Решение № 13411 от 10.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6502/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Н., гражданка на Република Турция, подадена чрез адв. С. Али АК Търговище, срещу Решение 582 от 26.04.2024г., постановено по адм. дело 97/2024г. по описа на Административен съд Търговище, с което е отхвърлена жалбата й против Заповед 363з-164/22.01.2024г., издадена от ВПД Директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище, за прилагане на принудителна административна мярка Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В касационната жалба се излагат твърдения за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правилна и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, както и че са допуснати съществени процесуални нарушения от административния орган, които не са били съобразени от първоинстанционния съд. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт с постановяването на друг, с който да се отмени като незаконосъобразна оспорената. Ответната страна ВПД директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище, чрез юрисконсулт Мирева, в писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, съответно, оспореното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед Заповед 363з-164/22.01.2024г., издадена от ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на Д. Н., гражданка на Република Турция, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, Отнемане на правото на пребиваване в Република България . Административният съд установил, че на Д. Н. е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ с решение рег. 803380/18.02.2021г. на дирекция Миграция гр. София, по заявен адрес за пребиваване [улица], [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище. Във връзка с постъпила в ОД на МВР Търговище справка от ТД на ДАНС Търговище са извършени административни проверки във връзка с предоставеното й право на постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, направени са справки в АИС на МВР и посещение на заявения адрес, от които е констатирано, че за периода от 18.02.2021г. до 19.12.2023г. Н. е пребивавала на територията на страната общо 33 дни, от които 13 дни в едногодишния срок след получаване на разрешението за постоянно пребиваване. Също така е установено, че лицето не пребивава и не се е установило трайно на заявения от нея постоянен адрес, няма данни за осигуряване по КСО и/или ЗЗД или извършени плащания на осигуровки. Въз основа на резултатите от проверката било образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Съобщение за започване на административно производство по налагане на принудителна мярка Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България на чужденец рег. 363000 - 38970/21.12.2023г., издадено на осн. чл. 26, ал. 1 АПК до Д. Н., е връчено по реда на чл. 18а АПК и е била предоставена възможност в 7-днесен срок да представи документи, обяснения или възражения във връзка с административното производство. Съдът приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Посочил, че действително Д. Н. не се е установила на територията на страната, а освен това липсват и данни, че е имала намерение да се установи да живее в Република България. Приел, че посочените от административния орган основания са подкрепени и от обясненията на жалбоподателката, дадени в проведено на 09.01.2024г. интервю. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Разрешението за постоянно пребиваване на Д. Н. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Цитираната разпоредба предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл. 34, ал. 1 във вр. чл. 40 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. Обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. От събраните по делото доказателства правилно първоинстанционният съд е приел, че Н. не се е установила на посочения от нея постоянен адрес: [улица], [населено място], общ. Омуртаг, обл. Търговище. Жалбоподателката е пребивавала на територията на Република България за кратки периоди от време, през които е отсядала в хотели на територията на гр. Търговище. От събраните в хода на административното производство доказателства се установява, че не е извършвала плащания на осигуровки по КСО и/или ЗЗД. Инцидентните пребивавания на територията на страната през едногодишния период не могат да обосноват извод за трайно установяване. Под трайно установяване следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти, участва в съответните осигурителни системи. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденецът на територията на Република България, както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Предвид установеното, липсват данни за установяване на територията на Република България и правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. По изложените съображения обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,