Решение № 2350 от 19.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9199/2020 г.

Решение № 2350 от 19.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9199/2020 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Иванов от гр. Русе, чрез пълномощника му адв. Ел. Николова, срещу Решение № 25 от 08.07.2020 г., постановено по адм. дело № 502/2019 г. от Административен съд Русе, в която са развити съображения за неправилност на съдебния акт поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав и алтернативно- решаване на спора по същество. Ответната страна – Национална агенция за приходите гр. София не взема становище. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира за верни изводите на първоинстанционния съд, че регистрацията по чл. 96 и сл. ЗДДС съставляват правни, а не фактически действия, поради което при неизвършването им не е налице незаконосъобразно фактическо бездействие. Регистрацията по ЗДДС, респ. отказа за регистрация, се извършва с издаването на административен акт - по чл. 101, ал. 6 и ал. 7 ЗДДС и чл. 83, ал. 4 и ал. 5 ДПОК, според които актовете и отказите за регистрация или дерегистрация (прекратяване на регистрацията) в специалните регистри се обжалват по реда, предвиден за обжалване на ревизионните актове, като непроизнасянето в срок за извършването на регистрация в специален регистър се смята за отказ, който може да се обжалва по реда за обжалване на ревизионните актове в 14-дневен срок от изтичането на срока за произнасяне. Не са фактически по смисъла на чл. 101, ал. 6 ЗДДС задълженията за удостоверителни изявления или властнически волеизявления, т. е. за удостоверяване на факти и обстоятелства или за издаване на административни актове. Тяхното неизпълнение се преодолява по реда за оспорване на отказите, като видове индивидуални административни актове - чл. 21, ал. 1 АПК, по реда на чл. 83, ал. 4 и ал. 5 ДОПК, от който ред ищецът не се е възползвал. Предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. По същество е неоснователна. И. Иванов от гр. Русе е сезирал административния съд с искова молба, с която е предявил иск срещу Националната агенция по приходите (НАП) гр. София, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение за причинени му, вследствие на незаконосъобразни бездействия и незаконосъобразни действия на служители на НАП, имуществени вреди в размер на 140 131. 10 лв., представляващи неполучен (неползван) данъчен кредит за периода от 01.12.2011 г. до 15.10.2015 г. и след това, когато ищецът е бил регистриран по ЗДДС, и когато е продавал и дарявал имоти от новопостроената сграда, без да е ползвал данъчен кредит и лихва за забава върху просрочен данъчен кредит за времето от 23.03.2012 г. до 31.07.2019 г. в размер на 61 624 лв., както и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. в периода след 15.10.2015 г. до предявяване на иска, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 203 и сл. АПК, съдът от първата инстанция е отхвърлил така предявения иск, като неоснователен и недоказан, като в мотивите си е приел, че ищецът не е установил, с допустимите доказателства и доказателствени средства, наличието на комулативно изискуемите предпоставки на приложимата правна норма от специалния закон – ЗОДОВ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил обосновани и верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция, и към които тя препраща на осн. чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. Несъгласието на страната с мотивите на съда не е възведено от законодателя като касационно основание. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че обжалваното решение е неправилно, тъй като при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Процесуалните права на страните в процеса, вкл. и тези на касатора, не са нарушени в развилото се съдебно производство. Съдът се е произнесъл по редовността на исковата молба, по нейната допустимост, дал е указания на страните във връзка с доказателствената тежест, събрал е относимите и посочените от страните доказателства, които подробно и обективно е обсъдил в мотивите си. Несъстоятелно е соченото в касационната жалба, че съдът "неправилно и превратно" е интерпретирал фактите и "по този начин е приел една невярна, нереалистична фактическа обстановка". В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Посочено е въз основа на кои доказателства са приети за установени фактическите положения, кои доказателства съдът кредитира и защо. Въз основа на това е изведен правилният извод за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, която от своя страна обуславя отхвърляне на претенцията за обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди по приложимия закон. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Отговорността възниква при отменен по надлежния ред акт или установени незаконосъобразни действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения акт или незаконосъобразни действия/бездействия, както и пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действията или бездействията и настъпилата вреда. В случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е установил наличието на нито една от законовите предпоставки, обуславящи основателността на предявения иск спрямо ответника. Правилно е прието в обжалваното решение, че не се установяват незаконосъобразни фактически действия или бездействия на служители на ответника. По смисъла, вложен от законодателя в нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, под "действие" следва да се разбира всяко такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице, което не е юридически акт, а физическа изява в изпълнение, или съответно неизпълнение, на определена нормативна разпоредба. За да е налице "бездействие" следва да се установи, дали административния орган или длъжностното лице от администрацията е било длъжно да извърши дължими по закон действия. Става въпрос за фактически действия, пряко дължими от норма на закон, от която произтичат административноправни последици. Съдът правилно е посочил, че незаконосъобразността на съответното действие или бездействие следва да се определи от несъобразността на поведението на длъжностното лице с разпоредбите на нормативния акт, като доказателствената тежест за това се носи от ищеца, търсещ присъждане на обезщетение. Въз основа на установените по делото факти и обстоятелства съдът обосновано е приел, че не са налице незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица на ответника по подаденото от ищеца заявление за регистрация по чл. 96, ал. 1 ЗДДС, задължението на сезирания орган да се произнесе по същество с акт по чл. 101, ал. 6 и ал. 7 ЗДДС, както и отсъствието на правомощия да изготвят протокол № 18183080000660 от 19.05.2008 г. Заявлението по чл. 96, ал. 1 ЗДДС представлява искане за издаване на индивидуален административен акт - за регистрация по специалния закон. В процеса на формиране на волеизявлението си органът следва да извърши проверка по реда на чл. 101, ал. 5 ЗДДС /съгл. редакцията на текста към 2008 г./, която следва да установи наличието или отсъствието на предпоставките за регистрация, т. е. проверката е част от процедурата по издаване на акта, както е приел решаващият съд. На контрол за законосъобразност, по реда за обжалване на ревизионните актове обаче подлежи актът, с който е удовлетворено или е отказано на искането за регистрация, поради което изводът на съда, че както регистрацията, така и отказът за регистрация по ЗДДС представляват правни, а не фактически действия е обоснован и законосъобразен. Отделно от това следва да се сподели извода на съда, че въпросът за неизвършването на проверката и неиздаване на акт за регистрация по ЗДДС по същество е решен в мотивите на решенията по адм. дело № 525/2018 г. на АС - Варна и адм. дело № 14996/2018 г. на ВАС, където е прието наличие на валидно десезиране от страна на ищеца, чрез оттегляне на искането за регистрация, обективирано в протокол № 18183080000660 от 19.05.2008 г. Недопустимо е след валидно провеждане на двуинстанционно съдебно производство по ДОПК, приключило с установяване на неснователност на жалбите при оспорване на административен акт - АР и РА, да се търси позоваване на същите факти и на същия административен акт, преюдициално в производство по чл. 204, ал. 4 АПК. Неоснователно е възражението, че длъжностните лица не са имали правомощия да съставят посоченият по-горе протокол, подписан лично от ищеца, в който е отразена волята му да оттегли искането си за регистрация по ЗДДС на осн. чл. 96, ал. 1 ЗДДС. Този протокол отразява единствено факта на оттеглянето на заявлението, а правомощието на длъжностните лица да го съставят произтича от норма на закона. Непроизнасянето с нарочен акт за прекратяване на преписката също не води до извод за наличие на незаконосъобразно фактическо действие, тъй като /не/издаването на акт е правно такова, подлежащо на съдебен контрол за законосъобразност, чрез оспорването на мълчалив отказ, както правилно е приел съда. Такова оспорване липсва. Съдът е посочил още, че за ищеца е съществувала и възможността за регистрация по избор по реда на чл. 100 ЗДДС, от която Иванов също не се е възползвал. Доброволното регистриране по този ред би било от полза при закупуване на стоки и/или услуги от лица, които също са регистрирани по ЗДДС. В такъв случай ищецът би се възползвал от възможността да си възстанови или да му се приспадне ДДС, от задължения по ЗДДС, при закупуването на стоки/услуги. Независимо от оттеглянето на заявлението за регистрация с дата 19.05.2008 г. г-н Иванов е имал последваща възможност за регистрация по чл. 96, ал. 1 ЗДДС - до 14.06.2008 г., която е можел, но не е реализирал. Неоснователно касаторът оправдава бездействието си с бездействието на органите по приходите, свързано с неиздаване на акт за регистрация по ЗДДС в хипотезата на чл. 102 ЗДДС, продължило в годините след 2009 до 14.10.2015 г. и с фактическото бездействие да се извърши проверка по ГДД във връзка с регистрацията по ЗДДС по инициатива на органа по приходите, вследствие на което е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в невъзможността да ползва данъчен кредит. Както правилно е отбелязал съда регистрация по ЗДДС, независимо дали е по заявление на лицето или по инициатива на орган по приходите, се извършва с данъчен акт, издаден съответно на основание чл. 101, ал. 6 и ал. 7, респ. чл. 102, ал. 1 ЗДДС, който задължително се връчва на лицето, т. е. не е налице фактическо бездействие на административен орган по смисъла на чл. 204, ал. 4 АПК. Казаното по-горе и неуспешното съдебно производство при оспорване на акта за служебна регистрация по ДДС и на РА № Р-03001817002235-091-001 от 08.11.2017 г. на органа по приходите при ТД на НАП - Варна, с който са начислени задължения по ДДС, води до обоснования извод, че не е налице изискуемата от закона предпоставка за реализиране на безвиновната отговорност на държавата, а именно – незаконосъобразен акт, действие или бездействие на ответника при извършване на административната му дейност. Отсъствието на тази предпоставка обосновава неоснователност на исковата претенция. С оглед на изложените съображения настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение