Решение № 15457 от 16.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8142/2009 г.

Решение № 15457 от 16.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8142/2009 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 440 от 9.04.2009 г., постановено по адм. д. № 309/2008 г. Пловдивският административен съд, ХVII-ти състав, е отхвърлил жалбата на Али Кемил Карамолла от гр. Сърница, общ. Велинград, обл. Пазарджик, в качеството му на едноличен търговец "Надежда 2 - Али Карамолла", срещу ревизионен акт № 1300-731/2.11.2007 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Пазарджик, потвърден с решение № 49/17.01.2008 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, относно непризнат данъчен кредит в размер общо на 8 692,00 лв., ведно със законната лихва върху тях в размер на 5 680,53 лв., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. Пловдив сумата 737 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от едноличен търговец "Надежда 2 - Али Карамолла" от гр. Сърница, общ. Велинград, обл. Пазарджик, представляван от Али Кемил Карамолла, чрез пълномощника му адв. Ивайла Георгиева. В същата се прави оплакване, че решението на Пловдивския административен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са изложени подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Пловдивския административен съд част и да реши спора по същество, като отмени обжалвания ревизионен акт. Претендира се присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустими. Разгледана по същество е не основателна. С решението си Пловдивският административен съд е отхвърлил като неоснователна жалбата на Али Кемил Карамолла от гр. Сърница, общ. Велинград, обл. Пазарджик, в качеството му на едноличен търговец "Надежда 2 - Али Карамолла", срещу ревизионен акт № 1300-731/2.11.2007 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Пазарджик, потвърден с решение № 49/17.01.2008 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, относно непризнат данъчен кредит в размер общо на 8 692,00 лв., ведно със законната лихва върху тях в размер на 5 680, 53 лв. Административният съд е описал много подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията спрямо всеки един от доставчиците, спрямо които е отказано възстановяване на право на данъчен кредит - ЕТ "Жеси - Димитър Бельовски", ЕТ "Георги Стайков 2002", ЕТ "Алекс - Красимир Владов" и "Минимекс" - ЕООД, основанията, поради които органът по приходите е отказал да признае право на данъчен кредит, събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, както и заключението на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза. Административният съд е дал и тълкуване на съответните законови хипотези, регламентиращи правото на данъчен кредит, приел е, че жалбоподателят носи доказателствената тежест да докаже, че се налице кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит, респективно, че не са налице хипотезите по чл. 65, ал. 4 от ЗДДС (отм.), които възпрепятстват възникването на правото. Първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателят не е доказал както начисляването на данъка от преките доставчици, така и не е оборил констатациите на РА за наличие на хипотези по чл. 65, ал. 4 от ЗДДС (отм.). Направен е краен извод за законосъобразност на издадения РА и неоснователност на жалбата. Решението на Пловдивския административен съд е правилно и законосъобразно. Едно от основните оплаквания на касатора е относно разпределението на доказателствената тежест в процеса. В тази насока се навеждат доводи, че при наличието на информационни масиви в НАП предвид законови изисквания за подаване на декларации, отчетни регистри и прочие документи, то органът по приходите е могъл да установи и отговори на въпроса дали е налице начисляване на данъка от доставчиците, а не да приема, че не е налице начисляване. Твърде се още, че съдът е възприел този извод на приходната администрация безкритично, без да бъде извършен всеобхватен анализ на фактите и обстоятелствата по делото. Направените оплаквания са неоснователни. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. В хода на ревизията са извършени насрещни проверки и на четиримата доставчици, при които същите не са открити на деклариран данъчен адрес, както и след връчено искане не са представили доказателства във връзка с начисляване на данъка, както и самите доставки. Поради не намирането на деклариран данъчен адрес не е установено начисляване на данъка в счетоводството на доставчика съобразно изискванията на чл. 64, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.). Правото на данъчен кредит не е отказано на това основание, а поради това, че не са представени доказателства във връзка с доставките, поради което е прието, че е налице хипотеза по чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС (отм.) и за четиримата доставчици. Според нея разпоредба органът по приходите отказва правото на приспадане на данъчен кредит на ревизиран данъчен субект по всяка доставка в размера по ал. 5, когато установи, че за нея или по предходна доставка доставчикът не е представил доказателства от значение за определяне на данъчните му задължения в указания му от орган по приходите срок, включително доказателства за извършване на доставката, за счетоводната отчетност във връзка с доставката, за определяне на предходните доставки, по които лицето е получател по отношение на доставката, когато за това е бил уведомен по реда на ДОПК. В конкретния случай оплакванията на касатора са единствено и само във връзка с начисляването на данъка, без да се направени такива във връзка с констатациите по чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС (отм.), които констатации също не са оборени с допустими доказателствени средства. Независимо от това, по направените оплаквания следва да бъде отбелязано следното: В разпоредбите на ДОПК не се съдържат правила за разпределение на доказателствената тежест (изключая специалната норма на чл. 124, ал. 2 от ДОПК), поради което намират приложение общите правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса. В случая това е разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, според която административният орган и лицата, за които оспореният акт поражда благоприятни последици, трябва да установят съществуването на фактическите отношения, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Пренесено на плоскостта на настоящия казус това означава, че данъчно-задълженото лице е длъжно да докаже наличието на всички кумулативни изисквания за възникването на правото на данъчен кредит, респективно отсъствието на хипотези по чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС, с допустими доказателствени средства. От друга страна, констатацията на органа по приходите за липса на реални доставки съставлява едно умозаключение, отрицателен факт, който не съществува в обективната действителност, поради което предмет на проверка в процеса е дали са спазени процесуалните и логическите правила при изграждането му. В конкретния случай в хода на ревизията са били извършени насрещни проверки на всички доставчици по процесните доставки, при които те не са били открити на деклариран данъчен адрес. На същите по предвидения в ДОПК са изпратени искания за представяне на доказателства във връзка с доставките, но в определения срок такива не са представени. С оглед на това и позовавайки се на разпоредбата на чл. 37, ал. 4 от ДОПК органът по приходите е направил обоснован извод, че след като не се представят доказателства във връзка с доставките, то такива не съществуват. Правилно е прието също така, че е налице хипотезата на чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС (отм.). Обстоятелството, че в НАП се съдържа масив от информация за данъчно-задължените лица с оглед законови установени изисквания за предоставяне на такава, не означава, че само въз основа на нея могат да бъдат направени изводи както за начисляване на данъка, така и за реалността на доставките. Законите поставят изисквания за предоставяне (деклариране) на цялата, а на определен обем информация, която не винаги е достатъчна за определяне на данъчните задължения. По тези причини в закона са дефинирани насрещните проверки и другите способи, чрез които органите по приходите проверяват и събират необходимата информация, въз основа на която градят изводите си за възникване на данъчни задължения, респективно за възникване на определени права, каквото е правото на данъчен кредит. Пренесено на плоскостта на настоящия казус следва да бъде отбелязано, че с оглед разпоредбата на чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.) само подадените справки-декларации и дневници за продажби от доставчиците не са достатъчни за установяване на начисляване на данъка, а е необходимо и извършване на проверка в счетоводството на доставчика. И след като такава не може да бъде извършена поради не намирането му на данъчен адрес, респективно поради непредставяне на поисканата счетоводна документация, то при условията на чл. 37, ал. 4 от ДОПК се прави извод, че данъкът не е начислен. От друга страна начисляването на данъка е положителен факт, от настъпването на който за данъчно-задълженото лице настъпват благоприятни последици, поради което за него възниква задължението да докаже настъпването му. В конкретния случая от страна на жалбоподателя са ангажирани доказателства единствено относно справките-декларации и дневниците за продажби на доставчиците, без да са ангажирани такива както относно отразяване на данъка като задължение към бюджета, така и за предходните доставки с оглед нормата на чл. 65, ал. 4, т. 4 от ЗДДС (отм.), поради което е направен обоснован извод от първоинстанционния съд за неоснователност на жалбата. Неоснователни са и оплакванията на касатора относно присъдените разноски в полза на Д "ОУИ" - гр. Пловдив. Съгласно чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК, на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера до минималното възнаграждение за един адвокат. Д "ОУИ" - гр. Пловдив е представлявана от юрисконсулт в процеса и при обжалваем интерес 14372,53 лв. определеното възнаграждение от 737 лв. е в рамките на законово установеното възнаграждение. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Пловдивския административен съд е правилно и законосъобразно и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо а отделение,