Решение № 7950 от 18.7.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Мед фасилитис ЕООД, гр. Русе, чрез пълномощника си адвокат Минчева, срещу Решение 39 от 30.11.2022 г., постановено по адм. д. 408/2022 г. по описа на Административен съд Русе в отхвърлителната му част с доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му в оспорената му част, като се постанови друго по съществото на спора, с което се осъди Агенция за хората с увреждания да заплати на дружеството законната лихва, считано от датата на влизане в сила на окончателното съдебно решение 25.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата от 830 лв., както и сторените за двете инстанции разноски в пълен размер. Ответникът, Агенция за хората с увреждания (АХУ), чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Балашев в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли да бъде оставено в сила решението в оспорената му част. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение изплатено от другата страна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, неправилност на обжалваното решение, поради което счита, че същото следва да бъде отменено. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт в обжалваната му част е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. С решението в обжалваната му част Административен съд Русе е отхвърлил иска на Мед фасилитис ЕООД, за присъждане на законна лихва за периода от 25.02.2019 г. до 19.09.2019 г. върху обезщетението за претърпени имуществени вреди вследствие на отменено с влязъл в сила съдебен акт наказателно постановление на изпълнителния директор на АХУ. За да постанови този резултат съдът е приел, че лихви върху присъдената главница се дължат от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което актът, на чиято незаконосъобразност се основава вредата е отменен, до окончателното изплащане на присъдената главница. Тъй като искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането, то част от вземането за лихви е погасено по давност с оглед приложимата норма на чл. 111, б. в, пр. 2 от Закона за задълженията и договорите, във вр. с §1 от ЗР на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Исковата претенция е за вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по сключен договор за правна помощ, за осъществена в съдебно производство правна защита по обжалване на наказателно постановление, с което на ищцовото дружество е наложена имуществена санкция. Предявеният иск е уважен в претендирания размер, в който част решението не е обжалвано и е влязло в сила. По делото пред настоящата инстанция е спорен въпросът относно дължимостта на законната лихва върху претендираното обезщетение, във връзка с направено възражение за погасяване на това вземане по давност. Обезщетение за вреди от отменен като незаконосъобразен административен акт може да се иска след отмяната му, съответно началният момент на забавата и на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което актът е отменен т. 4 от ТР 3/2005 г. на ВКС. Отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление се приравнява като последици, включително и по отношение на началния момент за присъждане на законна лихва върху главницата на отменен като незаконосъобразен административен акт. В случая решението, с което е отменено като незаконосъобразно наказателното постановление, е влязло в сила на 25.02.2019 г., а искът е предявен на 19.09.2022 г., при което при правилно приложение на закона - чл. 111, б. в от ЗЗД съдът е приел погасяване на част от вземането за лихва за периода 25.02.2019 г. 19.09.2019г. Докато не се погасят, паричните задължения са лихвоносни, затова и лихвата върху тях се погасява именно по начина, възприет от административния съд: трите години, обхванати от давностния срок се броят назад, считано от предявяването на тези вземания. Действително, както се твърди в касационната жалба, лихвите върху обезщетението за непозволено увреждане са компенсаторни, а не мораторни и за ищеца няма задължение да определи размера им към предявяване на иска, което в случая той не е и сторил, формирайки претенцията си само с начална дата. Обстоятелството, че съдът в случая е определил и парично измерение на задължението за лихва за посочения период, за който вземането е погасено по давност не основава неправилност на решението в обжалваната му част. Доводите в касационната жалба за наличие на друг закон, определящ специална давност в случая са неоснователни. Такава разпоредба не се сочи от жалбоподателя, а и не съществува. Давностният срок за лихвите от върху вземанията от непозволено увреждане е тригодишен съгласно чл. 111, б. в ЗЗД Постановление 2 от 21.12.1981 г., Пленум на ВС. Доводите относно присъденото на ответника юрисконсултско възнаграждение не следва да се обсъждат, тъй като с обжалваното решение такива не са присъдени. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че не е налице соченото от касатора отменително основание, съдът е тълкувал и приложил правилно закона, поради което решението му в оспорената му част следва да бъде оставено в сила. Искането на ответника по жалбата за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено за сума в размер на 100 лева, определена при приложението на чл. 37 от Закона за правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение