Решение № 385 от 25.9.2025 г. на ВКС по н.д. № 20258002200548/2025 г.

Производството е по реда на чл. 346, т.1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимата Й. М. С. срещу решение № 6 от 08.04.25г., постановено по ВНОХД № 75/2024г. на Военно-апелативния съд. С атакувания съдебен акт е потвърдена присъда № 8 от 08.05.2024г. по НОХД № 1/24г. на Софийския военен съд, с която С. е призната за виновна в това, че на 03.04.2023г. в гр.София, ж.к.“Л. “, бл.*, ап.6, като държала огнестрелно оръжие – пистолет „Макаров“ и боеприпаси за него, не е взела необходимите мерки за сигурност, предвидени в чл.59, ал.1 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия, и от това е последвало причиняването на смърт на К. А. Б., без подсъдимата да е искала и допускала това, и на основание чл.338, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъдена на лишаване от свобода за срок от две години, като изтърпяването на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. Възложени са й и съдебните разноски.

В жалбата са релевирани и трите касационни основания. Защитникът се оплаква, че решението е постановено при непълнота на доказателствата, без да е изяснена фактическата обстановка. Твърди, че съдът е следвало да конкретизира мерките за сигурност, които подсъдимата не е взела, както и да посочи как точно е съхранявала оръжието си, и как св.К. го е взел. Като съществени процесуални нарушения се сочат непровеждането на оглед и експертно изследване на касата и ключовете за нея, недопустимото разширяване на обвинението с въвеждането на непредявеното нарушение на чл.98, ал.1 от ЗОБВВПИ, назначаването на вещо лице от директора на ВМА, вместо от съда, липсата на мотиви за субективната страна на деянието и несъобразяването с упражненото върху подсъдимата домашно насилие. Според касатора допуснатите незаконосъобразности са довели до осъждането на невиновен подсъдим, с което е нарушен материалния закон, а наложеното наказание не е съобразено с положителните данни за личността на С. и безупречната й служба като офицер.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимата поддържа касационната жалба с всички изложени в нея доводи и съображения, като акцентира върху допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила.

Представителят на ВКП моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Възражението за постановяване на решението при допуснати процесуални нарушения и за липса на мотиви по съществени въпроси е основателно. Внимателният прочит на решението дава основание за извод, че въззивната инстанция е допуснала посочените процесуални нарушения поради неточно определяне на предмета на доказване по делото. По този повод, настоящият съдебен състав прецени за необходимо да изтъкне някои принципни постановки.

Преценката за съставомерност на деянието изисква изследване на обстоятелствата, които изпълват с конкретно съдържание всеки един от елементите на престъплението, като се започва от обективните такива. Приоритетно е следвало да се установят и анализират фактите, относими към изпълнителното деяние. В случая то се изразява в държане на огнестрелно оръжие и боеприпаси за него, без да са взети необходимите мерки за сигурност. Изпълнителното деяние се реализира чрез бездействие. С. е обвинена, че е пропуснала да предприеме определени действия, поради което процесуалната дейност на съда следва да бъде насочена към изясняване преди всичко на въпроса какви мерки е била длъжна да съблюдава подсъдимата при съхранение на личното си оръжие. Правилно предходните инстанции са посочили, че разпоредбата е бланкетна, т.е. неотменна част от обвинението е нормативно предписаната мярка, която прокуратурата счита, че е нарушена. Обвинението е за неспазване на задължения по чл.59, ал.1 от ЗОБВВПИ и по- конкретно, че при съхранение не е опазила оръжието си и боеприпасите за него от достъп на други лица.

От фактическа страна е установено, че пистолетът и патроните са били съхранявани в заключваща се метална каса, което безспорно представлява предохранителна мярка, но подсъдимата е осъдена, защото тази мярка е оценена като недостатъчна. Изложените аргументи в подкрепа на този извод са в две насоки, като не се споделят от ВКС.

Като неспазена необходима мярка за сигурност по смисъла на чл.338, ал.1 от НК, както първата, така и въззивната инстанция са посочили съхранението на оръжието на адреса, на който подсъдимата е съжителствала с К., вместо на адреса в гр.Силистра, за който било издаденото й разрешително. Тъй като задължението физическите лица да съхраняват оръжието си на постоянния им или настоящ адрес е предвидено в чл.98, ал.1 от ЗОБВВПИ, и поради направеното от касатора възражение за недопустимо служебно разширяване на обвинението от страна на съда, следва да бъде направено разяснение за съотношението между двете разпоредби.

И двата текста касаят съхранението на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях, но систематичното място на чл.59 е в Раздел І „Общи положения“, докато чл.98, ал.1 е в Раздел ІІІ и съдържа конкретни задължения за лицата, получили разрешение за съхранение. С. е обвинена в невземане на мерки, които целят „недопускане на злополуки или наранявания при употребата им“, но чието конкретно съдържание не е очертано в общата разпоредба, а в специални. Бездействието като изпълнително деяние представлява пропускане на определено действие, което не е произволно или наложено от практиката или житейската логика, а което субектът е правнозадължен да извърши. По тази причина в мотивите на решението трябва да бъде посочено конкретното нормативно предписание, което подсъдимата не е изпълнила, а не да бъдат давани препоръки за начина на съхранение на пистолета, които според субективното мнение на съдебния състав биха били удачни в случая.

В чл.98, ал.1 от ЗОБВВПИ са изброени предписания за начина на съхранение на огнестрелните оръжия и боеприпасите за тях, част от които, независимо че не са включени в обвинението, не го разширяват, а го детайлизират, защото представляват „необходими мерки за сигурност“. Задължението за съхранение на оръжието на постоянния или настоящия адрес, обаче не е такава мярка. Функцията му е да обезпечи отчетността и осъществявания чрез проверки на място контрол от страна на районните управления на МВР, но няма отношение към сигурността, защото опасността от „кражби, изгубване и достъп на други лица“ съществува, както в гр.София, така и в гр.Силистра. Подходът на Военно-апелативния съд да извежда дължимото поведение от “наложилата се в такива случаи житейска практика“, вместо от нормативните предписания, и да оценява като единствена адекватна мярка за сигурност съхранението на оръжието на друг адрес, още повече „макар и нерегламентирано“, е в драстично противоречие с материалния закон.

От друга страна, изискването за съхраняване на оръжието в неподвижно закрепена метална каса със секретно заключващо се устройство е именно такава мярка. Ефикасността й е нормативно установена и не е предоставена на преценката на съда. Разбира се, за да се гарантира сигурността и да се препятства достъпът от страна на членове на домакинството и външни лица, би следвало единствено правоимащият да разполага с ключ от касата. Това е причината, поради която въпросът дали касата е била заключена и кой е имал ключ, е особено значим и липсата на отговор в мотивите към решението представлява съществено процесуално нарушение.

Във връзка с посоченото обстоятелство, включено в предмета на доказване, по делото са изразени различни неясни и противоречиви становища. Установено е и не се оспорва, че първоначално касата е била ползвана и от подсъдимата, и от К., като тя съхранявала в нея оръжието си с боеприпасите, а той – документи, и всеки разполагал със собствен ключ. В началото на 2020г. след скарване, К. в желанието си да злепостави С., изхвърлил оръжието й в кофа за боклук и подал заблуждаващ сигнал на тел.112. Тя била санкционирана по административен ред за нарушение на чл.59, ал.1 от ЗОБВВПИ. След като платила глобата, оръжието й било върнато с изрични указания за начина на съхранение. Според изяснените факти през следващите близо три години подсъдимата го държала в касата, но въпросът за достъпа до него е останал неизяснен. Според становището на прокуратурата /изразено към правните изводи в обвинителния акт, вместо при изложение на фактическата обстановка/ „след предупреждението поведението й не се променило“, което вероятно означава, че К. е продължил да разполага с втория ключ от касата. Според обясненията на подсъдимата, дадени в съдебно заседание, след като си платила глобата и получила обратно оръжието, тя си взела поука и двата ключа били в нея. Първоинстанционният съд изглежда е дал вяра на тези обяснения, тъй като в нарушение на чл.303, ал.1 от НПК е направил предположението, че след като никой не съобщил касата да е била разбита, вероятно К. е взел ключ тайно или си е направил дубликат. От своя страна Военно апелативният съд е игнорирал напълно твърденията на подсъдимата, като е заявил, че въпросът дали след инцидента от м.февруари 2020г. е отнела ключа на К. „е без значение за съставомерността на деянието“. В резултат, по делото не са установени факти, въз основа на които да е възможно да се направи извод дали подсъдимата обективно е осъществила изпълнителното деяние по чл.338, ал.1 от НК, което налага връщане на делото за ново разглеждане на втора инстанция.

В хода на въззивното съдебно следствие следва да бъдат положени усилия за преодоляване на пропуска да бъде извършен оглед на касата за проверка на заключващото устройство и претърсвания за установяване местонахождението на ключовете. Непълнотата може да бъде преодоляна чрез отстраняване на допуснатото съществено процесуално нарушение, изразяващо се в незаконосъобразно заличаване на свидетел, чиито показания са от изключително значение за изясняване на фактическата обстановка по делото. К. е заличен от списъка на свидетелите на основание чл.119 и чл.121 от НПК, въпреки че към този момент повече от година не се е намирал във фактическо съжителство с подсъдимата. По делото са налице достатъчно данни, че връзката им е приключила, че още на следващия ден след ареста му, с помощта на св.К. подсъдимата събрала багажа си и се изнесла от апартамента в ж.к.“Л.“, намерила си нова квартира и от тогава пребивава на различен адрес. Употребеното в цитираните процесуални разпоредби глаголно време категорично сочи, че на изброените категории лица е предоставена възможност за отказ от свидетелстване поради качество, което притежават към момента на разпита, а не което са притежавали в миналото. Правото на К. да не се самоуличава следва да бъде гарантирано от съда, като му се разясни възможността да не отговаря на определени въпроси, а не като бъде заличен от списъка на свидетелите.

Друг обективен елемент от по-тежко квалифицирания състав на престъплението е резултатът. Законът изисква от деянието да е последвала смърт, т.е. необходимо е да се установи корелация между изпълнителното деяние и резултата. В обвинителния акт връзката е изведена от установения по експертен път факт, че изстрелите са произведени с оръжието на подсъдимата, без да се отдава значение на въпроса кой е стрелял с него. Въззивната инстанция е отхвърлила така изградената теза за обективна отговорност и е определила като свързващо звено поведението на К.. Приела е, че С. съзнателно му е предоставила достъп до оръжието си, това е позволило той да го вземе от касата, да отиде в дома на К. Б. и да я застреля. Така формулирана причинно-следствената верига инкорпорира авторството на убийството в кръга на подлежащите на доказване факти на основание чл.102, т.1 от НПК. За да признае подсъдимата за виновна по по-тежко квалифицирания състав на ал.3 на чл.338 от НК, съдът е следвало да установи по безспорен начин, че К. е причинил смъртта на К. Б. с оръжието на подсъдимата, с което е успял да се снабди, защото тя не е взела необходимите мерки за сигурност. Посочените обстоятелства подлежат на доказване по реда и с предвидените в НПК средства, а не с постановлението за привличане на К. като обвиняем по ДП № 77/2023г. на СДВР, което би могло да се ползва единствено за установяване на обстоятелството, че срещу него е започнало наказателно производство.

Жалбоподателят е направил редица възражения и по отношение на изложените мотиви във връзка със субективната страна на деянието. Преди всичко е изразил становище, че С. не следва да носи наказателна отговорност, тъй като е жертва на домашно насилие. Предвид данните, че след раздялата й с К. подсъдимата е потърсила специализирана помощ, в хода на досъдебното производство е назначена и изготвена тройна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, която е констатирала вменяемостта й.

Действително, при определяне на вещите лица е допуснато нарушение на чл.145, ал.1 от НПК, но ВКС споделя становището на въззивната инстанция, че то не е съществено. След 1982г. процесуалната възможност за определянето на експертите от ръководителя на съответното учреждение вече не съществува и назначаването им се извършва единствено от органа по ръководство и решаване. Изискването на чл.396, ал.1 от ЗСВ за ползване на списъка с вещи лица следва да се възприема като организационна мярка, създадена с цел улесняване на съдопроизводството, а не и като процесуална пречка съдът или органът на досъдебното производство да се консултират, в случая - с началника на психиатричната клиника във ВМА, относно персоналния състав. В съдебно заседание е била снета самоличност на вещите лица, заключението им е прочетено, направени са разяснения във връзка с него. Още в този момент защитникът е възразил срещу начина на назначаването им, към което съдебният състав се е отнесъл с необходимата сериозност и е предприел проверка на квалификацията им. Преценил е, че са достатъчно компетентни и че изготвената от тях експертиза е необходима за изясняване на обективната истина, но е пропуснал да постанови акт за назначаването им, с който да санира пропуска от досъдебното производство. Нарушението не е съществено, тъй като волята на съда да ползва експертните знания именно на тези специалисти е недвусмислено изразена, въпреки че не е спазена формата за назначаването им.

Обстоятелството, че С. е била подложена на тормоз е безспорно установено по делото и дори в обвинителния акт е записано, че К. доминирал във връзката им, че често ставала жертва на физическо и психическо насилие. Относно правното значение на това обстоятелство, в принципен план може да се отбележи следното: Фактът, че извършителят притежава качеството „жертва“, е приет за изключващо вината обстоятелство с въведената в чл.16а от НК фикция, но тя не се отнася до жертвите на домашно насилие. Извън посочения текст, теорията и съдебната практика са категорични, че по принцип принудата не изключва вината. В обичайните случаи принуденото лице действа напълно съзнателно, с тази особеност, че мотивацията му е различна и е свързана с неблагоприятните последици, които то или негови близки понасят или могат да понесат. Вина не може да се формира, само в крайните и редки случаи, при които принуденият няма никакъв избор. Дали конкретният случай е именно такъв, новият състав на въззивния съд следва да прецени след изясняване на фактическата обстановка.

Обсъждането на формата на вина в настоящото решение е безпредметно, тъй като без да е установено дали и как С. е нарушила мерките за сигурност при съхранение на оръжието й, е невъзможно да се направи извод дали го е сторила умишлено. Но от процесуална гледна точка мотивите на решението действително са непълни и преди всичко противоречиви. Съдът е декларирал /както е и според обвинението/, че деянието е извършено при евентуален умисъл, но е обосновал това свое становище с аргументи, валидни за небрежността /както е и в обвинителния акт/. Характерно за интелектуалния момент на евентуалния умисъл е, че деецът предвижда вероятното настъпване на общественоопасните последици, а небрежността предполага само възможност и задължение за Т.а предвиждане, като реално то липсва. В атакуваното решение изводът за евентуален умисъл се базира на обстоятелството, че с оглед миналия й опит „С. е трябвало да съобрази… значително да засили мерките за ефективно ограничаване достъпа до оръжието“, че „подсъдимата е могла и е била длъжна да предвиди, че К. съзнателно ще преодолее създадените предохранителни мерки, взети от нея за изолиране достъпа на трети лица до оръжието“. Разликата между това да предвижда, че е възможно да вземе пистолета и да се отнася с безразличие към тази възможност, и това, да не го предвижда, въпреки че е могла и е била длъжна, е съществена. При новото разглеждане на делото следва да бъде установено коя от двете хипотези е била налице в случая.

Водим от горното и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,