Решение № 6607 от 5.7.2022 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение 2373 от 02.12.2021 г., постановено по административно дело 1875/2021 г., Административен съд Пловдив е: 1) отменил по жалба на П. Ковачев от гр. Пловдив решение 2153-15-223/05.07.2021 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) Пловдив, с което е оставена без уважение подадената жалба и е потвърдено разпореждане [номер] / протокол 2140-15-231/01.04.2021 г. на ръководителя на Пенсионно осигуряване за отказ да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО; 2) изпратил преписката на ръководителя на Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по подаденото от П. Ковачев заявление с вх. Ц2113-15-4877 от 02.12.2020 г. при ТП на НОИ Пловдив, съгласно дадените задължителни указания в мотивите на съдебното решение относно тълкуването и прилагането на закона; 3) осъдил ТП на НОИ Пловдив да заплати на П. Ковачев направените по делото разноски в размер на 450 лева за адвокатско възнаграждение. Съдебният акт е атакуван с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - Пловдив. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК нарушение на материалния закон и необоснованост, се претендира отмяната му и отхвърляне на жалбата на П. Ковачев до първоинстанционния съд, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В допълнителна молба, подадена от пълномощника юрисконсулт Спасова, жалбата на директора се поддържа, като към исканията се прибавя и ново за присъждане на заплатената държавна такса по касационното оспорване, а същевременно се прави и възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът по касация П. Ковачев от гр. Пловдив, действащ чрез процесуалния представител адвокат Бахчеванов, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли атакуваният с нея съдебен акт да бъде потвърден като правилен. Претендира да му бъдат присъдени разноските за производството пред настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатски хонорар, в размер на 450 лв. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното с нея съдебно решение. Предлага жалбата да бъде оставена без уважение, а решението да се остави в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Оспореното с нея решение е валидно, допустимо и правилно, като не страда от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решаващият съдебен състав правилно е установил фактическата обстановка по спора, от която е съществено да се отбележи следното: С процесното разпореждане от 01.04.2021 г. ръководителят на Пенсионно осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив е отказал да отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на П. Ковачев на основание чл. 68, ал. 3 от КСО по заявлението му от 02.12.2020 г. Пенсионният орган е приел, че ако и Ковачев да е навършил изискуемата възраст, той не отговаря на едно от кумулативно изискуемите условия за пенсиониране по реда на тази разпоредба няма 15 години действителен осигурителен стаж, а само 13 години, 2 месеца и 4 дни, като не е зачел установеният извън тях стаж от редовна наборна военна служба 2 години, за действителен осигурителен стаж, а освен това, не е признал за осигурителен стаж заявеният от лицето такъв в периода 11.05.1992 г. 31.01.1993 г. в А.С.О. Булгар гр. София на длъжност представител, защото той не бил редовно оформен имало нанесени поправки в продължителността му, незаверени по надлежния ред. Недоволен от разпореждането, Ковачев го е обжалвал по административен ред, като е навел доводи, че стажът му в А.С.О. Булгар ЕООД гр. София е нанесен в трудовата му книжка съгласно действалата към онзи момент нормативна уредба, а според практиката на ВАС периодът, през което дадено лице е отбивало редовна наборна военна служба, следва да бъде зачете за действителен осигурителен стаж. С оспореното пред Пловдивския административен съд решение от 05.07.2021 г. директорът на ТП на НОИ Пловдив е отхвърлил като неоснователна жалбата на Ковачев против разпореждането от 01.04.2021 г., като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган и е формулирал извод за законосъобразност на отказа да се отпусне пенсия на заявителя. За да уважи сезиралата го жалба от Ковачев срещу решението на директора на ТП на НОИ Пловдив, първоинстанционният съд е обосновал решаващ извод за материална незаконосъобразност на оспорения пред него административен акт. Съдът е аргументирал подробно, че компетентните органи е следвало да зачетат редовната наборна военна служба на заявителя в периода 01.09.1972 г. 31.08.1974 г., за действителен осигурителен стаж, а работата му в А.С.О. Булгар гр. София също следва да се зачете като осигурителен стаж, въпреки наличието на поправка в трудовата книжка, в частта, където е отразена продължителността на този стаж, защото поправката е надлежно заверена от съответното длъжностно лице на работодателя с подпис и печат. Връщайки преписката на пенсионния орган, съдът му е указал да се произнесе отново по заявлението на Ковачев, съобразно дадените в мотивите му указания по тълкуването и прилагането на относимите за казуса материалноправни норми. Разноските са присъдени съобразно изхода на спора в полза на страната, за която той е позитивен, и в доказания по делото размер. Настоящият съдебен състав изцяло споделя изложеното от Пловдивския административен съд в мотивите на постановеното от него съдебно решение, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към тях. Касаторовите възражения са неоснователни. Трудовият стаж, положен в изпълнение на задължението за отбиване на наборна военна служба, е действителен осигурителен стаж по смисъла на чл. 68, ал. 3 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 12 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО. Съгласно легалната дефиниция в § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, действителен стаж" е действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. Според чл. 9, ал. 7 от КСО за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита и периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, който стаж в разпоредбата на чл. 44 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) се определя от трета категория. Преди приемането на КСО не е съществувало в правната уредба на пенсионното законодателство понятието осигурителен стаж. В разпоредбата на § 9, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на КСО е уредено, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31.12.1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс, т.е. стажът се зачита по действащата нормативна уредба към момента на полагането му. Според действалата към момента на отбиване на воинския дълг от Ковачев разпоредба на чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), изслужената наборна военна служба се зачита за трудов стаж от трета категория. Съгласно приложимата за казуса редакция на чл. 3 от Закона за всеобщата военна служба в Народна Република България (ЗВВСНРБ, отм.) във връзка с чл. 9 от същия закон, наборната военна служба (вкл. през периода 1972-1974 г.) е била действителна и задължителна за мъжете, т.е. същата е представлявала обективно и неотстранимо по волята на дадено лице препятствие същото да полага друг вид труд по трудово или приравнено правоотношение. Ответникът по касация е отслужил редовна (наборна) военна служба през периода от 01.09.1972 г. до 31.08.1974 г. Поради това следва да му бъде зачетен за действителен осигурителен стаж от трета категория пълният размер от 2 години на наборната военна служба и съответно да участва в общия сбор при преценката на правото за лична пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО. От друга страна, извършената поправка в трудовата книжка на Ковачев досежно продължителността на стажа му в А.С.О. Булгар гр. София не опорочава вписването, понеже е заверена по надлежния ред, а незачитането на записите в редовно оформена трудова книжка не съответства на приложимия материален закон. От гореизложеното явства, че както длъжностното лице по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив, така и ръководителят на ТП на НОИ Пловдив, са преценили неправилно ключовите за изхода на спора въпроси, поради което са издали материално незаконосъобразни актове (нарушение по чл. 146, т. 4 от АПК). По тези съображения касационният съдебен състав намира, че като е уважил подадената до него жалба, Административен съд Пловдив е постановил правилно решение, което при отсъствието на пороци, обуславящи наличието на касационни основания, водещи до неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила. При установената неоснователност на главните искания в касационната жалба няма как да бъде уважена и акцесорната им касаторова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на направените деловодни разноски за заплащане на държавна такса, а следва да се присъдят в полза на ответника по касация сторените от него разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява в производството пред ВАС процесуален представител, които са в размер на 450 лева. По отношение на направеното възражение от процесуалния представител на директора на ТП на НОИ Пловдив за прекомерност на заплатеното от опонента му адвокатско възнаграждение, същото е частично основателно. Отговорността за разноските в съдебно-административното производство е гражданско облигационно отношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него (арг.: чл. 143 от АПК). Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. Щом административният акт, предмет на съдебен контрол, бъде отменен като незаконосъобразен, разноските на адресата на акта по повод на делото се възлагат в тежест на бюджета на издателя на акта; респ. когато жалбата срещу този акт бъде отхвърлена, разноските се присъждат в тежест на иницииралата спора страна. За да защити интересите на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законът е предвидил правилото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната и правна сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА). В ал. 2 от визирания чл. 36 от ЗА законодателят е уредил, че размерът на възнаграждението на адвоката трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа. Т.е., размерът на адвокатското възнаграждение се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния по вид работа (предвиденият минимум в случая, попадащ в хипотезата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 350 лева). От друга страна, както в горепосочената наредба, така и в ГПК и в АПК не се съдържа правна регламентация на максималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Единствената норма, която урежда евентуалното редуциране на договорения и реално внесен адвокатски хонорар, е споменатата разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК, в която законодателят е придал правно значение единствено на преценката на съда по отношение на фактическата и правна сложност на делото. В случая договореният и заплатени размер на адвокатско възнаграждение съответства до голяма степен на сложността на правния спор, по който е бил ангажиран адвокат Бахчеванов като процесуален представител на П. Ковачев и пред касационната инстанция. Делото по своето естество разкрива определена фактическа и правна сложност. При преценката си касателно искането за редуциране на адвокатския хонорар съдът съобрази и обема на реално осъществените от касаторовия пълномощник процесуални действия: написал и подал писмен отговор на касационната жалба и допълнително писмено становище, но пък не се явил в проведеното открито съдебно заседание да защити каузата на своя доверител. От друга страна, размерът на възнаграждението е прекомерно завишен спрямо характера на производството и сложността на правните и фактически обстоятелства и установявания, поради което претенцията за намаляването му следва да бъде частично уважена, като репарирането в полза на ответника на тези извършени от тях по повод на настоящото производство деловодни разноски, бъде редуцирано до сумата от 400 лв., който размер в случая е справедлив и обоснован. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,