Решение № 62 от 3.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2308/2018 г.

Решение № 62 от 3.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2308/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. К. срещу решение на Апелативен съд София № 383/16.02.18 по г. д. № 2256/17- с което е отменено реш. № 1623/9.03.17 по г. д. № 4280/16 на СГС в частта за уважаване на предявения от касатора срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ за сумата над 5000 лв. до 7000 лв. - и в тази част искът е отхвърлен, а в останалата - отхвърлителна част до 26000 лв., решението е потвърдено. Излагат се съображения за незаконосъобразност на същото и се моли за отмяната му, уважаване на предявения иск за сумата над 5000 лв. до 26000 лв. и присъждане на лихви и разноски.

Прокуратурата на Република България оспорва жалбата.

С определение № 871/12.12.18 по чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване във връзка с въпрос относно срока за предявяване на възражения /в случая възражение за съпричиняване/ и разглеждането на направените такива след изтичането му.

С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за основателен за сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - тъй като образуваното срещу ищеца наказателно производство е било прекратено поради несъставомерност /предвид приложението на чл. 9, ал. 2 НК - малозначителност на деянието/. Посочил е, че релевираното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване е основателно /въпреки направения от наказателния съд извод, САС е приел, че джебчийската кражба е деяние със завишена обществена опасност, доколкото крадецът отнема чужди вещи без да знае какви точно, като вредоносните последици за пострадалия биха могли да бъдат много осезаеми/. Във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение е отразил, че продължителността на задържането /малко над 10 м. / е несъразмерна спрямо деянието, но ищецът е румънски гражданин, което предпоставя възможност при укриване да не бъде намерен. От друга страна, не са изложени твърдения за тежки и продължителни негативни последици от повдигането на обвинението. Депресивната реакция и социалното отдръпване са характерни за лица, срещу които се води наказателно преследване. Няма данни за разгласа на случая и фокусиране върху ищеца на обществено внимание или уронване на авторитета му сред близкия социален кръг. При тези обстоятелствата полагащото се обезщетение за репариране на вредите е определено на 5000 лв.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

Ответникът е длъжен да посочи всичките си възражения /в това число за съпричиняване/ в отговора на исковата молба. Ако не го направи, той губи правото си да ги повдигне по-късно - освен ако пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства /чл. 133 от ГПК/. Когато въззивният съд се произнася по възражение, което е направено след срока, допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила /реш. № 83/29.04.14 по г. д. № 1463/13, III ГО, реш. № 48/25.04.14 по г. д. № 2410/13, I ГО, реш. № 53/19.02.14 по г. д. № 4041/13, I Г0/.

По основателността на касационната жалба:

Между страните няма спор относно следните факти, а те се установяват и от доказателствата по делото:

• на 10.10.11 ищецът е бил задържан и привлечен в качество на обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 194, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК, впоследствие /на 7.02.12 прецизирано - по чл. 196, ал. 1, т. 2 пр. 1 вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4 пр. 3 вр. с чл. 194 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с чл. 29, ал. 1 б. "Б" НК /за това, че в автобус в градския транспорт по линия 280, в съучастие като извършител с Б. А. Д., чрез използване на специален начин-особена ловкост, бръкнал в заден ляв джоб на панталона на Б. П. и противозаконно отнел чужди движими вещи, вкл. кожен портфейл, на обща стойност тридесет и един лева – с намерение противозаконно да ги присвои/;

• за периода 10.10.11-22.08.12 му е била наложена мярка за неотклонение "задържане под стража"/първоначално търпяла в следствения арест, а от 9.04.12 до 22.08.12 в Централен Софийски затвор/, по-късно заменена с "парична гаранция 500 лв. ";

• с постановление от 8.06.15 на СРП досъдебното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – предвиждащ хипотезите, при които деянието не е извършено или не съставлява престъпление (поради това, че не е съставомерно, тъй като обществената му опасност е явно незначителна /чл. 9, ал. 2 НК/);

• преди образуване на процесното наказателно производство /за периода 2009-2011 ищецът е бил осъждан на "лишаване от свобода" три пъти за престъпления по чл. 195 НК-два пъти условно /на 5 м. и 6 м. / и веднъж ефективно /на 6 м. /;

• има две деца–Д. /родена на 15.09.07 и Л. /роден на 22.07.15/.

През цялото време на задържането Л. К. твърдял, че е невинен, и отказвал предложения да признае и сключи споразумение /заявявал, че не може да признае нещо, което не е извършил, и така останал в ареста/. Бил под голямо напрежение, потиснат и отдръпнат, затворил се в себе си. Имал спорове с жената, с която от години живеел на семейни начала - и двамата били депресирани, на нея напрежението й идвало в повече – можела да се грижи за дъщеря им /тогава на 4 години/, макар да нямала кой знае какви финансови възможности, но трябвало да я лъже, че баща й е в Италия. Никога не й казали, че е бил в затвора, а тя непрекъснато питала – защо не й се обажда, защо не иска да я види, ако я обича нали ще иска да я види и т. н. След като излязъл от ареста, ищецът не се чувствал добре, не му се излизало от вкъщи, не искал да се среща с приятели; макар по принцип да се занимавал със строителство /имал и професионални машини за боядисване/, не заминал за Италия, каквато уговорка имал с брат си /последният развивал строителен бизнес и му бил договорил заплата около 2000 евро месечно/ /св. В. М. /.

Воденото срещу Л. К. наказателно производство и задържането му за период от близо единадесет месеца се отразили негативно на психиката му /изпитвал възмущение, гняв, негодувание и обида от факта, че задържането му е било несправедливо и тенденциозно, безсилие поради липса на изход от ситуацията, в която е попаднал; притеснения за жената, с която живеел, и детето им, на по-късен етап и недоверие от нейна страна; станал потиснат, затворен, мислел само за проблема и детето си, което му липсвало/. Преживените отрицателни емоции нарушили психологическия му баланс за продължителен период от време, без да са налице данни за болестни нарушения от психичен или соматичен характер /съдебно-психологична експертиза/.

При така установените фактически обстоятелства е безспорно, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата. Спорен е въпросът какъв е размера на дължимото обезщетение /надхвърля ли вече присъдените 5000 лв. /, има ли редовно предявено възражение за съпричиняване и основателно ли е то.

Настоящият състав намира, че във връзка с висящото наказателно

производство ищецът е търпял психически страдания, стрес, притеснения от неоснователно повдигнатото обвинение, страх от осъждане. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство неоснователно обвиненото лице изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалните му отношения и общуване. Касае се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи. Освен това, видно и от свидетелските показания, в периода на воденото наказателно производство е имало и видима промяна в ищеца - бил депресиран, затворил се в себе си, загубил желание за социални контакти; променил се и начина му на живот след задържането - странял от хората, не искал да излиза от къщи и да се вижда с приятели.

При определяне на дължимото обезщетение съдът отчита и продължителността на негативното засягане на правата на личността –- която е неразумно дълга /наказателното производство е продължило 3 г. и 8 м. / предвид обстоятелствата по делото, събраните доказателства към момента на задържането и повдигането на обвинението и липсата на по-нататъшна активност на органите на досъдебното производство, наложената мярка за неотклонение "задържане под стража" /със съответните присъщи й неудобства и ограничения на свободата/ за период от 10 м. и 12 дни – чиято продължителност е също несъразмерна, тежестта на престъплението, в което е обвинен ищецът - ангажиращо сериозна наказателна отговорност с наказание "лишаване от свобода от 3 до 15 г. "–заплахата за която увеличава причиненото състоянието на страх от осъждане, допълнителните страдания, търпяни предвид обстоятелството, че семейството и малолетната му дъщеря остават без морална и финансова подкрепа, жената, с която от години живее на семейни начала, изразява недоверие и се налага да лъже детето, за да го предпази, а то страда и задава притеснителни въпроси, обстоятелството, че преживените негативни емоции, в това число възмущение, гняв, безсилие, са нарушили психологическия баланс на ищеца за продължителен период от време. Същевременно, следва да се отчете й, че към момента на повдигане на обвинението той вече е имал досег с органите на правосъдието и е бил осъждан за подобни престъпления, обвинението не е било публично разгласено, а въпреки продължителното засягане на правата, не са налице данни за болестни нарушения от психичен или соматичен характер. Всички тези обстоятелства обосновават определянето на по-голям размер на дължимото обезщетение.

Предвид всичко изложено по-горе, настоящият състав намира, че с оглед критериите на чл. 4 ЗОДОВ, чл. 52 ЗЗД, конкретните обстоятелства на случая и ангажираните доказателства, обществено-икономическите условия в страната, за обезвредата на процесните неимуществени вреди се дължи общо сумата 10000 лв., ведно със законна лихва от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство 16.06.15 г. до окончателното изплащане. За нея претенцията е основателна, а за разликата до пълния предявен размер от 26000 лв. следва да се отхвърли.

Същевременно, по делото липсва своевременно предявено възражение за съпричиняване предвид чл. 5 ЗОДОВ. С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, и съобразно изричната разпоредба на закона /чл. 133 ГПК/, ответникът е длъжен да посочи всичките си възражения - в това число за съпричиняване-в отговора на исковата молба; ако не го направи, той губи правото си да ги повдигне по-късно - освен ако пропускът не се дължи на особени непредвидени обстоятелства /чл. 133 от ГПК/. Възражението за съпричиняване, като всяко друго, следва да бъде ясно изразено и конкретизирано - в това число с изрично посочване в какво се състои съпричиняването, какви действия или бездействия на пострадалия се твърди, че са допринесли за вредоносния резултат. В случая надлежно заявено възражение за съпричиняване няма. Такова не се съдържа в отговора на исковата молба /отразяването, че след прилагане на наказателното дело ще бъдат ангажирани и други доказателства, респективно ще се направят и други възражения, в това число относно прилагане на чл. 5 ЗОДОВ, не съставлява такова/ и не е било изрично заявено и конкретизирано, вкл. след постъпване на наказателното дело и до приключване на производството в първата инстанция /за първи път конкретни твърдения, макар и не достатъчно ясни, са релевирани едва с въззивната жалба–т. е. след като възможността за своевременно предявяване вече е била преклудирана/. Като се е произнесъл по възражение, направено след срока, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило на правилността на атакуваното решение. Отделно от изложеното, съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведение на пострадалия-когато с действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение /при недобросъвестно направени неистински признания; при въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление/. Обремененото съдебно минало не е фактор, който има отношение към хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ /съдебното минало на лицето е неотносимо към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда/. Същевременно, при определяне размера на обезщетението съдът следва да съобрази данните за личността на пострадалия-но при извършване на тази преценка не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано, респективно производството прекратено /реш. № 244/25.07.13 по г. д. № 1205/12, IV ГО, реш. № 112/14.06.11 по г. д. № 372/10, IV Г0/.

Предвид всичко изложено по-горе, въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 5000 лв. до 10000 лв., е незаконосъобразно и следва да се отмени - вместо което в тази част претенцията се уважи ведно със законната лихва считано от 16.06.15 г. до окончателното изплащане. На ищеца се дължат и 35 лв. разноски за ДТ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, а на адв. С. Х. -503, 85 лв. адвокатско възнаграждение съобразно чл. 38 ЗА и Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение на Апелативен съд София № 383/16.02.18 по г. д. № 2256/17, В ЧАСТТА, с която е отменено реш. № 1623/9.03.17 по г. д. № 4280/16 на СГС в частта за уважаване на предявения от Л. К. срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ за сумата над 5000 лв. до 7000 лв и в тази част искът е отхвърлен, както и в частта, с която решението на СГС е потвърдено в отхвърлителната му част за сумата над 7000 лв. до 10000 лв., вместо което постановява:

ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да плати на Л. К., с национален персонален номер 1740210163284, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ още 5000 лв. /пет хиляди лева/, съставляващи разлика над сумата 5000 лв. до сумата 10000 лв., ведно със законната лихва считано от 16.06.16 г. до окончателното изплащане, както и 35 лв. /тридесет и пет лева/ разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да плати на адв. С. И. Х. /личен №[ЕГН] в Националния регистър на адвокатите/, [населено място], [улица]., 503, 85 лв. /петстотин и три лева и осемдесет и пет стотинки/ на основание чл. 38 ЗА.

ПОТВЪРЖДАВА решение на Апелативен съд София № 383/16.02.18 по г. д. № 2256/17, в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.