Решение № 12844 от 20.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7253/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Директор на Дирекция Миграция МВР чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт В. Чорбаджийски, срещу решение 4083 от 19.06.2023 г. постановено по адм. дело 2848/2023 г. на Административен съд - София - град. С него е отменен отказът му с 5364з-1954/24.01.2023г., с който на М. Миланович, гражданин на Република Сърбия е отказано предоставяне правото на постоянно пребиваване в Република България. Излагат се доводи за неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. При изложени съображения се прави искане за отмяна на съдебният акт и постановяване на нов, с който да се потвърди административния акт. Ответната страна М. Миланович, гражданин на Сърбия, чрез процесуалния си представител адв. В.Ушатова, в депозиран писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба, поради което иска отхвърляне на същата и потвърждаване на обжалавания съдебен акт. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че решението е неправилно, поради което предлага същото да бъде отменено. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу акт, подлежащ на съдебно оспорване, за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред административния съд е по жалба, подадена от М. Миланович, гражданин на Сърбия срещу отказ рег. 5364р-1954/24.01.2023г. на директора на Дирекция Миграция МВР, да бъде издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България, по заявление рег. 536500-3231/29.08.2022 година. За да отмени административният акт на директора на Дирекция Миграция, с което на М.Миланович, гражданин на Сърбия, е отказано да бъде издадено разрешение за постоянно пребиваване в република България, Административен съд София - град е приел, че административния орган не е доказал по несъмнен начин, наличието наоснованията за постановен отказ, а именно чл. 26, ал.1 вр. чл. 10, ал.1, т. 23 от ЗЧРБ. Административния съд е приел, че с разпоредбата на чл. 10, ал.1 т. 23 от ЗЧРБ е регламентирането на деклариране ан неверни данни, който според административния орган се отнасят до данните, че чуждия гражданин не пребивава на посочения в Република България адрес. С нормата на чл. 34, ал.1, т. 3 от ППЗЧРБ е въведено изискването чужденецът да представи доказателство за осигурено жилище, съдът е приел, че не е въведено условия за пребиваване в същото, както и че административния орган не сочи и не представя доказателства посредством, които да се дискредитира доказателствената стойност на представената декларазия от Л.Лазарова, с която е декларирано обстоятелството, че притежава жилище и същото ще бъде предоставено за ползване от чужденеца по време на неговото пребиваване, въз основа на което е постановил, че административния акт следва да се отмени. Така постановеното решение е неправилно по следните съображения: При безспорно установена фактическа обстановка, административния съд е достигнала да необоснован и незаконосъобразен правен извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Със заявление рег. 536500-3231/29.08.2022г. М.Миланович гражданин на Сърбия е поискал предоставяне на право на постоянно пребиваване в Р.България на основание чл. 25, ал.1т.1 от ЗЧРБ, тъй като е чужденец от български произход. Същото е придружено с необходимите доказателства. Във връзка с така подаденото заявление, е извършена физическа проверка от Отдел Миграция, при Областна дирекция на МВР-Благоевград, от която е установено, че чуждия гражданин не живее на адреса. Проверките продължили с извършване на допълнителни справки. Въз основа на установените факти е последвало издаване на оспорения административен акт с правно основание чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 10, ал.1, т. 23 от ЗЧРБ. По аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказване издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Съобразно чл. 25, ал. 1, т. 1 от същия закон, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците от български произход, а според чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ когато чужденец от български произход е влязъл законно на територията на Р. България и не притежава виза за дългосрочно пребиваване, дирекция "Миграция" или отдел/сектори/групи "Миграция" при ОДМВР след предоставянето на писмено становище от ДАНС и след заплащането на такса за визата по Тарифа 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на Министерството на външните работи по Закона за държавните такси, могат да издадат разрешение за пребиваване, когато държавният интерес налага това или при извънредни обстоятелства, доказани по надлежния ред със съответни документи, или след представяне на регистриран в НАП трудов договор, сключен за срок минимум шест месеца. Трудовият договор по ал. 5 не се изисква от чужденеца в случаите, когато информацията е отразена в Регистъра на уведомленията за сключване, изменение или прекратяване на трудовите договори или уведомления за промяна на работодател. По делото липсва спор, че подаденото от сръбския гражданин заявление е именно за предоставяне на право за постоянно пребиваване в Р. България на основание чл. 25, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ поради българския му произход, при условията на чл. 11, ал. 5 от ППЗЧРБ. При тези данни и безспорната установеност по делото, че в периода от 01.01.2022 г. до 14.01.2023 г. чужденецът не е пребивавал на територията на Р. България, като за този период има само две регистрирани влизаня, поради което следва да се приеме за обосновани и правилни изводите на административния орган, че представената към заявлението декларация за предоставяне на адрес на пребиваване е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима в Република България за получаване на пребиваване. От представените по делото доказателства, безспорно се установява, че е налице хипотезата по чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденецът е заявил неверни данни, че има осигурено жилище, обуславящи постановяването на отказ от предоставянето на право за постоянно пребиваване. Действително друго лице е заявило обстоятелствата, че притежава жилище и същото ще бъде предоставено за ползване, но тук хипотезата за деклариране на неверни данни следва да се приема, че се отнася по отношение на заявеното от самия чужденец, а именно, че ще пребивава на сочения в декларацията адрес. Въз основа на което може да се обоснове извода, че данните по делото сочат за привидност на трудовия договор на чужденеца, както и на представената декларация за осигуряване на адрес в Р .България, които видно от фактическите установявания по делото, са съставени единствено за да получи чужденецът право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока, предвидени в чл. 34, ал. 1 във връзка с чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ. Тук е мястото да се посочи, че с разпоредбата на чл. 34, ал. 1, т. 3 от ППЗЧРБ е предвидено, че за получаване право на постоянно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция "Миграция" или в ОДМВР заявление по образец съгласно приложение 4, към което прилага: т.3 доказателства за осигурено жилище. В §1, т. 20, б. б от ЗЧРБ е дадена дефиниция на "Доказателства за осигурено жилище" са документи, както следва: декларация от собственика за предоставен адрес на пребиваване; в случай че декларацията не е подадена лично от собственика или от упълномощено от него лице, тя следва да бъде с нотариална заверка на подписа или подписана чрез квалифициран електронен подпис и подадена по електронен път след създаване на технически условия. Действително с така посочената нормативна уредба се изисква представяне на съответното доказателство, но същото от една страна не следва да се приема единствено за формално изпълнено от страна на чужденеца и от друга страна същото не следва да се съобразява изолирано от останалите доказателства, тъй като в настоящия случай, както по горе беше посочено настоящия случай попада в хипотезата н чл. 11, ал. 5, хипотеза последна от ППЗЧРБ, а именно че чужденеца следва да получи разрешение за пребиваване след представяне на регистриран в Националната агенция за приходите (НАП) трудов договор, какъвто видно е представен. От справка за пътуване на чуждия гражданин се установява, че същия в период от година и четиринадесет дни е бил на територията на Р.България единствено два дни. Следователно чужденецът, не пребивавайки на територията на Р.България, не живеейки на предоставеното му жилище, не е известно как изпълнява трудовите си задължения по този договор, достигайки до обратния извод административния съд е постановил неправилно решение. С оглед на изложеното настоящият състав счете, че обжалваното решение е неправилно. Изводите на административния съд за незаконосъобразност на оспореният административен акт са необосновани и незаконосъобразни. Тъй като не се налага събиране на нови доказателства, в хипотезата на чл. 222, ал. 1 от АПК, решението следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което жалбата на М. Миланович, гражданин на Сърбия срещу отказ рег. 5364Р-1954 от 24.01.2023г. на директора на Дирекция Миграция МВР да бъде отхвърлена. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. "второ" от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение