Решение № 3074 от 9.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12847/2009 г.

Решение № 3074 от 9.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12847/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Евгений Виталевич Бебик, съдебен адрес гр. Варна, бул. "Чаталджа" 14б, вх. "В", ет. 1, срещу решение от 22.06.2009 г. на Софийски градски съд, административно отделение, постановено по административно дело № 04196/2006 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно и необосновано. Съдът не е обсъдил и ценил в тяхната цялост доказателствата по делото, тъй като не е отчел, че са налице обективни предпоставки за отмяна на оспорваната заповед № ЗДМ-575/10.08.2006 г. на директора на Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи. Съдът не е отчел, че Бебик не е бил на територията на страната поради правна невъзможност да осъществи връщане без легитимен документ за самоличност. Едва с влизането в сила на Спогодбата между правителството на Република България и правителството на Федерална република Германия за обратно приемане и транзитиране на лица - 1.05.2006 г., за касатора съществува възможност за връщане в страната. Съдът неправилно е ценил и факта, че Бебик има сключен граждански брак с български гражданин от 2005 г. Наред с това съдът не е отчел, че с оглед измененията на Закона за чужденците в Република България Бебик не е осъществил нарушение, тъй като не е бил извън пределите на Европейския съюз. Прави искане да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Миграция", не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Решението е правилно. Съдът правилно е ценил доказателствата по делото, а касаторът сам се е поставил в невъзможност за придвижване и постоянен престой в страна. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че Бебик, имайки статут на постоянно пребиваващ в страна, не е пребивал на територията й повече от шест месеца и един ден през 2005 г., годината, предхождаща издаването на оспорваната заповед. Приел е, че административният орган в тази хипотеза действа в условията на обвързана компетентност. С оглед на това законосъобразно, при установяване на визираните в нормата факти, е наложил принудителната административна мярка. Ирелевантни за законосъобразността на акта са причините, поради които жалбоподателят не е пребивавал в България в законоустановения срок. Тези изводи на съда са правилни. По делото е нямало спор за факти. Безспорно е, че Евгений Бебик има статут на постоянно пребиваващ в Република България от 1996 г. Същият е бил женен за български гражданин - Наталия Георгиева Недялкова, бракът с която е прекратен през 2001 г. От брака има родено дете - Денис Бебик, български гражданин. През 2001 г. Бебик напуска страната и пребивава във Федерална република Германия. В периода на пребиваването си в Германия остава без документи за самоличност. По този повод компетентните служби на Германия са поискали от Руската федерация издаването на дубликат на паспорта на Бебик, но компетентните руски служби са отказали, тъй като лицето не живее на попълнения във формуляра адрес и не са могли да установят националността му. На 24.06.2005 г. Бебик сключва, в Хановер, Германия, граждански брак с българския гражданин Валентина Страшимирова Александрова. На 19.06.2006 г. Бебик е върнат в България по силата на Спогодбата между правителството на Федерална република Германия и правителството на Република България за обратно приемане и транзитиране на лица. На 12.09.2006 г. на Бебик е издаден задграничен паспорт от Руската федерация. С оспорваната заповед № ЗДМ-575 от 10.08.2006 г., на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е отнето правото на постоянно пребиваване в страната на Бебик и му е даден 14-дневен срок да напусне страната. При така установената безспорна фактическа обстановка спорен по делото е въпросът осъществен ли е фактическият състав на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, редакция към датата на издаване на оспорваната заповед. Касаторът, в подкрепа на твърдението си за неправилност на обжалваното съдебно решение и потвърдения с него административен акт, сочи обективния характер на причините, поради които е отсъствал от територията на страна. Това твърдение е неоснователно. Както подробно и аргументирано е посочил съдът в мотивите си, при осъществяване на хипотезата на правната норма - отсъствие от страната повече от шест месеца през 2005 г., административният орган е длъжен да приложи нейната диспозиция. Органът действа в условията на обвързана компетентност. Ирелевантна, за налагането на санкцията, е причината, поради която е осъществено отсъствието. С оглед на това правилно съдът не е кредитирал доводите на касатора за незаконосъобразност на оспорения акт, поради неотчитане на причините, довели до отсъствието му от страната. Настоящата инстанция няма какво да добави към мотивите на първоинстанционния съд в тази насока. В настоящото производство касаторът твърди, че с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания, съгласно която, когато до влизане в сила на наказателното постановление последват различни нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е по-благоприятна за нарушителя, би следвало по отношение на него също да се приложи по-благоприятният режим на новата редакция на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Това негово твърдение е неоснователно. Принудителните административни мерки и наказанията, за извършени административни нарушения имат различна правна природа и прилагането по аналогия на закона е недопустимо. Аналогията на закона е допустима, когато случаите са подобни. В случая това изискване не е налице. Принудителните административни мерки, макар и да са израз на административна принуда в широкия смисъл на думата, не са каквито и да било наказания. Принудителните административни мерки, както е посочил и съдът в мотивите си, са актове по прилагането на диспозицията на правната норма. Административните наказания са актове по прилагане на санкцията на правната норми. Първите се реализират по реда на АПК, а вторите - по реда на Закона за административните нарушения и наказания. Наред с това актовете, за налагане на принудителни административни мерки, са административни актове, докато, тези, за налагане на административно наказание - правораздавателни. Видно, не е налице подобие, за да може да се приложи по аналогия на закона нормата на чл. 3, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания. Пред настоящата инстанция касаторът прави искане, на основание чл. 628 във вр. с чл. 629, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, съдът да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Искането не е конкретизирано. Но явно въпросът, който вълнува жалбоподателя, е приложимо ли е, в конкретния случай, правото на Европейския съюз, и по-конкретно Директива 2003/109/ЕО на Съвета относно статута на дългосрочно пребиваващите граждани от трети страни. Според константната практика на Съда на Европейския съюз правото на Съюза не се прилага към фактически състави, осъществили се преди членството на държавата в Съюза. В случая оспорваният административен акт е издаден на 10.08.2006 г., т. е. преди присъединяването на България към Европейския съюз. С оглед на това очевидна е неприложимостта на правото на Съюза към фактите по делото. Отговорът на въпроса за приложимостта на правото на Европейския съюз произтича ясно и точно от постоянната практика на Съда на Европейския съюз, поради което не е необходимо отправяне на преюдициално запитване. Видно от изложеното релевираните в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение са неоснователни. След извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК и с оглед на неоснователност на касационната жалба съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд,