Решение № 263 от 18.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013 г.

Решение № 263 от 18.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по чл. 248, ал. 1, чл. 250, ал. 1 и чл. 251, ал. 1 ГПК. Обжалвано е било решение от 31.01.2013 г. по гр. д. № 2518/2012 г. на АС София, с което е уважен иск с правно основание чл. 64, ал. 1, т. 1 СК, вр. чл. 53, ал. 2 СК (отм.). С определение от 27.01.2014 г. ВКС е допуснато касационно обжалване по въпроса за възможността разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, касаеща срока, в който може да се иска унищожаване на сделка, да се приложи и по отношение на правоотношения, свързани с осиновяването, както и по въпроса за предпоставките, при наличие на които се дължат разноски при условията на чл. 78, ал. 2 ГПК, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на практика. С решение от 29.05.2014 г. ВКС е обезсилил решение от 31.01.2013 г. по гр. д. № 2518/2012 г. на АС София и потвърденото с него решение от 11.05.2012 г. по гр. д. № 5663/2009 г. на ГС София, прекратил е производството по иска на М. Ф. М. срещу К. Ц. В., с правно основание чл. 64, ал. 1, т. 1 СК, вр. чл. 53, ал. 2 СК (отм.) ие осъдил М. Ф. М. да заплати на К. Ц. В. сумата 3343,50 лева разноски по делото. Жалбоподателят - М. Ф. М., чрез процесуалния си представител с молби от 6.06.2014 г. и 27.06.2014 г. е поискала да се измени решението в частта за разноските, като не бъдат присъждани такива, да се допълни решението като се поясни защо съдът приема, че разпоредбата на чл. 106, ал. 4 СК е процесуална и коя норма има обратно действие, дали ответницата К. В. е надлежно представлявана по делото, поискала е решението да бъде тълкувано и да се направи преюдициално запитване на основание чл. 628 ГПК за това дали съдът не се е произнесъл с невалидно съдебно решение като е осъдил ищцата да плати разноски. Жалбоподателят- К. Ц. В., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението не следва да се изменя в частта му за разноските Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., е приел за установено следното: Допуснато е било касационно обжалване по въпросите за възможността разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, касаеща срока, в който може да се иска унищожаване на сделка, да се приложи и по отношение на правоотношения, свързани с осиновяването, както и по за дължимостта на разноски при условията на чл. 78, ал. 2 ГПК, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на практика. Прието е, че по въпроса за възможността разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, касаеща срока, в който може да се иска унищожаване на сделка, да се приложи и по отношение на правоотношения, свързани с осиновяването настоящият състав намира, че същата е неприложима. Унищожаемостта на осиновяването не е проявна форма на унищожаемост на сделките, а е институт на семейното право. Унищожаемостта на осиновяването не действува по право и никой не може да се позове на нея, докато тя не бъде установена от съда, като има действие - за в бъдеще. Осиновяването е самостоятелен юридически факт, от чието установяване се пораждат семейно -правни връзки. То е правен акт, по силата на който между две лице се създава правна връзка, наподобяваща отношенията родител-дете. С оглед на дадения отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. е счел, че при разглеждането на иск с правно основание чл. 64, ал. 1, т. 1, вр. чл. 53, ал. 2, изр. първо СК (отм.) не намира приложение предвидения в разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД срок. Прието е обаче, че с влизането в сила на СК от 2009 г. нормата на чл. 106, ал. 4 СК изрично предвижда, че легитимираните лица могат да предявят иск за унищожаване на осиновяването в определен срок, който е преклузивен и същото се санира след като изтече срока, в който може да бъде поискано неговото унищожаване. Прието е, че тази норма е с процесуален характер и урежда предпоставките за допустимост на търсената искова защита, поради което има незабавно действие и по отношение на всички висящи производства, при липса на изрична преходна разпоредба за довършването им по стария ред. Посочено е, че с новата уредба по чл. 106, ал. 4 СК унищожаване на осиновяването в хипотеза на чл. 53, ал. 2 СК/ от 1985 г. отм./ и чл. 81, ал. 2 СК/2009 г./, предвиждащи, че никой не може да бъде осиновен втори път преди да бъде прекратено съществуващо осиновяване, може да търси само докато осиновеният не е навършил пълнолетие. В случая осиновената-ответница по иска, е била пълнолетна към момента на предявяване на иска и за ищцата-осиновителка е преклудирана възможността да поиска прекратяване на осиновяването на основание чл. 64, ал. 1, вр. чл. 53, ал. 2 СК (отм.). С оглед на така установените факти по делото и съобразно разпоредбата на чл. 270, ал. 3, пр. 1 ГПК съдът е счел, че следва да обезсили въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение, а производството по иска следва да се прекрати като недопустимо. Със същото решение съдът е отговорил и на поставения от жалбоподателката М. Ф. въпрос за предпоставките, при наличие на които се дължат разноски при условията на чл. 78, ал. 2 ГПК, като е прието, че възлагането на разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на установените в закона две изисквания - с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. Преценката за това, дали тези изисквания са изпълнени, е винаги конкретна с оглед фактите по делото и проверката се извършва от съда разглеждащ спора по същество, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца е без значение неговото поведение, а това на ответника. Прието е, че в случая, с оглед изхода на делото, разноски се дължат на ответницата по иска при приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК в размер на 3343,50 лева. В този смисъл е и даденото разрешение в определение от 16.04.2010 г. по ч. гр. дело № 216/2010 г. на ВКС, III г. о., в което е застъпено становището, че съобразно чл. 78, ал. 4, вр. ал. 3 ГПК ответникът има право да получи направените от него разноски не само когато предявения иск срещу него е отхвърлен, но и при прекратяване на делото дори и пред въззивна инстанция, когато въззивната жалба е оттеглена, но ответникът и направил разходи във връзка със защитата си, които следва да му бъда овъзмездени. В случая ответницата е направила такива пред ВКС в размер на 1567,50 лева, а общо за всички инстанции те са в резмер на 3343,50 лева. С оглед на така изложените в мотивите към решението Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че молбата за изменение на решението в частта му за разноските, като не бъдат присъждани такава, е неоснователна. За дължимостта на същите съдът е изложил подробни мотиви в решението си, чието изменение се претендира. Не е основателна и молбата за допълване на решението, като бъде пояснено в мотивите на същото защо разпоредбата на чл. 106, ал. 4 СК е процесуална и какво е нейното действие във времето, тъй като тези въпроси са обсъдени в мотивите на решението. Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет. При непълното решение липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, по някой от съединените искове или допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет. В разглеждания случай съдът не е пропуснал да се произнесе по цялото искане на ищцата настоящият съдебен състав не е постановил непълно решение, което следва да се допълни по реда на чл. 250 ГПК. Не е основателна молбата и за тълкуване на същото решение. На тълкуване по реда на чл. 251 ГПК подлежат влезлите в законна сила решения които са неясни или двусмислени и този порок е обективиран в постановения от съда диспозитив. Предмет на тълкуване са само пороци, които водят до невъзможност да се изведе действителната воля на съда, който е постановил решението . В настоящият случай не се установява подобна неяснота. Волята на съда, обективирана в диспозитива на решението е изразена ясно и е обоснована в мотивите на същото решение. Искането за преюдициално запитване също е неоснователно, тъй като не са налице предпоставките по чл. 628 ГПК. За решаването на спора не се налага прилагане и с оглед на това тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз . Предвид изложените съображения, съдът