Решение № 9199 от 19.10.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени от Министерство на външните работи (МВнР) касационна жалба против решение 7529/13.12.2021 г., постановено по адм. д. 2797/2021 г. по описа на Административен съд-София-град (АССГ) и касационна жалба против допълнително решение 1032/21.02.2022 г. по същото дело. Касаторът обжалва и двете съдебни решения като твърди, че са неправилни поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, поради което иска да бъдат отменени. Съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационните жалби. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, представляващо претендирани разноски от другата страна по спора. Ответната страна А. Маркова в писмени отговори изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба против решение 7529/13.12.2021 г. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационните жалби са подадени от конституирано като страна лице, в срок и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни по следните съображения: С обжалваното решение 7529/13.12.2021 г., постановено по адм. д. 2797/2021 г. МВнР е осъдено да заплати на А. Маркова сумата от 13 110 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), за период от шест месеца (29.04.2020 г. - 28.10.2020 г.), поради отмяна по съдебен ред на Заповед Т-1578/29.04.2020 г. на министъра на външните работи за прекратяване служебно й правоотношение, заедно със законна лихва за забава, считано от 26.01.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението, както и сума в размер на 1700 лв., представляваща разноски по делото. При постановяване на съдебното решение административният съд е съобразил следните обстоятелства: прекратяване със Заповед Т-1578/29.04.2020 г. на министъра на външните работи на служебното правоотношение на А. Маркова за изпълнение на длъжността началник на отдел Обществени поръчки и международни проекти в Дирекция Управление на собствеността и материално-техническо осигуряване в МВнР; отмяна на тази заповед с решение 4831/10.09.2020 г., постановено по адм. д. 4039/2020 г. по описа на АССГ, оставено в сила с решение 162/06.01.2021 г., постановено по адм. д. 11407/2020 г. по описа на Върховния административен съд, липса на доказателства за получаване на възнаграждение за труд през периода от прекратяване на служебното правоотношение до възстановяването на А. Маркова на заеманата преди уволнението длъжност при условията на чл. 122, ал. 1 от ЗДСл. Първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим и основателен, поради което ищцата има право да получи обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за периода от 29.04.2020 г. до 28.10.2020 г., през който не е заемала държавна служба или получавала трудово възнаграждение на друго основание. При определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл решаващият съд е основал преценката си на приетите по делото писмени доказателства и е кредитирал заключението на съдебно-икономическа експертиза, в което са използвани данните за основната заплата на А. Маркова към датата на признаване на уволнението й за незаконно, която съвпада и с определеното й възнаграждение при възстановяването й на същата позиция. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. АССГ се е произнесъл по процесуално допустим осъдителен иск, предявен от лице, твърдящо, че има право да получи определена парична сума от ответната страна - юридическо лице, за което се твърди, че е задължено да заплати търсеното обезщетение. Нормативната уредба на ЗДСл създава специален ред за обезщетение за вреди, причинени на държавни служители, чието служебно правоотношение е прекратено със заповед, която е отменена по съдебен ред, като определя дължимото обезщетение по вид и размер чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. При напълно изяснена фактическа обстановка, административният съд е обосновал законосъобразни правни изводи без да бъдат допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. С отмяната на Заповед Т-1578/29.04.2020 г. на министъра на вътрешните работи по силата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за незаконно уволнената служителка възниква правото да получи обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно, за цялото време, през което не заема държавна служба, но за не повече от 6 месеца. При правилно разпределение на доказателствената тежест в исковия процес първоинстанционният съд обосновано е приел от фактическа страна за доказано, че Маркова е останала без работа след прекратяване на служебното й правоотношение за период от шест месеца и е извел законосъобразния извод, че й е дължимо обезщетение в шесткратен размер на основната й месечна заплата. Страните не спорят относно наличието на предпоставките за възникване на правото на държавната служителка на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, а само относно размера на обезщетението. За законосъобразното определяне на размера на обезщетението, следва да се вземе предвид размера на основното месечно възнаграждение към момента на признаването на уволнението за незаконно, в случая влизане в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за уволнение - 06.01.2021 г. Съдът правилно е установил основната месечна заплата на А. Маркова в размер на 2185 лв. Тази сума е посочен в Заповед Т-28/19.01.2021 г. за възстановяване на длъжност, в трудовата книжка на А. Маркова и в писмо изх. 21ПР-145/11.02.2021 г. на директора на Дирекция Човешки ресурси към МВнР. В същия смисъл е и заключението на допусната и приета съдебна експертиза. Настоящият състав намира за неоснователно като несъответно на материалния закон и на доказателствата по делото основното оплакване в касационната жалба, че размерът на обезщетението не следва да бъде определен на база основната месечна заплата за конкретната длъжност, а на база основната месечна заплата за длъжността началник отдел в министерството, за която се твърди, че е в размер на 1986 лв. Правото на обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е специален вид обезщетение, определено по вид (парично) и размер (до 6 месечни основни заплати) за вардите, които конкретно лице (държавен служител) търпи от незаконосъобразното му уволнение. По този начин законодателят е създал облекчен режим за обезщетяване, при който се презумира настъпването на вреди от незаконосъобразното лишаване от трудов доход, но и ограничаването му за до шест месеца и при съобразяване евентуално получено на друго възнаграждение от друга трудова дейност. Следователно от правно значение е получаваното възнаграждение (до размера на основната заплата) от обезщетяваното лице, а не от други служители, заемащи същата или сходна длъжност. Диапазонът, в който се определят възнагражденията за различните длъжности, респективно възнагражденията на други служители, биха имали правно значение само в случай на липса на информация за основната заплата на конкретния служител, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата (например ако длъжността е престанала да съществува). АССГ правилно е приел за установено, че в конкретния случай са налице достатъчно доказателства, от които да се установи точния размер на основната заплата на А. Маркова към датата на признаване на уволнението й за незаконно, в резултат на което законосъобразно е определил дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в размер на 13 110 лв. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение 7529 от 13.12.2021 г., постановено по адм. д. 2797/2021 г. по описа на АССГ е валидно, допустимо и правилно. Не са налице наведените в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба срещу допълнително решение 1032/21.02.2022 г., постановено по адм. д. 2797/2021 г. също се явява неоснователна по следните съображения: С молба от 30.12.2021 г., подадена от МВнР на основание чл. 248 от ГПК, е поискано да се измени решение 7529 от 13.12.2021 г., постановено по адм. д. 2797/2021 г., в частта за разноските, като адвокатско възнаграждение в полза на ищцата бъде намалено до минимума, определен в Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тоест 923,30 лв. С обжалваното пред настоящата инстанция допълнително решение административният съд е отхвърлил молбата, като е посочил, че заплатеното от А. Маркова възнаграждение за един адвокат не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и е съобразено с размера на исковата претенция, както и с обема на извършените действия по правна защита и процесуално представителство от упълномощения от ищцата адвокат. Отчетено е, че платеното адвокатско възнаграждение не надвишава значително минималния размер, определен с чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. Претендираните от ищцата разноски пред първоинстанционния съд са включени в списък по чл. 80 от ГПК и са в общ размер 1700 лв., от които 1500 лв. адвокатски хонорар по разписка от 25.03.2021 г. и 200 лв. - възнаграждение за вещо лице и извършването им е доказано с писмени доказателства. По делото своевременно е направено възражение за прекомерност. Касационната инстанция намира, че правилно съдът е отказал изменение на решението в частта за разноските, присъдени в полза на А. Маркова в пълен размер, с оглед извършените пред АССГ процесуални действия, процесуалната активност на страните по спора и обема на доказателствата, които са събрани. Действително съобразно материалния интерес на спора, минималният размер на възнаграждението подлежи на определяне по чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не в т. 3 от същата разпоредба, но това не променя правилността на преценката на АССГ, че не се налага намаляване на договореното и заплатено възнаграждение за един адвокат, което съответства на фактическата и правна сложност на конкретния спор, независимо, че надвишава минимално допустимия размер. По изложените съображения обжалваното допълнително решение 1032/21.02.2022 г., постановено по адм. д. 2797/2021 г. също трябва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред касационната инстанция А. Маркова е направила доказани с фактура от 25.01.2022 г. разноски в размер на 1500 лв., които с оглед изхода на спора и направеното искане има право да й бъдат възстановени от бюджета на МВнР независимо от направеното възражение за прекомерност. Договореното и заплатено възнаграждение за един адвокат съответства на фактическата и правна сложност на спора, поради което не са налице основания за неговото намаляване. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,