Решение № 4787 от 1.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11386/2018 г.

Решение № 4787 от 1.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11386/2018 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по реда чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Производството е образувано по касационна жалба на директора на Районна здравноосигурителна каса(РЗОК)- В. Т., чрез старши юрисконсулт Х. А., против Решение № 308/09.07.2018 г., постановено по адм. д. № 215/2018 г. по описа на Административен съд – В. Т. (АС-В. Търново), с което е отменена Заповед №РД-09-281/02.03.2018 г. на директора на РЗОК, с която частично е прекратен Договор № 040398/02.05.2017 г. по отношение на д-р Н. А. и е осъдена РЗОК- В. Търново да заплати на ЕТ "Индивидуална практика за първична медицинска помощ- Лекарски кабинет-д-р Н. А. " ("ИППМП- ЛК-д-р Н. А. ") сторените разноски по делото в размер на 450, 00 лева. Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че то е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че е налице разминаване между мотивите, в които се заключава, че прекратяването на договора на изпълнителя на медицинска помощ е цялостно и диспозитива на решението, в който се отчита, че със заповедта е наложена санкция частично прекратяване на договора. Иска да бъде отменено обжалваното решение и да му бъдат присъдени разноски. Ответникът- ИППМП- ЛК- д-р Н. А., чрез адв. Х. К., оспорва касационната жалба по съображения, изложени в открито съдебно заседание и в писмена защита. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна поради следните съображения: С обжалваното Решение № 308/09.07.2018 г., постановено по адм. д. 215/2018 г. по описа на АС – В. Търново е отменена Заповед №РД-09-281/02.03.2018 г. на директора на РЗОК, с която е наложена на "ИППМП- ЛК-д-р Н. А. " със седалище и адрес на управление: с. Д. Л., представлявано от д. р Н. А., САНКЦИЯ: частично прекратяване на Договор № 040398/02.05.2017 г. по отношение на д-р Н. А. с УИН [ЕГН], на основание чл. 410, ал. 1, т. 1 от НРД 2017 за медицинските дейности във връзка с чл. 59, ал. 11, т. 1, буква "а". от Закона за здравното осигуряване. Административният съд е приел, че обжалваната заповед е издадена от материално и териториално компетентен орган, в предвидената от закона форма, като не е налице нарушение на административнопроцесуалните правила, но същата е издадена в противоречие с приложимия материален закон. АС- В. Т. не е извършил фактически установявания, а без да разгледа въпроса по същество, е отменил процесната заповед, посочвайки, че административният орган е постановил прекратяване на договора изцяло, което е предвидено в чл. 59, ал. 11, т. 2 от Закона за здравното осигуряване, съответно по чл. 410, ал. 2 от НРД за медицински дейности за 2017 при наличие на повторно нарушение, каквото по делото не е налично. Така обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, но при постановяването са допуснати съществени процесуални нарушения, както и нарушение на материалния закон, представляващи основание за неговата отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Съдебното решение е постановено от законен състав на административен съд, който е сезиран с допустима жалба против подлежащ на оспорване административен акт. В мотивите на съдебното решение обаче липсва обсъждане на всички възражения, както и собствен анализ на представените от страните доказателства и проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Съгласно чл. 12 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, като основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона/чл. 235, ал. 2 от ГПК/. Според чл. 236, ал. 2 от ГПК, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Именно в мотивите на съдебното решение следва да бъдат изложени фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и по вътрешно убеждение. Съобразно приетите за установени обстоятелства, съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението. На първо място настоящият състав отбелязва, че по делото е посочено и обсъждано от страните и съда доказателство от съществено значение за изясняване на спора, което не се съдържа в кориците на делото, а именно: Договор № 040398/02.05.2017 г. Без това доказателствено средство, решаващият съд е в невъзможност да прецени какви точно са договорните отношения, какъв е предметът и срокът на договора, какви са клаузите в него и по какъв начин се съотнася всичко това към извършената проверка и сочените за нарушени нормативни разпоредби в ЗЗО и НРД 2017 за медицински дейности. Освен това съдът неправилно е извършил правната квалификация на фактите и на техните правни последици, т. е. подвел е фактите и обстоятелствата по делото под правна норма /чл. 59, ал. 11, т. 2 от ЗЗО, респ. на чл. 410, ал. 2 от НРД 2017 г. /, която не е релевантната за конкретния случай с оглед разпоредителната част на оспорената заповед.. Поради това, обжалваното решение не отговаря на посочените процесуални изисквания за постановяването му. Допуснатите от АС-В. Търново процесуални нарушения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, приложими на основание 144 от АПК, са съществени и препятстват цялостната проверка относно приложението на материалния закон и обосноваността на решението. Липсата на мотиви, отговарящи на изискванията на процесуалния закон, лишава касационната инстанция от възможността да провери правилността на обжалваната заповед, а решаването на спора по същество от касационния съд би лишило страните от възможността да реализират правата си пред две съдебни инстанции. Допълнителна пречка пред решаване на спора от настоящата инстанция е и забраната за установяване на нови фактически обстоятелства (чл. 220 от АПК), която съчетана с липсата на установени от първата инстанция факти прави невъзможно правилното приложение на материалния закон. Касационният съд като контролна инстанция е обвързан от фактическите констатации на предходната инстанция и не може да навлиза по същество в материалноправния спор. Той не е снабден с правомощията на първата инстанция за провеждане на състезателно производство, гарантиращо установяването на истината за материалния въпрос, може обаче да следи дали фактическите изводи на първоинстанционния съдия не нарушават законите на мисленето, дали са изложени последователни и логични съждения относно фактите по делото. В настоящия случай първоинстанционният съд се е ограничил в посочване на приложимите според него нормативни разпоредби, приемайки, че не е осъществен съставът на чл. 59, ал. 11, т. 2 от ЗЗО, респ. на чл. 410, ал. 2 от НРД 2017, а от кои конкретно доказателства са обосновани директно тези правни изводи в съдебния акт не става ясно. Допуснатите нарушения обуславят необходимостта от отмяна на постановеното първоинстанционно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане следва да бъдат обсъдени всички доводи на жалбоподателя както относно действителността на оспорения административен акт, така и по отношение неговата законосъобразност на всички основания по чл. 146 от АПК. Съдът следва да изпълни и служебното си задължение за разпределяне на доказателствената тежест в процеса, което не е извършено при първото разглеждане на спора от първата инстанция, както и да изиска комплектоване на цялата административна преписка по реда на чл. 152, ал. 4 от АПК, доколкото по делото има данни, че съществуват допълнителни документи, които са от решаващо значение за изясняване на спора, в това число Договор № 040398/02.05.2017 г., сключен между директора на РЗОК- В. Търново и "ИППМП- ЛК-д-р Н. А. ". Необсъждането на доводите на страните, доказателствата по делото и липсата на фактически установявания в съдебното решение за относими към спора факти представлява съществено нарушение на закона и пречка за проверка законосъобразността на крайния извод на административния съд, че Заповед №РД-09-281/02.03.2018 г. на директора на РЗОК следва да бъде отменена. По изложените съображения обжалваното съдебно решение като неправилно следва да бъде отменено, а на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 и 2 от АПК делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. С оглед изхода на спора разноски не следва да бъдат присъждани, а направените трябва да бъдат взети предвид при условията на чл. 226, ал. 3 от АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение