Решение № 5112 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3250/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 83, ал. 6 от Закон за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ). Образувано е по касационна жалба от началника на Районно управление (РУ) – Елена при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР)- Велико Търново срещу Решение № 753/17.02.2026 г. на Административен съд – Велико Търново по административно дело № 919/2025 г. С обжалваното решение е отменено Решение № 260000-5250/16.10.2025 г. на Началника на РУ Елена при ОДМВР - Велико Търново, с което на основание чл. 155, ал. 1 вр. с чл. 58, ал. 1, т. 3 от ЗОБВВПИ е отнето разрешение за съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси № 20140021820 и разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси за тях № 20140021829, валидни до 08.03.2027г., и приложение към него до отпадане на необходимостта. Касаторът иска отмяна на съдебното решение, като излага доводи за неправилност на съдебния акт и счита, че последният е постановен при неправилно приложение на закона и е необоснован, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Намира за неправилен извода на съда за наличие на съществено процесуално нарушение, доколкото естеството на дейностите с огнестрелно оръжие и високата степен на опасност, свързана с тях, безспорно е въпрос който не търпи отлагане. В тази връзка сочи, че административният орган правилно се е позовал на чл. 34, ал. 4 АПК, доколкото в случая се касае за неотложност на въпроса. На следващо място оспорва изводите на съда, че не е доказано по надлежен ред наличието на предпоставките по чл. 182, ал. 2, т. 2 респ. чл. 221, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), доколкото липсвала яснота и конкретизация относно точния размер на задължението. Позовавайки се на приложимата нормативна уредба, обосновава извод, че административният орган не следва да тълкува актове на приходната администрация, нито да извършва действия, свързани с проверка на изложеното в тях. В тази връзка намира за ирелевантно обстоятелството дали получаването на уведомлението за наличие на задължения е по инициатива на органа или на публичния изпълнител, доколкото получаването на официален документ за наличие на задължения, е достатъчно основание за административния орган, за да предприеме действия по отнемане на разрешения за съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия. Иска решението да бъде отменено, а жалбата срещу административния акт отхвърлена, както и в негова полза да бъдат присъдени разноски за две инстанции. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Ответникът – Х. Д. Ч., от [населено място], общ. Елена, чрез адв. В. Дойкин от Адвокатска колегия – Велико Търново, в представен писмен отговор, излага становище за неоснователност на касационната жалба. Иска от съда решението да бъде оставено в сила като правилно и съответно на закона, както и полза на ответника да бъдат присъдени направените в производството разноски. В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява. Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е основателна. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Първоинстанционният съд установява, че на 08.10.2025 г. Х. Ч. подава заявление до Началника на РУ Елена за придобиване, чрез закупуване, на един брой дългоцевно огнестрелно оръжие с нарезна цев и боеприпаси за ловни цели. С писмо изх. №260000-5157/10.10.2025г. от директора на ТД на НАП – Велико Търново била изискана информация относно наличие на издадени уведомления по чл.182, ал.2, т.2 или по чл. 221, ал. 6 от ДОПК. Преди получаване на отговор от ТД на НАП – Велико Търново, от мл. ПИ – КОС при РУ – Елена била изготвена докладна записка рег. №260р-12089/10.10.2025 г, с която на Началника на РУ – Елена било предложено на основание чл.77, ал. 3 и ал. 4 от ЗОБВВПИ да бъде издадено исканото от Х. Д. Ч. разрешение. В тази връзка на ответника по касация са издадени Разрешение за съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси с № 20140021820 и Разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси за тях с № 20140021829 и приложение към него, валидни до 08.03.2027г. На 14.10.2025г, по повод на изпратено до директора на ТД на НАП и в ОД на МВР – Велико Търново е получено писмо изх. №С250004-178-0017962/14.10.2025г. от главен публичен изпълнител, съгласно което след справка в ИС на НАП гр. В. Търново за лицето Х. Д. Ч. няма издавани Уведомления по чл.182, ал.2, т.2 или по чл.221, ал.6 от ДОПК. С резолюция от 15.10.2025г. същата е препратена на Началника на РУ – Елена. На 15.10.2025г., в ОД на МВР – Велико Търново е получено Уведомление на основание чл.221, ал.6 от ДОПК, съгласно което Х. Д. Ч. има непогасени публични задължения в размер над 5 000 лв., като същия не е погасил задълженията си и не е предложил надлежно обезпечение. На 16.10.2025 г. с докладната записка рег. № 260р-12345/16.10.2025 г., изготвена от мл. полицейски инспектор КОС в РУ Елена, адресирана до началника на РУ Елена, е направено предложение за започване на процедура по издаване на решение за отнемане на разрешението за дейности с огнестрелно оръжие на основание чл. 155, ал. 1, вр. чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗОБВВПИ. На 16.10.2025 г. Началникът на РУ Елена към ОДМВР Велико Търново издал оспореното в настоящото производство Решение рег. № 260000-5250 от 16.10.2025 г., с което на основание чл. 155, ал. 1, във връзка с чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗОБВВПИ от Х. Д. Ч. е отнето Разрешение за съхранение на огнестрелно оръжие и боеприпаси № 20140021820 и разрешение за носене и употреба на огнестрелно оръжие и боеприпаси за тях № 20140021829, валидни до 08.03.2027 г, и приложение към него до отпадане на необходимостта. При тези фактически установявания, първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената заповед е постановена от компетентен административен орган, в предвидената от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Първоинстанционният съд приема за безспорно доказано, че жалбоподателят не е бил уведомен за започналото производство по издаване на оспорвания административен акт. Посочва, че доколкото в ЗОБВВПИ не се съдържат разпоредби, които да изключват приложението на разпоредбата на чл. 26 АПК, то административният орган е имал задължението при започването на производството да уведоми лицата, чиито права и законни интереси биха били засегнати от неговия изход. Намира и че от страна на ответника не са представени и доказателства, обосноваващи обстоятелството, че решаването на въпроса не е търпяло отлагане, за да се осигури животът или здравето на гражданите или да се защитят важни държавни или обществени интереси, за да се обоснове приложимостта на чл. 34, ал. 4 АПК. На следващо място, първоинстанционният съд приема, че по делото не се установява по безспорен и категоричен начин наличието на първата кумулативна предпоставка, визирана в хипотезите на чл. 182, ал. 2, т. 2, респ. чл. 221, ал. 6 ДОПК, а именно наличието на изискуеми задължения над 5 000 лв. В тази връзка излага доводи, че макар да се сочи, че лицето има задължения в големи размери, не се конкретизират техният точен размер, поради което не може да се установи дали същите надвишават законоустановения праг от 5 000 лв. или са под този размер. По отношение на посоченото обстоятелство приема, че същото не е подкрепено с конкретни данни относно вида, качеството на лицето, основанието и точния размер на отделните задължения. В тази връзка заключава, че липсата на яснота и конкретизация относно точния размер на задълженията изключва възможността да се направи обоснован извод, че същите действително надвишават законоустановения праг от 5 000 лв., поради което и не може да се приеме, че е налице обстоятелството по чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗОБВВПИ. В допълнение посочва, че от доказателствата по делото се установява, че по отношение на всички посочени задължения е направено изрично възражение за изтекла погасителна давност. На следващо място, първоинстанционният съд приема, че доколкото уведомлението не е постъпило при административния орган по инициатива на публичния изпълнител, то в този смисъл не представлява такова по смисъла на чл. 182, ал. 2, т. 2 или по чл. 221, ал. 6 ДОПК и не запълва изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 3 от ЗОБВВПИ. Намира и, че задълженията не са само на физическо лице, но и като управител и съдружник в капитана на дружество по ТЗ. Позовавайки се на съдебната практика на ВАС, обосновава извод, че поставеното от закона изискване за наличие на уведомление за задължения е само по отношение на конкретното лице, а не и по отношение на свързаните с него лица. С оглед посоченото съдът заключава, че административният орган неправилно е приложил закона и е постановил незаконосъобразен акт, поради което отменя последния. Решението е валидно, допустимо, но неправилно. Настоящият касационен състав намира за неправилен извода на първоинстанционния съд за наличие на допуснато нарушение на чл. 26 и чл. 34, ал. 3 АПК. В случая е ирелевантно за законосъобразността на оспореното решение дали на ответника по касация му е било връчено нарочно уведомление за започване на процедура по отнемане на разрешението за притежание на огнестрелно оръжие. От Докладна записка, рег. № 260р-12345/16.10.2025 г. на мл. ПИ – КОС (л.35 от първоинстанционното дело) се установява, че той е бил своевременно запознат за получено уведомление от ТД на НАП и със задължението си да предаде огнестрелното оръжие и боеприпасите, заедно с разрешенията за СООБ и НУООБ. Дори обаче да не съществуваха доказателства, че Ч. е запознат от органа с това свое задължение, същото изрично е регламентирано в чл. 213, ал. 1 ЗОБВВПИ. Следва да се отбележи, че дейността, свързана с огнестрелно оръжие, е източник на повишена опасност, поради което е под специален разрешителен режим от страна на държавата, като наложените ограничения са изрично регламентиран в закон. В този смисъл неправилен се явява извода на първоинстанционния съд, че не е налице хипотезата на чл. 34, ал. 4 АПК, доколкото в случая, решаването на въпроса не търпи отлагане, за да се осигури животът или здравето на гражданите или да се защитят важни държавни или обществени интереси. Спорен между страните е въпросът при тези факти, настъпило ли е някое от обстоятелството по чл. 58, ал. 1, т. 2 – 8 ЗОБВВПИ, поради което издаденото разрешение за носене, съхранение и употреба на късо нарезно огнестрелно оръжие и боеприпаси да се отнеме от органа, издал разрешението. Съгласно чл. 155 ал. 1 ЗОБВВПИ при настъпване на някое от обстоятелствата по чл. 58, ал. 1, т. 2 - 8 или при отпадане на основателната причина по чл. 58, ал. 1, т. 10 издаденото разрешение се отнема с решение на органа, издал разрешението. Нормата на чл. 58, ал. 1, т. 3 ЗОБВВПИ сочи, че разрешения за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и пиротехнически изделия, разрешения за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях не се издават на лице, за което е получено уведомление по чл. 182, ал. 2, т.2 или по чл.221, ал.6 ДОПК. По силата на чл.182, ал. 2, т.2 ДОПК ако задължението не бъде изпълнено в законоустановения срок, преди да бъдат предприети действия за принудителното му събиране, органът, установил вземането, съответно орган на Националната агенция за приходите, може: ако задължението е по-голямо от 5000 лв. и не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите, да уведоми всички органи, които по силата на нормативни актове издават лицензии или разрешения за извършване на определени дейности, за които се изисква удостоверяване на публичните задължения. Съобразно чл. 221, ал. 6 ДОПК в случаите, когато мерките по чл. 182, ал. 2, т. 2 и ал. 4 не са предприети от съответния орган и ако задължението е в размер над 5000 лв. и не е представено обезпечение в размера на главницата и лихвите, публичният изпълнител може да уведоми всички органи, които по силата на нормативни актове издават лицензии или разрешения за извършване на определени дейности, за които се изисква удостоверяване на задължения към държавата. Следователно предпоставката за посочената хипотеза на чл. 155, ал. 1 във връзка с чл. 58, ал.1, т.3 ЗОБВВПИ е единствено полученото уведомление по чл. 182, ал. 2, т. 2 или по чл. 221, ал. 6, т. 2 ДОПК. Следва да се отбележи, че законът не вменява в компетентността на органа издал разрешението за носене и употреба на огнестрелно оръжие, в случая – началникът на РУ - гр. Елена, да преценява конкретни данни относно вида, качеството на лицето, основанието и точния размер на отделните задължения, посочени в уведомлението. Ирелевантно е и обстоятелството дали има подадено възражение за изтекла погасителна давност на задължението. Достатъчно основание за изземване на разрешението е полученото уведомление с посочената правна квалификация. В компетенциите на публичния изпълнител е да извърши преценка дали задължението е публично, в какъв размер е, дали същото е надлежно обезпечено в размер до главницата и лихвите или същото е погасено, поради изтекла погасителна давност. В тази връзка основателни са доводите на касатора, че в случаите по чл. 155, ал.1 вр. чл.58 ал.1 т. 3 ОБВВПИ административният орган действа в условията на обвързана компетентност и установеното по надлежния ред обстоятелство за наличие на публично задължение в размер над 5000 лева, какъвто е настоящия случай, е абсолютна предпоставка за отнемане на издаденото разрешение за носене и съхранение на огнестрелно ловно оръжие. Неправилни са изводите на първоинстанционния съд, че органът във всеки конкретен случай следва да преценява дали на наложи тази мярка, са неоснователни. От една страна началник РУ - гр. Елена, няма компетентност да извършва преценка на характера и вида на задълженията на лицето, а от друга страна - съгласно чл. 155, ал. 1 ЗОБВВПИ при настъпване на някое от обстоятелствата по чл. 58, т. 2-8 ЗОБВВПИ издаденото разрешение се отнема с решение на органа, издал разрешението. Законодателят е използвал изразът "се отнема", а не "може да се отнеме", следователно не е предвидил възможност за преценка от страна на органа във всяка конкретна хипотеза дали да отнеме или не издаденото разрешение. Както бе посочено по – горе, дейността, свързана с огнестрелно оръжие е източник но повишена опасност и именно поради това разпоредбите са ограничителни, т.е. те се тълкуват стриктно, а не разширително. При така установените законови предпоставки – наличие на уведомление по чл.182, ал.2,т.2 ДОПК, както и наличие на публично задължение в размер над 5000 лева, за което не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите, административният орган е бил длъжен да приложи разпоредбата на чл. 155 ЗОБВВПИ и да издаде решение, с което да отнеме разрешенията за носене и съхранение на огнестрелни оръжия и боеприпаси. Като е стигнал до обратния извод и е отменил обжалвания акт, Административен съд – Велико Търново е постановил неправилно съдебно решение, което несъответства на закона и събраните по делото доказателства, поради което същото като неправилно следва да бъде отменено, а първоначалната жалба отхвърлена като неоснователна и недоказана. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски за двете инстанции е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, Х. Д. Ч. от [населено място], общ. Елена, обл. Велико Търнов следва да бъде осъден да заплати на ОД на МВР – Велико Търново юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган, издал оспорения административен акт разноски в размер 240,31 евро, от които 35,79 евро държавна такса за касационна жалба и по 102,26 евро, равняващи се на 200,00 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, вр. с чл. 223 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,