Решение № 560 от 6.11.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200850/2024 г.

С присъда №72/14.12.23 г., постановена от Окръжен съд-Варна /ВнОС/ по Н.Д.1294/23 г., подсъдимият И. И. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.пр.3 и 4 и т.6а вр.чл.115 НК, поради което и на основание чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от двадесет години, търпимо при първоначален строг режим. Подсъдимият е осъден да заплати на конституираните граждански ищци И. и Й. И.и и Р. В. обезщетения за неимуществени вреди, на първите двама в размер на по 100 000 лв., а на последния 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.01.23 г. Отхвърлени са исковете до пълните претендирани размери от по 300 000 лв. за първите двама и 200 000 лв.за третия. Съдът не е уважил гражданските искове за периода от 01.01.23 г. до 07.01.23 г. По протест на прокурор при ОП-Варна и жалби на частните обвинители и граждански ищци чрез техния повереник, както и по жалба на подсъдимия чрез неговия защитник, е образувано В.Н.Д.101/24 г. по описа на Апелативен съд- Варна /ВнАС/, НО, 3 състав. С решение № 81/09.07.24 г. първоинстанционната присъда е потвърдена. Срещу този съдебен акт е постъпила касационна жалба от частните обвинители и граждански ищци чрез повереника им. В нея се заявява, че постановеното от ВнАС решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при явна несправедливост на наложеното наказание. Развиват се конкретни доводи, подведими под текста на чл.348, ал.1, т.3 НПК, като се сочи, че с оглед тежестта на извършеното престъпление и личността на дееца, носещи белезите на изключителност, дължимото наказание е доживотен затвор без право на замяна. Навеждат се твърдения за несправедливо отмерен размер на обезщетенията за претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди. Иска се ВКС да измени атакуваното решение, като наложи на подсъдимия наказание доживотен затвор без право на замяна и уважи исковете за неимуществени вреди в пълния предявен от съответните страни размер. Постъпили са касационна жалба, както и допълнение към нея, от подсъдимия чрез неговия защитник. В тези документи се развиват доводи за нарушения на материалния закон, явна несправедливост на наложеното наказание, както и за несправедливост на размера на определените обезщетения за неимуществени вреди. Иска се решението на ВнАС да бъде изменено, като извършеното от дееца бъде преквалифицирано в престъпление по чл.124 НК, в какъвто смисъл и да се определи наказанието. Сочат се аргументи по приложението на правото с акцент, че дори да се счете за законосъобразна квалификацията по чл.116, ал.1 НК, следва да отпадне квалифициращото обстоятелство по т.6а от този законов текст. Иска се намаляване на наложеното наказание. Претендира се и за намаляване на отредените обезщетения за неимуществени вреди. В съдебно заседание пред ВКС частните обвинители и граждански ищци, редовно призовани, не се явяват. Упълномощеният от тях повереник поддържа посочените в касационната жалба доводи, но уточнява искането ВКС да отмени решението на ВнАС и да върне делото за ново разглеждане на първата или въззивната инстанция /неясно защо да се гледа отново от ВнОС/. Подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата и допълнението към нея. Представителят на ВП намира, че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираните жалби и допълнение към тази на подсъдимия, както и изтъкнатите аргументи в тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: ОБЩИ ПОСТАНОВКИ: Преди да вземе отношение по исканията на страните, на които този състав е допустимо да отговори, той се счита задължен да обърне внимание на следните обстоятелства, изводими от съдържанието на ангажиращите го процесуални документи: Както вече бе казано, в депозираната чрез повереника на частните обвинители и граждански ищци жалба е посочено, че решението на контролирания съд е неправилно, незаконосъобразно и постановено при явна несправедливост на наложеното наказание. В чл.348, ал.1 НПК изрично са посочени касационните основания, по които върховната съдебна инстанция по наказателни дела може да разсъждава, когато е редовно сезирана-нарушение на закона, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. В НПК не е предвидено специално основание неправилност, предизвикващо произнасяне на ВКС. Такова възражение може да се счете отнесено към съд по същество, доколкото той се занимава с правилно установяване на конкретика по съответното наказателно производство. Затова и доводите по жалбата, които са задължителни, няма как да подкрепят подобно дирене на произнасяне от ВКС. Действително, в НПК не е посочено и касационно основание незаконосъобразност, но спрямо вложеното съдържание в предвидените в процесуалния закон такива, то реферира към приложение на материалното право. При всички случаи трябва да бъдат посочени конкретни доводи, подкрепящи оплакването за неговото нарушаване. В процесния случай в жалбата на частните обвинители не се съзира да фигурират такива, защото правната квалификация е удовлетворена, каквато е тя по обвинителния инструмент от една страна, а от друга- наложеното наказание не е определено при условията на чл.55 НК, за да се спори по него на плоскост на незаконосъобразно подбрана норма, въз основа на която е индивидуализирано наказанието. Напротив, и най-простият прочит на третирания документ установява, че се оспорва съдебната преценка, направена в рамките на касационното основание явна несправедливост на наложеното наказание, като се цели негово увеличаване чрез определяне на най-тежкото такова, предвидено в български наказателен закон. Поради изложеното по-горе се поражда възможност ВКС да се произнесе единствено по оплаквания за наличие на посочения касационен повод, както и по исканията за увеличаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Тук е мястото да се направи следното уточнение: ВКС не е легитимиран при първо редовно разглеждане на делото пред себе си, каквото е процесното такова, да уважи направеното в касационната жалба искане за директно налагане на наказание доживотен затвор без замяна. Това важи за всяко искане за увеличаване на наказанието и е видно от заложените в процесуалния закон правомощия. Съгласно разпоредбата на чл.354, ал.3, т.1 вр.ал.1, т.5 НПК в тези случаи върховната съдебна инстанция по наказателни дела е упълномощена да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане на долустоящ съд. Правомощие да увеличи сам наложеното наказание ВКС има, само когато се произнася в хипотезата на чл.354, ал.5, изр.2 НПК, която не е налице в актуалния казус. Все в контекста на обсъжданото дотук е необходимо да се обърне внимание на още един въпрос, който този съд е разисквал нееднократно. Касационната жалба на частните обвинители практически съдържа в себе си оплаквания единствено за явна несправедливост на наложеното наказание поради неговото занижаване. Същевременно обаче, разпоредбата на чл.355, ал.1 НПК винаги е имала съдържание по начин, че да не предвижда в себе си задължителност на указание на касационната инстанция относно това какво наказание да бъде наложено, каква да е неговата дълготрайност и т.н. Следователно, и по същество ВКС да прецени, че основателно е отправено оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание в посока на утежняване положението на подсъдим, то отмяната на съответния атакуван съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане би било безсмислено, при положение, че липсва задължителност на указанията в тази връзка. И това несъмнено е така, тъй като преценката тук е суверенна за решаващата инстанция по фактите. Както винаги досега е отстоявал тезата си този съд, съвсем друг би бил въпросът, ако в светлината на недоволство по размера на наложеното наказание държавното и/или частно обвинение обосноват в съответни ангажиращи ВКС протест и/или жалба наличието на съществено процесуално нарушение или такова на материалния закон /например дали да се приложи разпоредбата на чл.54 или 55 НК при индивидуализиране на наказанието/, което от своя страна е довело да определяне на явно несправедливо наказание. Тогава вече, след констатиране на предявените неблагополучия, указанията по приложение на процесуалния и материалния закон биха били задължителни за изпълнение от следващия поред разглеждащ делото долустепенен съд- чл.355, ал.1, т.2 и т.3 НПК. А това от своя страна би рефлектирало върху наложимото наказание. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: 1/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАЛИЧИЕ НА НАРУШЕНИЯ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН: Основното оплакване в касационната жалба на подсъдимия се състои в това, че не може да се сподели като законосъобразна изведената от съдилищата квалификация на извършеното от дееца като престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.пр.3 и 4 НК поради липсата на умисъл. Няма спор, че изводите относно субективната страна на престъпното деяние, осъществено от извършителя, се правят на база на неговото поведение, а не според дадените обяснения. При така приетата от инстанциите по същество процедурно вярно изведена фактическа обстановка, изразяваща се в нанасянето на тежък побой с множество интензивни удари, насочени към жизненоважни центрове на потърпевшата, използването на тъпи предмети и притискането на гръдния кош по време на осъществяването на побоя, основателно е направен единственият възможен извод, че действията на П. са били насочени към прекратяване на живота на приятелката му. Настоящата инстанция се солидаризира с тезата, че поведението на подсъдимия е осъществено при квалифициращите признаци особена жестокост и особено мъчителен начин, като посочените квалификации са подробно и изчерпателно аргументирани от ВнАС. Само като допълнителна ремарка може да се отбележи, че позицията на касатора, опредметена в неговите процесуални обяснения, по-скоро следва да се отнесе към липса на признаване на авторство на нанесения побой, тъй като се заявява, че са провеждани спасителни за потърпевшата мероприятия, отколкото към каквато и да е различна материалноправна интерпретация на случилото се. На следващо място, в касационната жалба се твърди, че деянието не следва да бъде квалифицирано като извършено в условията на домашно насилие поради факта, че пострадалата е отишла в дома на подсъдимия инцидентно, но и вземайки това решение самостоятелно. Съответно инстанциите по същество неправилно били приели, че двамата са живеели в условията на фактическо съпружеско съжителство, поради което липсва елемент от обективния състав на коментираната квалификация. Като оставим настрана, че изразените в тази насока претенции, ако се приемат за основателни, влекат след себе си необходимост от преразглеждане на установено от инстанциите фактическо положение, за какъвто подход ВКС няма компетентност, поради което и не може да се стигне до преценка за липса на третираното обстоятелство, трябва да се подчертае, че то и не отговаря на процесуалната действителност. Въззивната инстанция е отразила становището си по обсъждания въпрос и този съд се солидаризира изцяло с нея. Доказателствата навеждат на извод, че потърпевшата сама е отишла в дома на подсъдимия, че е пребивавала там свободно /ведно с домашните си любимци/ и той е допуснал това положение /най-малко свидетелят Робчев е ясен по този пункт/. Казаното е продължение на една токсична връзка, подробно описана в мотивите на ВнАС, която не само близките на пострадалата, но и оторизирани органи са се опитали да разкъсат, но жената е продължила да се връща в къщата на приятеля си и двамата да живеят заедно, както е било и в процесното време, въпреки видната ескалация на отношенията им. 2/ ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ: В касационната жалба на подсъдимия и депозираното към нея допълнение са изложени доводи, че съдът не е отчел правилно отегчаващите и смекчаващи вината обстоятелства. Заявява се, че не са съобразени определени смекчаващи фактори, без обаче да се посочи и един такъв. На тази база се настоява за отмерване на наказанието към средния размер на лишаването от свобода, без практически да се депозират аргументи, които ВКС да осмисля. Единственото конкретизирано твърдение в подкрепа на обсъжданото касационно основание /изтъкнато в допълнението/ е, че съдът е приел като отегчаващи обстоятелства тези, които е взел предвид при квалификацията на престъплението. То не отговаря на възприетата от предходните инстанции преценка по въпроса. Те законособразно са възприели като отегчаващо отговорността обстоятелство наличието на три квалифициращи признака-като бройка, което не е равнозначно на възприемането на даден фактор веднъж като такъв от значение за квалификацията на престъплението, и втори път като вземан предвид при индивидуализацията на наказанието. ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ ЗА НАКАЗАНИЕТО: В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци се прави искане за замяна на наложеното максимално предвидено в разпоредбата на чл.116, ал.1 НК наказание лишаване от свобода с доживотен затвор без замяна. Както вече бе изяснено, ВКС понастоящем не е оторизиран да подходи по искания начин, а евентуално да отмени обжалвания акт и да върне делото на предходна инстанция за ново разглеждане. За да стигне до съответен извод обаче, трябва да зачете особеностите, заявени в частта от това решение, касаеща общите постановки- релевиране само на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК. Този съд счита, че претенцията е принципно несъстоятелна. И това е така, тъй като, за да бъде наложено наказание доживотен затвор без замяна, законът изисква не само изключителна тежест на извършеното конкретно престъпление, но и невъзможност за постигане на целите, визирани в чл.36 НК, чрез налагането на по-леко наказание. Необходимо е кумулативно наличие на тези предпоставки и внимателното им изследване. На практика пред настоящата инстанция се излагат доводи за собствено за нея определяне на най-тежкото наказание, а не толкова в какво се състои порокът на атакувания съдебен акт по третирания въпрос, който следва да се прецени как процедурно трябва да бъде поправен /каквато е впрочем ролята на съд по правото като висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела/. Очевидно казаното в жалбата се дължи на виждането, че ВКС може директно да се произнесе с налагане на по-тежко наказание, което, както бе разяснено, е процесуално недопустимо. Затова изложението на тези страни ще намери отговор, като настоящият съд обобщи оплакванията им и по верен начин ги насочи към обмисляне на необходимост или не от определяне на наказание доживотен затвор без замяна. На първо място, известно е, че целите на наказанието не биха се постигнали, когато деецът не може да бъде поправен в рамките на оставащата продължителност от неговия живот. От приетите по делото доказателства е установено, че у подсъдимия са налице психични и поведенчески разстройства, от значение за които е редовната употреба на психоактивни вещества. Счита се, че изолирането му за дълъг период от време и лишаването от възможност за употреба на такива вещества е възможно да доведе до положителна промяна. В действителност извършеното престъпление, както и личността на П., водят до заключение за висока степен на обществена опасност с оглед на трите квалифициращи признака, поведението след извършване на престъплението, както и на цялостните му характеристични данни, но не може да бъде направен категоричен извод за невъзможност за положително развитие. Преценка на такива обстоятелства дължи решаващият съдебен орган при индивидуализиране на наказанието, за да може не само да определи най-точното такова при алтернативно предвидени в санкционната част на материалноправната норма наказания, но и съотношението на дължимите обстоятелства в рамките на конкретизираното наказание лишаване от свобода, както е в процесния случай. Иначе по правило за роднините на потърпевшото лице осъщественото престъпление се явява с изключително висока степен на обществена опасност и е по-тежко в сравнение с обичайните случаи, а извършителят им изглежда непоправим. Това е резултат от всяко убийство /умишлено умъртвяване/, което винаги е съкрушително за близките деяние. Именно тук е ролята на съда, който следва да направи дължимите отграничения и да се аргументира. И съдилищата по същество са се справили с тази задача с добър юридически усет, доколкото ВнАС е приел и съображенията на ВнОС. На второ място, според частното обвинение изразеното от дееца съжаление не било искрено, предвид съдържанието на неговите обяснения и желанието му да бъде осъден за причиняване на смърт по непредпазливост /според исканата преквалификация по чл.124 НК/. Лансираната теза е дълбоко несъстоятелна. Тя не държи сметка за възможността, дадена от процесуалния закон, всеки обвиняем/подсъдим да следва линия на поведение, каквато намира за уместно, с оглед реализиране правото му на защита. Недопустимо е отговорността му да бъде утежнена в тази връзка. Отделен е въпросът, който е предмет на разглеждане на процедурно вярно приобщени доказателствени материали, доколко заетата от него позиция се явява защитна, с оглед преценката на доказателствата и техните източници. В конкретния случай е разсъждавано по този въпрос, което в никакъв случай не изключва и демонстрираното от подсъдимия съжаление. На трето място, законосъобразно е преценено чистото съдебно минало на дееца като смекчаващо обстоятелство. То несъмнено се явява така оценимо, тъй като той е реабилитиран. А това значи, че е неосъждан, и не може да има различна трактовка на този въпрос. Деградиращото му поведение, довело според жалбоподателите до извършване на престъпление, очертавано като такова с най-висока степен на обществена опасност, което е процесната проява, търпи преценка на собствено основание, а не защото предвид него не следва да се отчита обстоятелството, че той е неосъждан тъй като е реабилитиран. На четвърто място, няма съмнение, че подсъдимият е укрил трупа след осъществяване на убийството, което обстоятелство е взето предвид от контролирания съд в негативна за него посока. За това П. има обяснение /ограничението, предприето по мерки срещу домашното насилие/, но то не прави стореното по-малко зловещо. Няма съмнение за причинените тежки страдания на жертвата при нейното умъртвяване, което е окачествено в рамките на приетите квалифициращи признаци. Но също така няма съмнение, че тя сама е отишла в дома на дееца и е останала при него, ставайки за пореден път част от най-близкото му обкръжение, въпреки предходно изявяваното насилие спрямо нея. Няма съмнение и за спецификите на собственото й поведение, забелязани от последния видял я жив свидетел Робчев. Казаното току-що в никакъв случай не цели да омаловажи действията на подсъдимия, но е коректно да бъде споменато като установена фактология, обяснимо от емоционална гледна точка неотчитана от частните обвинители в тяхната касационна жалба. И на последно място в тази част на изложението, според касаторите при определяне на наказанието на подсъдимия не е отчетено обстоятелството, че умъртвената жена е била на 32 години, сиреч в разцвета на своята младост, а и активна творческа личност. Със сигурност това лишаване от живот е предизвикало отрицателен отзвук в общността, както се твърди в жалбата. Но по принцип такъв предизвиква всяко убийство, защото винаги става дума за тежко престъпление, посягащо на най-съкровената ценност-човешкия живот. Затова, макар и обсъжданият фактор да не е бил предмет на самостоятелно обсъждане от контролирания съд, той не е от характер да повлияе върху преценката на настоящата инстанция, че определеното и отмерено наказание лишаване от свобода не се вмества в категорията на справедливо наложено такова и намира приложение нормата на чл.348, ал.1, т.3 НПК. ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НЕСПРАВЕДЛИВИ ОБЕЗЩЕТЕНИЯ ЗА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ: 1/ ДОСЕЖНО ТВЪРДЕНИЯТА В ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: Доводите в тази насока се основават на твърдения за липсата на близост между потърпевшата и гражданските ищци, твърди се, че тя е било оставена на произвола на съдбата, употребявала наркотици и водела несъвместим с правилата на общественото поведение живот. Предходните съдебни инстанции, са възприели, че пострадалата се е намирала в близки отношения с родителите и брат си и в нито един момент не е губила връзка с тях. Следователно, за да би било уважено така отразеното искане, се изисква касационната инстанция да възприеме различна от приетата от инстанциите по същество фактическа обстановка. Това не може да бъде сторено от една страна. От друга- прегледът на доказателствената съвкупност установява, че дори и потърпевшата да е имала определени отклонения в поведението си, тя е била в контакт с родителите си и по-малкия си брат, които горещо са я подкрепяли в борбата при проявявано срещу й домашно насилие, търсили са я активно при изчезването й и горестно страдат от нейното убийство. 2/ДОСЕЖНО ТВЪРДЕНИЯТА В ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ: ВКС намира, че при определяне на размера на обезщетенията още първоинстанционният съд задълбочено е изследвал отношенията между пострадалата и нейното семейство, предвид което е успял прецизно и справедливо да определи претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди и да отмери надлежни за обезвредата обезщетения. Това е потвърдено и от въззивната инстанция. Изследвани са всички нужни елементи, които обосновават деликтната отговорност на дееца, както и всички дължими обстоятелства- лични между потърпевшата и гражданските ищци, последващи смъртта й за последните и т.н. Размерът на присъдените обезщетения установява, че са преценени и икономическите фактори, относими за случаи като процесния. Затова липсват основания да се коригира атакуваният въззивен съдебен акт и в неговата гражданско-осъдителна част. Водим от изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение