъобразно бездействие на БНБ да приложи разпоредби от правото на ЕС във връзка с гарантирането на депозитите:

1. В размер на сумата от 6400.00 евро, представляваща задържан задатък по предварителен договор за продажба на недвижим имот от 23.05.2014 г., сключен между нея и Д. С. Л..

1. В размер на сумата от 3000.00 лв., представляваща заплатена неустойка по Договор за паричен заем от 15.07.2014 г., сключен между нея и В. И. С. и по Договор за паричен заем от 01.10.2014 г., сключен между нея и А. Г. К..

1. В условията на евентуалност, при отхвърляне на исковете по т. 1 и т. 2 обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 4700.75 лв. и на 1584.26 щатски долара, които суми представляват законната лихва за забавеното изплащане на дължимото вземане на ищцата в размер на 106786.02 лв. и 35545.00 щатски долара.

1. В размер на сумата от 20000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснения и тревожност.

По делото няма спор по установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което фактите, установени от този съд, не следва да се възпроизвеждат в настоящото решение.

Правното основание на исковете е чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), на което същите са разгледани по същество. Съдът е уважил частично предявения от Г., в условия на евентуалност, иск за имуществена обезвреда и за исковия период 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. Приел е, че по конкретния казус се установява бездействие на БНБ, което е безспорно доказано само по отношение на забавата на Централната банка при задействане на схемите за гарантиране на депозитите. Счел е, че след като чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи, в императивния 5 (пет) дневен срок, неналичността на депозитите в КТБ с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лицензът на тази банка поради неплатежоспособност и това не е сторено, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което първото условие за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ е изпълнено. Посочил е, че Г. е имала парично вземане в гарантиран размер за неналичните си вложения в КТБ АД, което й е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ АД. Според съда, след като БНБ се е забавила да установи неналичността на депозитите в КТБ АД е забавила възникването на изискуемостта на вземанията на вложителите в тази банка за гарантирания им размер. Преценил е, че претърпяната от ищцата имуществена вреда е във вид на пропусната полза от невъзможността да ползва паричния си капитал от 170741.57 лв. Допълнил е, че обезщетяването на забавено парично изпълнение е чрез изплащане на законната лихва за срока на забавата, изчисляването на който срок е мотвирал подробно. Определил е размера на законната лихва чрез ползване на калкулатора, достъпен на Интернет страницата на Национална агенция за приходите (НАП).

На следващо място съдът е преценил, че Г. не се е справила с доказателствената тежест да установи, че е претърпяла имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, изразяваща се в платени неустойки и загубено капаро. Приел е за основателно възражението на ответника по иска за липса на достоверна дата на трите договора, каквото изискване за достоверност на частните документи за трети лица се съдържа в разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК. Посочил е, че ищцата не ангажира доказателства, че продавачът е задържал предоставения от нея задатък по предварителния договор за продажба на недвижим имот от 23.05.2014 г., нито има данни по делото тя да е отправяла изявления до продавача, че е в невъзможност да сключи окончателен договор и причините за това. Отделно от това се е обосновал, че, доколкото се касае за договорки между Г. и други лица, извън БНБ, не е доказана пряката причинно-следствена връзка между бездействието на Централната банка и плащането от ищцата на неустойки, съответно задържането на дадения от нея задатък. Подчертал е, че е икономически нелогично задатъкът да се договаря в размер над 21 % от продажната цена (30000.00 евро) на имота, като това задължение на ищцата не може да се вмени във вина на БНБ. Приел е, че по делото не е представена информация от Г. какво е имущественото й състояние към исковия период, за да може да се заключи по безспорен начин, че тя е разполагала само и единствено със вложенията си в КТБ АД и с никакво друго имущество.

Като се е позовал на събраните по делото гласни доказателства, съдът е уважил до сумата от 500.00 лв. иска на Г. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Присъдил й също законната лихва върху тази сума, считано от датата, когато е завършено бездействието на БНБ, до окончателното изплащане на главницата на обезщетението. Счел е, че заради невъзможността да ползва вложените в КТБ средства за периода до изплащането им, като гарантиран размер, ищцата е преживяла силен стрес, паник атаки и се е затворила в себе си, което е допълнено с друг стресов фактор грижата за родителите й, които са с призната степен на инвалидност. Приел е, че процесното бездействие на БНБ засяга в по-ниска степен личността, като са претърпени обичайни вреди.

С тези мотиви, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора.

Така постановеното решение е недопустимо в частта, с която на Г. е присъдена законната лихва върху сумата от 500.00 лв., представляваща определеното в нейна полза от решаващия състав на Административен съд София-град обезщетение за неимуществени вреди, а в частта, с която искът за присъждане на неимуществени вреди в размер на 500 лв. е неправилно и в тази част следва да се отмени.

Ищецът е този, който с исковата си молба определя спорния предмет, страните и обема на търсената защита. В случая, видно от петитума на исковата молба, ищцата не е отправяла искане за присъждане на лихва върху претендираното обезщетение за причинени неимуществени вреди. Това означава, че административният съд се е произнесъл по непредявено искане, респ. е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а производството по делото в тази му част да се прекрати.

В останалата му, обжалвана от страните част, решението е валидно, допустимо и правилно. Същото е съобразено с приложимите за конретния казус норми от Директива 94/19/ЕО, тълкувани в Решение по дело С-571/2016 и по дело С-501/2018 на Съда на Европейския съюз (СЕС).

Директива 94/19/ЕО е транспонирана в българското законодателство по отношение на гарантирания размер и срока на изплащане, чрез Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ) и Закона за кредитните институции (ЗКИ). Измененията, въведени с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. са транспонирани своевременно през 2009 г. с измененията на посочените два закона ДВ, бр. 44/2009 г., в сила от 12.06.2009 г. С измененията на ЗГВБ от 2010 г. ДВ, бр. 101/2010 г., в сила от 31.12.2010 г., е въведен новият гарантиран размер от 100000.00 евро на депозитите, съгласно измененията на чл. 7 от Директива 94/19/ЕО. Неналичен депозит по смисъла на чл. 1, пар. 3 от Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗКИ, в редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/2015 г., неплатежоспособност е налице при две хипотези: 1. когато банката не изпълнява повече от 7 (седем) работни дни свое изискуемо парично задължение, ако това е пряко свързано с финансовото състояние на банката и по преценка на БНБ не може да се очаква изплащане на изискуемите парични задължения в приемлив период от време; 2. когато собственият капитал на банката е отрицателна величина.

Изискуемият от чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО срок от 5 (пет) работни дни, в който компетентните органи следва да извършат преценката на финансовото състояние и способността на банката да изплаща гарантираните депозити, е въведен в чл. 36, ал. 3 ЗКИ като изискване, в срок от 5 (пет) работни дни от установяването на неплатежоспособността на банка, БНБ да отнеме лиценза й. Срокът по чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, в който схемите за гарантиране на депозити следва да бъдат в състояние да изплащат надлежно доказаните претенции на вложителите по отношение на неналичните депозити 20 (двадесет) работни дни от датата, на която компетентните органи извършват установяването по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, е въведен в чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (в редакцията до изменението с ДВ, бр. 62/2015 г.) и тече от датата на решението на БНБ за отнемане на лиценза за банкова дейност на търговска банка.

При така възприетата уредба в ЗГВБ и ЗКИ сроковете по чл. 1, пар. 3, буква i) и чл. 10, пар. 1 от Директивата да текат от момента, в който БНБ вземе решение за отнемане лиценза на кредитна институция поради неплатежоспособност, не е допустима схема за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, тъй като Директивата изисква схемите за гарантиране на депозити да бъдат в състояние да изплащат доказаните претенции на вложителите по отношение на неналични депозити, независимо дали са налице условията по националното законодателство за отнемане на лиценза на кредитна институция. Съгласно т. 49, т. 50 и т. 51 от Решение на СЕС по дело С-571/2016, от текста на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това чл. 1, пар. 3, буква i), втора алинея уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това колкото е възможно по-скоро и не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми .

Основното оплакване в касационната жалба на БНБ се свежда до възражението, че към датата 20.06.2014 г. Централната банка не се явява компетентен орган по смисъла на Директивата и не може да отговаря за вреди от неспазване на срока за изплащане на гарантираните влогове. Доколкото пред първоинстанционния съд е предявен иск за вреди срещу държавата от нарушение на правото на ЕС, който иск се разглежда по процесуалния ред на Глава единадесета на АПК, а не пряк иск за изпълнение срещу БНБ по задължение в конкретно правоотношение, то възражението се явява неоснователно. Основанията за това се откриват в решението по посоченото дело

С-571/2016, както и в разпоредбите и съображенията за приемане на Директива 94/19/ЕО, целта на приемане на която е защита на депозитите и техните титуляри, а крайна цел е защита на банковата система на ЕС и по-конкретно се откриват в следното: като имат предвид, че при премахване на ограниченията върху дейността на кредитните институции трябва да се вземе предвид положението, което може да възникне, ако депозити в кредитна институция, която има клонове в други държави-членки, станат неналични; като имат предвид, че е наложително да се осигури хармонизирано минимално ниво на защита на депозитите, където и да се намират депозитите в Общността; като имат предвид, че такава защита на депозитите е също толкова съществена, както и разумните правила за изграждането на единния банков пазар; като имат предвид, че в случай на закриване на неплатежоспособна кредитна институция, вложителите във всички клонове, намиращи се в държава-членка, различна от тази, в която се намира главното управление на кредитната институция, трябва да бъдат защитени от същата схема за гарантиране като другите вложители в институцията... . Що се отнася до решението на СЕС по дело С-571/2016, то от съдържанието на същото става ясно, че СЕС разглежда тълкуваните норми от правото на ЕС като такива с директен ефект, а сроковете за действие на компетентния орган според националното законодателство като императивни, като подобно тълкуване е в съответствие с целта, преследвана с приемане на Директива 94/19/ЕО.

Възражение на касационния жалобоподател БНБ като това, че БНБ не е била компетентен орган по смисъла на Директивата, може да бъде направено, само ако между гражданите и БНБ са налице частноправни правоотношения. В случая делото се води за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушаване на норма от правото на ЕС по правилата на извъндоговорната отговорност, целта на който иск е защита правата на гражданите на ЕС, без значение от чии противоправни актове, действия или бездействия са произтекли вредите принцип, установен в доктрината за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на Общностното право. При исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, за имуществената отговорност и за допустимостта на иска се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Съюза.

По делото не е спорно, че на 20.06.2014 г. представителите на КТБ внесли в БНБ искане банката да бъде поставена под специален надзор. Искането било мотивирано с предизвикана загуба на доверие, масова паника сред вложителите и проблеми с ликвидността, което предизвиквало затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите. С последващо писмо от същата дата, КТБ уведомила БНБ, че е преустановила разплащанията и всички банкови операции. С Решение 73/20.06.2014 г. на Управителния съвет (УС) на БНБ, на основание чл. 115, ал. 1, т. 2 и 3, чл. 116, ал. 1, ал. 2, т. 2, 3, 6 и 7, във вр. с чл. 103, ал. 2, т. 24 ЗКИ, КТБ била поставена под специален надзор, поради опасност от неплатежоспособност. В разпоредбите на чл. 36, ал. 3 ЗКИ и чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, законодателят е посочил, че именно БНБ е компетентният орган , който установява неналичността на депозитите. В нормите на националното законодателство моментът, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, е обвързан с отнемане на лиценза на кредитната институция, докато в нормите на европейското законодателство и по специално в Директива 94/19/ЕО, на националните банки е вменена отговорността за преценка на финансовото състояние и способността на отделната банка да изплаща гарантираните депозити, като е въведено императивно изискване в срок от 5 (пет) дни от установяването на неплатежоспособността на банка, националната банка да отнеме лиценза й. В тази насока е и позицията на Европейската комисия, изразена в решението й за откриване на наказателна процедура срещу Република България заради забавеното изплащане на гарантираните влогове на българските граждани.

Във връзка с изложеното, следва да се посочи, че в решението си по дело С-571/2016, СЕС е приел, че, за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на 5 (пет) работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 (двадесет) работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение. В този смисъл, с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че, по нейно виждане, КТБ изглежда неспособна за момента, по причини които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, т.е. извършила е констатацията, че депозитите са неналични по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата, поради което в срок от 5 (пет) работни дни от тази констатация е следвало да постанови изричен акт по тази норма от Общностното право с директен ефект. Цитираната разпоредба цели да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите им. С оглед принципа на примат на Общностното над националното право, като не е взела решение в императивния 5 (пет) дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза, с което, както правилно е приел първоинстанционният съд, е изпълнено първото условие за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден в Директивата. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), т.е. при паричните притежания, обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва. Поради това БНБ дължи обезщетение за периода на забавата. Законната лихва се дължи на кредитора без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на законната лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането на ищцата към КТБ е начислявана договорна лихва и част от нея й е изплатена от Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) писмо от КТБ АД до Административен съд София-град, изх. 2104/12.11.2021 г. (от л. 132 до л. 133 от първоинстанционното дело).

В този смисъл, доводът на касатора БНБ, че не е налице вреда в случая, тъй като за периода, в който КТБ е била поставена под специален надзор, ищцата е получавала договорни лихви за вложенията си в КТБ, е неоснователен. Договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания, като целта им е различна. Договорните лихви са възнаградителни лихви, дължими от КТБ за това, че определена парична сума й е предоставена за ползване за определен период. Те имат характера на граждански плод на капитала. Законната лихва има санкционен характер и се начислява за закъсняло изпълнение на парично задължение. Поради това не може да се приеме, че начислената на ищцата договорна лихва за периода на специален надзор частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на вложенията й в КТБ АД.

Неправилна е преценката, че на ищцата се дължи и обезщетение за неимуществени вреди до уважения размер от 500.00 лв. Забавата в заплащането на гарантирания размер на депозитите е за период , който е относително кратък - около 4 месеца, поради което не може да се приеме, че за този период ищцата е изпитала твръдените от нея в исковата молба неблагоприятни преживявания, свързани със забавата. Отделно от това следва да се посочи, гарантираният размер на депозитите се определя с акт на Евмропейския съюз, който се ползва с непосредствено действие на териотрията на Р България, т.е. гражданите на ЕС са гарантирани в получаването на тези средства. Тяхното получаване е сигурно и не зависи от волята на твуетника по иска - БНБ. Забавата в получаването им е скрепено с обезщетение за забава под форматана лихва, каквато в настоящото производство се претендира и се присъжда. Ето защо идскът занеимуществените вреди от забавеното плащане се явява неоснователен и недоказан. В тази връзка, неоснователно касационният жалбоподател Н. Г. възразява, че присъденият й размер на обезщетението за неимуществена обезвреда е несправедлив.

По частната жалба на БНБ:

Частната жалба е неоснователна.

С атакуваното определение 7201 от 28.08.2023 г. по адм. д. 6755 по описа за 2017 г. на Административен съд София-град е отхвърлено искането на частния жалбоподател БНБ за изменение на решение 4380/03.07.2023 г., постановено по същото дело в частта му за разноските.

Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изменението и допълнението на този закон, публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 20.06.2017 г.

Разрешението, дадено в Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. д. 1/2019 г. не обвързва настоящия състав на касационната инстанция, тъй като разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е достатъчно ясна и изчерпателно изброява кои са задължителните актове за органите на съдебната власт, изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и за всички органи, издаващи административни актове. Определение 2 от 20.04.2021 г., с което се отклонява искането за приемане на тълкувателно постановление, не е измежду актовете, посочени в чл. 130, ал. 2 ЗСВ и не може да бъде, тъй като с него не се тълкува закона, поради което и мотивите в него по приложението на разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ не обвързват съдилищата.

Съгласно приложимата правна уредба чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ (в редакцията на разпоредбата, обн. в ДВ, бр. 43 от 2008 г.), ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Нормата повелява съдът да осъди ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Това означава, че към датата на подаване на исковата молба на Г. законодателят не е предвидил ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски при частично отхвърляне на иска му. Поради това правилно съдът е приел, че не е налице основание да бъде изменено в частта на разноските съдебното решение, предмет на касационнен контрол в настоящото производство.

По тези доводи, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на страните не се дължат разноски.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК и чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия