Решение № 2876 от 2.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9194/2020 г.

Решение № 2876 от 2.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 9194/2020 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба на "Фармар" ООД, подадена чрез процесуалния му представител срещу Решение № 324 от 16.06.2020 г., постановено по адм. д. № 331/2020 г. по описа на Административен съд Плевен. В касационната жалба са изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. По подробно изложени съображения за противоречие със закона, тълкувателната съдебна практика и събраните доказателства се иска отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора, с което да бъде присъдено исканото обезщетение. Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна – Изпълнителна агенция по лекарствата, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. След като обсъди становищата на страните и представените по делото доказателства, настоящата инстанция установи следното: Касационната жалба е подадена срещу решение, което подлежи на обжалване, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и при спазване на срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. По същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Плевен е отхвърлил иска на "Фармар" ООД с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Изпълнителна агенция по лекарствата за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 750 лева, представляващи платено адвокатско възнаграждение във връзка с обжалването на Наказателно постановление № РД-И-0083/27.07.2018 г., издадено от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по лекарствата. За да стигне до извод за неоснователност на иска, административният съд е приел, че не са налице кумулативно изискуемите законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника. Посочено е, че по административно-наказателните дела не са представени договори за правна защита и съдействие, в които да е удостоверено, че е заплатена дадена сума като адвокатски хонорар, а само пълномощни. Такива доказателства са представени едва с исковата молба, поради което е прието, че представените договори за правна защита и съдействие и разписка за получена сума са съставени именно във връзка с провеждането на исковото производство. Настоящата инстанция счита, че постановеното решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В Тълкувателно Решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г. се приема, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В случая е безспорно установено, че е налице отменен с влязло в сила съдебно решение акт - наказателно постановление. Наказателното постановление, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, е издаден при упражняване на санкционираща административна дейност, с което е изпълнена първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Както административният съд е посочил, по административно-наказателните дела има само пълномощни за процесуално представителство и защита, но няма удостоверяване дали и какво адвокатско възнаграждение е заплатено. Доказателства за това са представени в исковото производство – договори за правна защита и съдействие № 0168651/19.01.2019 г. и № 0168685 от 15.05.2019 г., като в първия е удостоверено договорено възнаграждение в размер на 450 лв по банков път, а във втория – договорено възнаграждение 300 лв, платено в брой. Представено и нареждане за кредитен превод в полза на Л. Б. в размер на 1350 лв от "Фармар" ООД, а като основание за превод са посочени три номера, един от които съвпада с този на договор за правна защита и съдействие № 0168651/19.01.2019 г. Действително, съгласно т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, вписаното в договора за правна помощ и съдействие плащане на възнаграждението в брой има характера на разписка, но въпросът за достоверността на датата на договора и на вписаните в него обстоятелства може да бъде повдиган пред съда. Правилно Административен съд Плевен е приел за недоказано плащането на адвокатския хонорар в размер на 300 лв, защото договорът е представен едва в исковото производство. Договорът за правна защита и съдействие и съдържащата се в него разписка за получена сума, удостоверяваща извършено плащане, са частни документи с недостоверна дата, които не се ползват с материална доказателствена сила. Съдът е длъжен да ги преценява в съвкупност с всички останали доказателства по делото. Именно при обсъждането на доказателствата по делото, включително данните, че в рамките на съдебното административно-наказателно производство не са представени доказателства за плащане, следва да бъде преценено, че обсъдените частни документи не доказват плащане на адвокатско възнаграждение по конкретно производство във връзка с обжалването на конкретните наказателни постановления. Не такова е положението с договор за правна защита и съдействие № 0168651/19.01.2019 г. Достоверността на неговата дата и на извършеното по него плащане следва да бъдат преценявани в съвкупност с представеното платежно нареждане, което има достоверна дата - 24.01.2019 г. и се отнася към посочения договор. Няма основание доказателствената сила на тези документи да не бъда зачетена, при положение, че плащането е извършено по банков път. Следва да бъде добавено, че адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв за цялото производство по обжалване на наказателното постановление пред две инстанции съответства на фактическата и правна сложност по делата и на размера на отменената имуществена санкция и не е оправдано присъждане на обезщетение в по-голям размер, дори заплащането му да беше доказано. Въз основа на горните съображения съдът приема, че е изпълнен сложният фактически състав за възникване на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с плащането по договор за правна защита и съдействие № 0168651/19.01.2019 г. По изложените съображения обжалваното решение е частично неправилно. При този изход от спора, разноски на ответника не се дължат, а на касатора се дължат – съразмерно на доказания материален интерес за първата инстанция – 240 лв адвокатски хонорар и 25 лв държавна такса. За касационната инстанция доказателства за платено адвокатско възнаграждение и списък не са представени, поради което се присъжда само размера на държавната такса. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение