Решение № 553 от 14.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8073/2009 г.

Решение № 553 от 14.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8073/2009 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано по касационна жалба на директора на Национална служба за растителна защита (НСРЗ) - град София против решение от 27.04.2009 година, постановено по адм. дело № 3639/2008 година на Административен съд София - град (АССГ). Оплакванията в касационната жалба са неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - Иван Любомиров Марковски от град София, чрез пълномощника си оспорва касационната жалба и счита същата за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 221, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред АССГ е образувано по искова молба на Иван Любомиров Марковски за присъждане на обезщетение по чл. 121, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител за сумата 7718.40 лева, представляваща брутната му заплата за 10 месеца, за периода от 19.12.2005 г. до 12.11.2007 г., когато не е бил на държавна служба поради незаконното му уволнение, както и сумата от 2469.76 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен отпуск за периода от 19.12.2005 година до 05.02.2008 година. Първоинстанционният съд е установил, че с влязло в сила решение по адм. дело № 291/2006 година на Софийски градски съд, оставено в сила с решение по адм. дело № 6451/2007 г. на Върховния административен съд е отменена като незаконосъобразна заповед № РД-12-I-140/19.12.2005 година на генералния директор на НСРЗ, с която било прекратено служебното правоотношение на Марковски от длъжността "директор" на Регионална служба за растителна защита - град Благоевград. Марковски е бил възстановен на същата длъжност, считано от 05.02.2008 година, като на същата дата служебното му правоотношение отново е било прекратено на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл. По делото е била назначена и приета съдебна експертиза, съгласно заключението на която касационният ответник би получавал към 12.11.2007 година (датата, на която е влязло в сила съдебното решение за отмяна на незаконното му уволнение) трудово възнаграждение в размер на 603 лева основна заплата и клас в размер на 168, 84 лева, като обезщетението за 10 месеца е в размер на 7718, 40 лева. По делото е установено, че през този период държавният служител не е получавал доходи по друго трудово правоотношение, които да бъдат приспаднати от дължимото се обезщетение. Според вещото лице обезщетението за неизползван платен отпуск за процесния период, посочен в исковата молба е в размер на 2469, 76 лева. Като е обсъдил така събраните доказателства, съдът е изложил мотиви, че са налице предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, при наличието на които на незаконно уволнения държавен служител следва да бъде присъдено обезщетение за времето, през което е останал без работа, а именно: налице е влязло в сила съдебно решение, с което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, и е определен размера на брутното му възнаграждение към момента на признаване уволнението за незаконно със съдебно - счетоводна експертиза за период от 10 месеца. С оглед на това на касационния ответник е присъдено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 7718.40 лева. Прието е също така, че на ищеца (сега касационен ответник) не е изплатен и платен отпуск за времето от 19.12.2005 година до 12.11.2007 година, чиито размер е 2469.76 лева, които съдът му е присъдил като обезщетение по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл. Касационната инстанция намира така постановеното решение за правилно. С отмяната на заповедта за уволнение възниква правото на ищеца да получи обезщетение за понесените от него вреди. Съгласно чл. 39 от Закона за държавния служител държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител предвижда обезщетение при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение в размер на брутната заплата за цялото време, през което служителят не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението. Определянето на обезщетението е въз основа на брутната заплата на служителя към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Назначената по делото счетоводна експертиза е дала заключение, че брутното възнаграждение на ищеца към датата на признаване на уволнението му за незаконно е 771, 84 лева, а цялата сума на обезщетението за исковия период 19.12.2005 г. - 12.11.2007, но не повече от 10 месеца възлиза на 7718.40 лева. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че периодът е неправилно определен от съда, тъй като началната дата следва да се счита от 23.12.2005 година, а не от 19.12.2005 година. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена на 19.11.2005 година, като в нея е посочено, че служебното правоотношение на държавния служител се прекратява "считано от 23.12.2005 година." Относима към началния момент на определяне на обезщетението по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е датата на постановяване на административния акт, която е 19.12.2005 година. В касационната жалба се прави оплакване, че след като на касационния ответник е присъдено обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, то не следва да му бъде присъждано обезщетение за неизплатен отпуск по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл, тъй като това обезщетение се включва в обезщетението по чл. 104, ал. 1 от закона. Това оплакване също е неоснователно. В Глава шеста от ЗДСл са регламентирани обезщетенията, които се дължат на държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 от закона представлява обезщетение при незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение на общо основание от страна на органа по назначаването и то е компенсация за това, че служителя е останал без работа поради незаконно уволнение. Обезщетението за неизползван платен отпуск по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл се дължи на държавния служител при прекратяване на служебното правоотношение, независимо дали то е извършено по искане на държавния служител или по инициатива на органа по назначаването и то компенсира неизползваните дни платен отпуск, като изключение от общата забрана по ал. 1 на същия текст за компенсиране на платен отпуск с парично обезщетение. Поради това двата вида обезщетения се дължат на различно правно основание и се заплащат кумулативно при наличие на определените изисквания на закона. Предвид на изложеното, оспореното решение като обосновано, постановено при спазване разпоредбите на материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, следва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция е направено искане за присъждане на разноски от пълномощника на касационния ответник, но не са представени доказателства за направени такива, с оглед което не следва да бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение