Решение № 698 от 1.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1054/2008 г.

Решение № 698 от 1.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1054/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Стоил Сотиров Производството е по § 2, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 218и, вр. чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба от адв. С процесуален представител на ищците С. Л. Г. и Д. Л. П., и двете от град Б., против въззивно решение № 219/12.11.2007 по гр. д. № 431/2007 г. по описа на Бургаския окръжен съд, първи въззивен граждански състав. Обстоятелствата по делото са следните: С. Л. Г. и Д. Л. П., и двете от град Б., са предявили против О. Ц., област Бургас, иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.). С исковата молба ищците искат да се приеме за установено по отношение на ответника, че са собственици на недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 135 кв. м, представляващ УПИ *,128, в кв. 10, по плана на с. Р., община Ц. Позовават се на изтекла в тяхна полза придобивна давност, тъй като имотът се владеел, ползвал и обработвал от семейството им без прекъсване през последните 60 години, като първоначално имотът се е владеел и ползвал от баща им Лефтер Д. М., починал през 1991 г., а след това и от тях. Позовават се на нот. акт № 60 от 1943 г. за съседен имот, в който процесният имот фигурира като съседен и в него е посочено името на баща им. Твърдят също така, че общината оспорва собствеността им върху имота. С решение № 82/10.5.2005 г. по гр. д. № 11/2005 г. Царевският районен съд е уважил иска. С решение № II-193/27.10.2005 г. по гр. д. № 462/2005 г., по въззивна жалба от ответника по исковата молба - О. Ц., Бургаският окръжен съд е оставил в сила решението на първата инстанция. С решение № 330/29.5.2007 г. по гр. д. № 99/2006 г., по касационна жалба от ответника по исковата молба - О. Ц., Върховният касационен съд, състав на V г. о., е отменил решението на въззивната инстанция и е върнал делото за ново разглеждане от нея. С решение № 219/12.11.2007 г. по гр. д. № 431/2007 г., при новото разглеждане на делото, Бургаският окръжен съд е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил иска. Въззивната инстанция е приела, че искът е неоснователен, тъй като имотът не е могло да бъде придобит по давност, поради приложението на чл. 6 ЗС, в сила от 1951 г. С оглед действието на ЗИСС (отм.) е прието, че бащата на ищците не е могъл да придобие имота по силата на 20-годишно давностно владение, тъй като твърденията и събраните доказателства установяват започнало владение от 1943 г. до 1951 г. Съдът е стигнал до извод, че следприемането на ЗС и разпоредбата на чл. 6 ЗС до 1990 г. имотът не е могъл да бъде придобит по давност. С оглед същата разпоредба съдът е стигнал до извод, че придобиване по давност на процесния имот не е могло да стане и в период от 1990 г. до 1996 г., а след последната година до предявяване на иска през 2005 г. собствеността върху имота не е могло да се придобие на основание чл. 86, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като не е изтекъл предвидения в закона 10-годишен давностен срок. Срещу второто въззивно решение Бургаския окръжен съд е подадена касационна жалба от процесуалния представител на ищците С адв. Ц, с оплаквания за допуснати нарушения по чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.). Като довод за неправилност на въззивното решение се сочи противоречие между установената по делото фактическа обстановка и изведените от нея правни изводи на съда. Оспорват се изводите на съда досежно владеенето на имота към влизане в сила на ЗС през 1951 г. Твърди се, че от събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелката Д, се установявало, че бащата на ищците владеел имота още към 1930 г. - началото на 1931 г., от показанията на св. Н се установявало, че никой не е оспорвал собствеността им. Поради това касационните жалбоподателки стигат до извод, че още към момента на влизане в сила на ЗС бащата на ищците е бил придобил имота по давност, съгласно изискванията на ЗИСС, а разпоредбата на чл. 6 ЗС е неприложима. Моли се за отмяна на въззивното решение и уважаване иска. Ответникът по касация - О. Ц., област Бургас, не заявява становище в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като разгледа касационната жалба и с оглед правомощията си по глава ХIХ "А" ГПК (отм.), намира за установено следното: Касационната жалба отговаря на изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 218а, б. "а" и чл. 218в, ал.ал. 1 и 2 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество обаче е неоснователна. Решението на Бургаският окръжен съд е правилно. Законосъобразно, обосновано и при спазване на съдопроизводствените правила въззивната инстанция е стигнала до правилен извод за неоснователност на предявената претенция. Съдът е взел предвид разпоредбата на чл. 34 от Закона за давността (действувал до 1951 г.), която е изисквала, за да може да се придобива чрез давност правото на собственост и другите вещни права върху недвижими имущества, владението да е непрекъснато в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност, както и че с § 4 от влезлият в сила през 1951 г. ЗС е разпоредено, че относно придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения закон за давността, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, акоза завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в настоящия закон. Законосъобразно е приложени и разпоредбите на чл. 6 и чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 86 ЗС за периодите от 1951 г. - 1990 г., 1990 - 1996 г. и 1996 г. - 2005 г. Неоснователни са наведените в касационната жалба доводи, че от показанията на разпитаната пред въззивната инстанция свидетелка Д се установява начало на владение на имота от бащата на ищците от 1930, началото на 1931 г. Този довод не кореспондира с показанията на свидетелката. Същата заявява, че помни когато е била 4-5 годишна бащата на ищците да е работел мястото, а преди това го е работел дядо им, както и че мястото е било оградено. Показанията на посочената свидетелка не установяват изобщо наличието на анимус и корпус по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а решението на окръжния съд - в сила. Водим от горните съображения и на основание чл. 218 ж, ал. 1, изречение второ, хипотеза първа, ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на IV г. о.