Решение № 453 от 25.9.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200140/2024 г.

Касационното производство е инициирано по жалба от подсъдимите Г. Г. К. и С. М. Г. срещу Решение №57 от 31.07.2023 год. по ВНОХД№32/2023 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. Оплакванията в двете касационни жалби са за наличието на касационни основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. В тази връзка се моли да се отмени атакуваното решение и оправдаят двамата подсъдими, да се отмени и върне за ново разглеждане или алтернативно намали наказанието. В откритото съдебно заседание адв.С. – защитник на подс.К., поддържа касационната си жалба и обобщава, че е налице превратен, противоречив и непълен анализ на доказателствата по делото. Сочи, че поради тази причина са допуснати съществени процесуални нарушения, включително и заради обстоятелството, че не е уважено искане за разпит на важен свидетел. Твърди се, че подс.К. не е бил в общ умисъл с другия подсъдим, тъй като за това липсват доказателства. Моли за неговото оправдаване. Алтернативно се иска отмяна и връщане. Подс.К. в своя защита сочи, че е бил подведен от св.Х. и е невинен. Адв.Н. – защитник на подс.Г., поддържа касационната жалба и допълнението към нея. Пред настоящия състав твърди, че е налице съществено процесуално нарушение, тъй като в обвинителния акт не било описано от къде произтича вината, което от своя страна е пренесено като порок и в обжалвания пред ВКС съдебен акт. Другото процесуално нарушение, според защитника, е че липсват мотиви, от които да се установи поради какви причини се счита, че подс.Г. е виновен, което прави невъзможна неговата защита. На следващо място се сочи, че е нарушен материалният закон, тъй като апелативният съд приема, че доставките по тези процесни фактури са реално осъществени, като този извод бил в противоречие с Директива 2006 на ЕС и с трайно установената практика по приложението на ЗДДС. Счита се, че наложеното наказание е несъразмерно, тъй като се нарушават принципите на съразмерност и пропорционалност, предвидени в § 15 от преамбюла на директивата. В тази връзка се моли за оправдаване, отмяна и връщане или намаляване на наказанието. Подс.Г. в своя защита моли за оправдаване. Представителят на Върховната прокуратура(ВП) е на мнение, че жалбите са напълно неоснователни и не са налице посочените касационни основания в тях. Решението на АС - Бургас е обосновано и законосъобразно от фактическа и правна страна. В последната си дума двамата подсъдими молят за оправдаване. Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: С Присъда от 02.11.2022 год., Окръжен съд – Бургас по НОХД№264/21 год., е признал подс.С. М. Г. за виновен в извършено престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.2, т.7 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 НК и на основание чл.54 НК го е осъдил на 3 години „лишаване от свобода“ при „общ“ режим, а по отношение на подс.К. е определил наказание от 3 години „лишаване от свобода“ за извършено престъпление по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6, пр.2 и т.7 вр. чл.20, ал.4 вр. чл.26, ал.1 НК и на основание чл.66, ал.1 НК е отложил изпълнението му за срок от 5 години. Г. и К. са осъдени да заплатят солидарно на държавата представлявана от Министъра на финансите сумата от 136 164, 82 лв., ведно със законната лихва от датата на деянието. Съдът се е произнесъл и по чл.25, ал.1 и ал.2 НК. С Решение №57/31.07.2023 год. по ВНОХД№32/2023 год., Апелативен съд – Бургас е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. По отношение на наведените основания в двете касационни жалби: В касационната си жалба адв.С. – защитник на подс.К. твърди, че апелативният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като с мотивите си за отхвърляне разпита на св. Р. Г. Т. се е произнесъл по фактите, преди приключване на съдебното следствие. Настоящият състав на ВКС прецени, че това възражение е неоснователно, тъй като видно от протокол №57/27.03.2023 год. за проведено открито съдебно заседание пред Апелативен съд – Бургас, въззивната инстанция в мотивната част на определението си за оставяне без уважение на посоченото искане отбелязва, че са събрани достатъчно по обем доказателства, които позволяват правилното изясняване на подлежащите за доказване факти и обстоятелства, поради което е преценил, че не се налага изслушването на въпросния свидетел. При тази мотивировка не може да се приеме изразеното от съда за предварително произнасяне по фактите, тъй като той по никакъв начин не е взел становище по тях така, че да се разбере какво е неговото отношение и какво ще последва впоследствие от анализа по събраните доказателства. За да има мотивирано произнасяне за отхвърляне е необходимо съдът да изпълни задължението си като отбележи защо счита, че едно искане е неоснователно. Това, че същият заявява, че доказателствата са достатъчни по обем, за да се разкрие обективната истина не представлява предварително произнасяне по фактите. В допълнение е необходимо да се отбележи, че е право на съдебния състав да прецени, дали е нужен разпит на определен свидетел или не и това не може да се приеме като съществено процесуално нарушение. Адв.С. депозира в касационната си жалба и друго възражение, че въззивната инстанция е допуснала логическо несъответствие в мотивите си по отношение на съучастническата дейност, тъй като е приел, че св.Х. се познавала със св.П., която водила счетоводството на подс.Г. и знаела за дейността на фирми, които се нуждаят от фактури, поради което тя предложила издаването на такива от името на дружеството на подс.К., което от своя страна като извод противоречало на обвинителния акт, където се казвало, че двамата подсъдими се запознали лично и се сговорили. Това опровергавало заключението, че подсъдимите действали при общ съучастнически умисъл. Поради тази причина се счита, че посоченият извод на съда за съучастническа дейност противоречал на приетата фактическа обстановка, което представлявало съществено процесуално нарушение(СПН). Гореописаното възражение за СПН е неоснователно, тъй като от една страна, видно от обвинителния акт, се е приело в описаната фактическа обстановка, че подс.Г., за да избегне внасянето на голям размер ДДС се е обърнал към подс.К., който се е съгласил да издава от името на негова фирма фактури. От друга страна, действително на л.8 от решението на апелативния съд се отбелязва, че св.Х. предложила на подс.К. да издаде от името на негово дружество фактури, които ще подпомогнат незаконосъобразната дейност на подс.Г., но последното не представлява противоречие с приетата фактическа обстановка от обвинението и логическо несъответствие по отношение на съучастническата дейност. Това е така, защото отново видно от обжалваното решение на л.л.26, 27 и 28 и л.л.38, 39 и 40 съдът логически обосновано и непротиворечиво отбелязва, че двамата подсъдими предварително са се познавали както и това, че св.Х., макар и да е посредничила, това не представлява обстоятелство, което да изключва техния общ умисъл. В тази връзка, макар, че в описаната фактическа обстановка се отбелязва помощта на свидетелката, то това не влиза в противоречие със заключението за съучастническата дейност, тъй като впоследствие съдът в своя съдебен акт допълва при анализа на доказателствата какво има предвид. Именно поради тази причина не може да се приеме наличието на противоречие в аналитичната дейност, което да представлява СПН. В хода на съдебното заседание пред ВКС защитникът заявява, че от мотивите не можело да се разбере - процесните стоки фактически доставени ли са от „Л. е. Б.“ ЕООД или не са доставени, защото веднъж съдът приемал, че няма как да бъдат доставени, а най-накрая казвал, че са доставени. В случая, като отговор на посоченото от защитника следва да се отбележи, че съдът в решението си е бил пределно ясен. Същият е обобщил на л.л.34-35 какво има предвид, а именно, че обстоятелството за извършен превоз на строителни материали не може да повлияе върху фактите по обвинението, защото важното в случая е, че същият този превоз на стоки не се установява да е във връзка с процесните фактури, които на по-късен етап в мотивите си съдът детайлизира и конкретизира. Според адв.С., съдът е отказал да отговори на възражението, че нямало доказателства, че протоколите за приемане и предаване на стоките, които били с невярно съдържание и които разкриват фиктивността на сделките, както и товарителниците и договорите за наемане на склад, са на подсъдимите. Нямало доказателства и, че са иззети от тях. Видно от обжалваното решение е, че съдът изключително подробно - л.л.28-35 е анализирал писмените доказателства по делото, които включват и отбелязаните протоколи, договори и товарителници като е отговорил и на възраженията, за които се твърди, че не е направено. Напротив, анализът на въззивната инстанция е задълбочен и подробен, обхващащ всички писмени доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност като по този начин е даден отговор на възраженията за тези обстоятелства. В този смисъл не може да се приеме, че е нарушен чл.14, ал.1 НПК. В касационната жалба на адв.Н. – защитник на подс.Г. са цитирани част от твърденията на Апелативен съд – Бургас, от които не ставало ясно въз основа на какви доказателства се приема, че са установени. На първо място следва да се отбележи, че една голяма част от посочените възражения са по обосноваността и касационната инстанция ще ги остави без отговор поради обстоятелството, че са ирелевантни за нейната компетенция. На този етап възражения свързани с недоказаност и анализ на доказателствената съвкупност не могат да бъдат коментирани, а касационната жалба на адв.Н. е в по-голямата си част анализ на тези обстоятелства като това, че – нямало данни цитираните свидетели да са обсъждали определени факти, нямало доказателства, че подс.Г. е знаел, че доставчиците му са неизрядни, нямало доказателства, че двамата подсъдими са се познавали, че имало доказателства, че стоките били реални, нямало доказателства за действията на подс.Г., нямало доказателства за фиктивни сделки със строителни материали, че апелативният съд стъпвал в своите изводи на недоказани факти, описаният механизъм не се доказвал от събраните доказателства. Прави се анализ на ССЕ и защо същата е негодна с коментар на всеки един въпрос от същата и защо не трябвало да се цени от съда, анализ на показанията на св.П., които според касационната жалба не доказвали предварителното познанство между двамата подсъдими, че нямало доказателства за общност на умисъла, че деянието е несъставомерно като дори в самата разглеждана жалба адв.Н. на л.29 заявява, че става въпрос за необоснованост, че не бил доказан умисълът за извършване на престъпление. В тази връзка и с оглед законово определените възможности, в компетенциите на този състав е обсъждането на онези възражения, които се приема от защитата, че са свързани с липса на мотиви и липса на анализ за наличните доказателства по делото, което води до СПН, нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. В обобщение апелативният съд и по отношение на подс.Г. стриктно е следвал процесуалните правила по чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК - извършил е самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, изложил е ясно и без логически противоречия кои факти намира за доказани и въз основа на кои доказателства и доказателствени средства, което позволява да бъде проследен начина за формиране на вътрешното му убеждение. С оглед на това се явява неоснователно възражението на адв.Н. за нарушение на чл.14, ал.1 НПК, още повече, че в касационната жалба няма конкретика по отношение на това обстоятелство. Другото възражение на адв.Н. е, че Апелативен съд – Бургас е формирал изводи в противоречие с изяснената и доказана фактическа обстановка, в противоречие с материалния наказателен закон и понеже не е допуснал събирането на доказателства е нарушил правото на защита на подс.Г.. Както вече настоящата инстанция имаше възможност да отбележи, решението на въззивната се отличава с последователност, логическа съвместимост, непротиворечивост и задълбоченост. Съдът е отговорил и на възраженията на страните. Подробно е анализирал всички събрани по делото доказателства. Взел е предвид наличието на противоречия и е обосновал защо кредитира едни, а отхвърля други доказателства. В мотивната част на решението от л.15 до л.41 от същото, съдът изключително подробно е анализирал доказателствената маса. В този смисъл не може да се приеме възражението, че не са формирани собствени мотиви, а е преразказан обвинителния акт, което при внимателно запознаване с процесното решение ще установи, че това не отговаря на истината. След като е изяснил изчерпателно и точно фактическата обстановка по делото, без да е допуснал нарушение при събирането, проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства, апелативният съд е приложил правилно материалния закон. В касационната жалба се твърди, че от л.21 на съдебния акт не се откриват данни и доказателства за знанието на подс.Г. относно факта, че дружествата на К. са неизрядни към фиска, нито, че между тях има трайно съглашение за извършване на данъчно престъпление. Следва да се отбележи, че в решението си въззивната инстанция е разгледала всички елементи от състава на инкриминираните деяние и е обосновал защо са налице обективните и субективните им критерии. В тази връзка е необходимо да се подчертае с оглед посоченото от защитника, че съдът не е дал отговор защо отхвърля искането за назначаване на повторна счетоводна експертиза. Именно на л.21 от мотивите си към съдебния акт съдът е посочил каква е била причината за този отказ, който разбира се обективира и с определение в открито съдебно заседание. По отношение на липсата на отговор подкрепен с доказателства за наличието на знание от подс.Г. относно това, че дружествата на подс.К. са неизрядни, то отново съдът е дал подробен отговор за това като се е спрял на няколко места в своето решение по различни поводи коментирайки тези факти. В този смисъл на л.л.26-27 от същото съдът е коментирал и наличието именно на данни за познанството между двамата подсъдими и знание за уговорката помежду им за осигуряване на данъчни фактури, в които са отразени фиктивни сделки. Другото възражение на адв.Н. е за това, че мотивите на апелативния съд са бланкетни, като дава пример за това с л.38 от същите, които не кореспондирали нито с доказателствата, нито с обвинението. И с този извод на защитата настоящата инстанция няма как да се съгласи, тъй като, ако се приеме едно такова възражение за бланкетност, това само по себе си представлява липса на мотиви, а видно от решението е, че този коментар очевидно е преекспониран. Следва да се подчертае, че изискването за мотивиране на съдебните актове е конституционно установено в чл.121, ал. 4 от Конституцията на Република България. Факт е, че мотивирането на вътрешното съдийско убеждение е важна гаранция за правото на справедлив процес по чл.6 ЕКПЧОС. Безспорно практиката на ВКС сочи, че мотивите трябва да дадат представа за констатациите на съда относно релевантните към предмета на доказване факти и тяхната правна квалификация. Именно поради тази причина съдебните актове трябва да бъдат мотивирани по начин да може да се вижда, че наистина са били надлежно обсъдени всички доказателства по делото и да може да се провери правилността на направените въз основа на тях фактически и правни изводи. Съдебната практика неотклонно е приемала и още нещо, че в мотивите трябва да се излагат конкретно установените фактически обстоятелства и съответния им доказателствен анализ, а не общи фрази и твърдения. Безспорно е, че липсата на анализ на доказателствата в мотивите и подмяната му с декларации е съществено нарушение на процесуалния закон - Решение №30-91-II НО. Както сочи Върховният съд, не е налице преценка на доказателствата по делото, когато например съдът само посочва поименно в мотивите имената на разпитаните свидетели, без да обсъжда подробно и задълбочено показанията им и без да изложи съображения защо ги приема или отхвърля – Решение №18-86-II НО. В потвърждение на цитираната съдебна практика е и нормативно залегналото в чл.305, ал.3 НПК законодателно решение, където е посочено какво следва да е съдържанието на мотивите на съда. В контекста на изложеното няма как да се приеме доводът на защитата за бланкетност, защото в процесното решение горепосочените недостатъци не се наблюдават. Напротив, съдът се е съобразил с всички възможни законови стандарти и е изградил своите мотиви съобразявайки практиката на ВКС. По отношение на цитираната част от мотивите, намиращи се на л.38, не става ясно защо в тази част те не кореспондират с наличните доказателства според защитника. Видно от тази част на мотивите е, че съдът е коментирал субективната страна на деянието свързано с подс.Г. и са обсъдени редица доказателства, съпоставени са с други имащи отношение към субективната страна и разглеждания умисъл, коментирано е поведението на другия подсъдим и показанията на св.П., поради което не може да се приеме възражението за бланкетност, шаблонност и липса на кореспонденция със събраната доказателствена маса. Не е основателен и друг упрек, депозиран в жалбата на адв.Н., че едва ли не съдът приемал „познанство“ и „общ умисъл“ като еквивалентни понятия. Никъде в мотивите на съда не се застъпва такава теза. Един от изводите на контролираната инстанция, които може да се направят перифразирайки и стъпвайки върху доказателствата е, че освен всичко останало „познанството“ е част от съществуващата верига от други събрани по делото доказателства, водещи до общност на умисла между двамата подсъдими и съдът подробно е обсъдил това свое съждение. Не е налице и друго отбелязано противоречие в решението на съда свързано с показанията на св.П., а именно – с предоставените документи от подс.К., а след това от лично донесени фактури от подс.Г.. От една страна, така цитираните изречения от решението са извадени от контекста на същото. От друга страна, същите не влизат в противоречие помежду си, тъй като установяват обстоятелства, които касаят конкретно посочена фактология, имаща отношение към различния контекст на разглежданите въпроси. В единия случай имащи връзка с посещението в офиса на К., а в другия случай касаещи предоставените фактури от Г.. В откритото съдебно заседание пред ВКС адв.С.а заявява, че е нарушен материалния закон, тъй като апелативният съд приема, че доставките по тези процесни фактури не са реално осъществени, като този му извод влизал в противоречие с Директива 2006 на ЕС и с трайно установената практика по приложението на ЗДДС. По отношение на реалните доставки и цитираната Директива не става ясно кое точно е в противоречие със същата и за коя практика точно става въпрос. По всяка вероятност адв.Н. има предвид Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, която сама по себе си няма отношение към процесния случай. Въпросната Директива най-общо има за цел да осигури еднакво прилагане на системата на ДДС със съответните изпълнителни мерки. Последните следва по-специално да решат проблема с двойното данъчно облагане на трансграничните сделки, който може да се появи в резултат на разликите между държавите-членки при прилагането на правилата, управляващи мястото на изпълнение на облагаемите сделки. По отношение на възражението на процесуалния представител в същото съдебно заседание свързано с възникването на правото на данъчен кредит, че то абсолютно никога не може да бъде ограничавано поради това, че са налице нередности при доставчика. Защитникът се позовава на Решение № С – 80 от 2011г. и Решение № С - 142 от 2011 г. на СЕС, които приемат, че не трябва да се тълкува, че данъчният орган може да откаже да признае на данъчно-задълженото лице правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, което лице е платец, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги или на някой от неговите доставчици са извършили нарушение, без да доказват въз основа на обективни данни, че въпросното данъчно-задължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от неговия доставчик. Важно в случая е да се отбележи, че самата адв.Н. заявява, че това е свързано с обосноваността или както самата тя сочи с липсата на доказаност. Последното не е в компетенциите на касационната инстанция, но за пълнота е необходимо да се подчертае, че проверяваният съд е обосновал въз основа на какви доказателства може да се приеме (това вече бе коментирано в настоящото решение), че е съществувало познанство между двамата подсъдими и знанието свързано с извършването на противозаконната им дейност. Именно поради тази причина цитираната практика на СЕС в случая не намира приложение. От друга страна, позовавайки се на това решение на СЕС по обединени дела C-80/11 и C-142/11, процесуалният представител коментира процедура строго регламентирана като ревизионна такава. Честото цитиране на въпросните решения обикновено касае своеобразното недоверие свързано с държавните органи по приходите и установените от тях факти и обстоятелства, необходими за доказване реалността на сделките включващи в себе си доставки. Факт е, че в цитираните решения на СЕС е застъпено становище, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице да провери, че издателят на фактурата за стоките, има законово определената функция на данъчнозадължено лице, което включва това да е имал в наличност стоките, предмет на доставката, можел е функционално да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да може да се установи, че последващите доставчици не са осъществили измама и не са нарушили закона. Друга теза застъпена в горецитираното решение на СЕС подкрепена и с Решение по дело С-324/11 е относно материалната и персонална обезпеченост на доставчиците. Там е отбелязано, че за да се откаже признаване правото на приспадане, не е достатъчно да липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, нито разходите за услугата в счетоводната им документация да са неоправдавани или в някои документи да липсват подписи на посочените като доставчици лица. Необходимо е още, тези обстоятелства да сочат (което в случая има отношение към наказателноправната част на казуса) за наличието на измама и от обективните данни, предоставени от органите по приходите, да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от измама. В тази връзка освен горецитираните решения за пълнота може да се вземат предвид и Решение на СЕС от 13.02.2014 г. по дело С-18/13 "Макс Пен" ЕООД и това от 06.12.2012 г. по дело С-285/11, където е прието, че "на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само при условие, че въз основа на обективни данни се установи, че това данъчнозадължено лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки или услуги е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от тези доставки на стоки или услуги." Застъпва се и това, че за да се установи, правото на приспадане на данъчен кредит, е необходимо да се провери дали доставките са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани от лицето за извършване на облагаеми сделки. В контекста на вече отбелязаното като решения на СЕС е и съобразената с това практиката на ВАС (която отново по всяка вероятност защитата има предвид без да я цитира) застъпваща становището, че признаването на право на данъчен кредит само по данъчни фактури, при липса на откриване на доставчиците и на всякакви доказателства относно реалното изпълнение на доставките, противоречи както на разпоредбите на ЗДДС, така и на тези на общностното право. Същевременно съдебната практика на СЕС е константна, че не може да се приспадне данък, който е дължим само защото формално е вписана фактурата, тъй като реализирането на това право се ограничава само до действително дължимите данъци и в този смисъл са Решение от 13 декември 1989 г., Genius Holding (C-342/87, Recueil) и Решение от 19 септември 2000 г. Schmeink. Предвид гореизложеното, можем да заключим, че един от основните принципи за прилагане на тези решения на СЕС е доказването по всякакъв начин на реалното извършване на доставка. ВАС съобразявайки се с тази практика именно с оглед това да не се реализира същата неправилно без да се има предвид какъв е бил смисълът на това и оттам да се стигне до погрешното й тълкуване и осъществяване е категоричен, че решение на СЕС по съединени дела С-80/2011 и С-142/2011 не може да бъде прилагано към случаи при които липсват данни за реално извършване на доставката, а само фактуриране. Поради тази причина и в процесния случай въпросните решения не могат да бъдат относими. Тази позиция е особено добре изразена в Решение № 4390 от 13.04.2016 г. на ВАС в което се казва, че предвид неустановени реални доставки по фактури(какъвто е и разглеждания случай), не намира приложимост практиката на Съда на Европейския съюз, на което касаторът се позовава. Така от казаното по-горе можем да направим следното обобщение, че ограниченията в отказването на данъчен кредит провъзгласени в решение по съединени дела С-80/11 и С- 142/11, важат само за случаите, в които се установи по безспорен начин наличието на стоки от вида на фактурираните при получателя и спора е само дали въпросните стоки са доставени от издателя на фактурите. Това са случаите когато имаме една „относителна симулация“(каквато се приема освен в теорията, но и в практиката), при която предметът на доставката е налице, но се прикрива реалният доставчик и по този начин се създава данъчно предимство за получателя. Освен това следва да се напомни, че в процесния случай става въпрос за обвинение по чл.255, ал.3 вр. ал.1 НК касаещо избягването на установяване и плащане на данъчни задължения, което има съвсем друга база и правна основа от разглежданите административни производства и решения на СЕС. Въпреки това, настоящият състав с оглед депозираното възражение от защитата, бе необходимо да вземе становище и даде отговор на същото. По отношение на посоченото основание за явна несправедливост на наказанието в касационната жалба на адв.С. е налице бланкетност без конкретика докато при адв.Н. се сочи, че наложеното наказание е несъразмерно, тъй като с него се нарушават принципите на съразмерност и пропорционалност, предвидени в § 15 от преамбюла на директивата, тъй като там се предвижда, че размерът на наказанието не следва да бъде несъразмерно голям спрямо извършеното престъпление. На второ място, защитникът отбелязва, че поради множеството изменения в НК е объркана системата на наказанията в материалния закон, а по отношение на чл.255 НК е налице голяма диспропорция при налагането на наказанията, които не са актуализирани повече от 20 години. На първо място се твърди за противоречие с Директивата 2017/1371 от 05.07.2017 год., но този състав на ВКС вече имаше възможност да се произнесе в открито съдебно заседание на 14.06.2024 год. във връзка с искането за преюдициално запитване до СЕС. С определението си настоящият състав отбеляза, че съобразно с чл. 83, § 2 от ДФЕС се установяват минимални наказателно-правни стандарти, но там не се въвежда някакъв изчерпателен, унифициращ националните законодателства стандарт, а само минимални изисквания, насочени към хармонизация. Важно е да се отбележи и още нещо, че националният законодател остава компетентен да запази съществуващите национални традиции в съответната регламентация. В този смисъл в съображение 16 от преамбюла е отбелязано, че държавите - членки могат да приемат или да запазят съществуващите по - строги правила за престъпленията, засягащи финансовите интереси на Съюза. Отделно от това в чл.7, § 3 се поставя изискване към националните законодателства да гарантират санкциониране с най-малко 4 години „лишаване от свобода“ като минимум на максималното наказание, щетите от които директивата определя като значителни в съответните хипотези по чл.3, § 2. В допълнение този състав отбеляза и още нещо важно, че директивата е неприложима към настоящия случай, тъй като съпоставката между хипотезите по чл.3, § 2 от нея със съставите по чл.255 и чл.256 от НК показва съответствие единствено между посочените два текста от българския НК и хипотезите по чл.3, § 2, б.„г“, т.е. хипотези на трансгранични схеми за измами. Що се отнася до това, че НК е бил изменян многократно, което нарушавало структурата на наказанията, а при чл.255 НК имало голяма диспропорция на същите, настоящият състав на ВКС не дължи отговор, тъй като това са обстоятелства, които имат отношение към законодателството на държавата и перифразирайки „Abusus non tollit usum“ следва да се отбележи, че липсата на законодателна активност или такава, която е прекомерна за определен закон не дава основание за неговото неприлагане. Апелативният съд съобразил всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение и на двамата подсъдими. Взел е предвид, че става въпрос за три отделни деяния, приноса на всеки един от подсъдимите, настъпилият престъпен резултат, обремененото съдебно минало на подс.Г., което е причина и за ефективното наказание, а като смекчаващо липсата на предходна съдимост за подс.К.. Взета е предвид и прекалената продължителност на наказателното производство, което касае разумността на срока. В тази връзка съдът съобразявайки и чл.36 НК е определил справедливи наказания, които отговарят на целите предвидени в закона. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените в жалбите касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение на Република България,