Решение № 131 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5037/2007 г.

Решение № 131 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5037/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК вр. чл. 218и ГПК (отм.) вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на И. А. С. от гр. С. срещу въззивно решение № 908 от 22.05.2007 г. по гр. д. № 79/2007 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено в сила решението 26.01.2005 г. по гр. д. № 2691/2004 г. на Пловдивския районен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на съдебния акт чиято отмяна се иска, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Ответницата по касация М. К. Я. изразява становище за оставяне в сила решението, като правилно. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията по чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III г. о. като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: С обжалваното решение Пловдивския окръжен съд действайки като въззивна инстанция е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от М. Я. срещу И. С. иск по чл. 108 ЗС, за предаване владението върху площ от 103 кв. м, представляваща част от собствения й УПИ ХVII - 1825, кв. 5 по плана на гр. С. Въззивният съд е приел, че ищцата е собственица на УПИ ХVII-1825, а жалбоподателя на съседния УПИ ХVIII-2194 по одобрения регулационен план от 1992 г. на града, че процесната част от имота й се владее от жалбоподателя без основание, който следва да предаде владението. По действащия регулационен план, одобрен със заповед № 335/19.03.1992 г. парцелните линии съвпадат в имотните граници, тъй като гр. С. е селище от IV функционален тип. В случая материализираната на място ограда между имотите на страните и отразената по действащия план имотна граница не съвпадат, като спорната площ от 103 кв. м е оградена в имота на жалбоподателя. Последният владее без основание тази част, затова следва да я ревандикира на нейният собственик-ищцата. Касационните доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон са неоснователни. Правото на собственост на страните по делото върху двата имота се разпростира в рамките на урегулираните поземлени имоти. В конкретния случай въззивният съд въз основа на събраните по делото доказателства е изградил обоснован извод, че ищцата е собственица на спорната част, която се владее без основание от жалбоподателя. Установено е, че по действащия план регулационната линия между двата урегулирани поземлени имота съвпада с имотната. Установено е също така, че процесната част е оградена в имота на жалбоподателя, като материализираната на място ограда не съвпада с имотната граница. При така установените факти правилно въззивният съд е приел, че иска по чл. 108 ЗС е основателен. При иска по чл. 108 ЗС въпросите за неправилно заснемане на имотната граница не са предмет на иска, тъй като основанието на иска се изразява във фактите, обосноваващи правото на собственост на ищеца към настоящия момент, а искането в това да се признае това право и да бъде осъден държащия имота да предаде владението му, за разлика от иска по чл. 53 ЗКИР, по който основанието се изразява във фактите, които обосновават правото на собственост на ищеца към минал момент, този на заснемане на кадастралната основа, на базата на която е одобрен действуващия план, а искането- да се признае това право към същия момент, с оглед наличие на грешка, която би имала значение за регулационните предвиждания. Правилно въззивният съд е приел, че при иска по чл. 108 ЗС регулационните линии очертават границите на урегулирания имот и в тези граници правото на собственост следва да бъде защитавано чрез иска по чл. 108 ЗС. В настоящия случай съобразно действащия план ищцата по ревандикационния иск е собственица на процесната част, доколкото последната по плана е включена в пространствения обхват на УПИ ХVII-1825. Въпросът дали имотната граница е правилно заснета не е предмет на настоящия иск, защото неотразяването й е предмет на иск по чл. 53 ЗКИР и само при условие, че неговото уважаване обуслови промяна на регулацията, процесната част може да бъде изключена от собствеността върху имота на ищцата. Поради това и доводите на жалбоподателя, че материализираната на място ограда между двата имота била поставена преди повече от 30 години, която съвпадала с тази по плана от 1966 г. са ирелевантни за спора. Това е така защото при иска по чл. 108 ЗС съдът съобразява регулационното отражение на урегулираните имоти към настоящия момент. По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и постановеното от въззивния съд решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС като правилно ще следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и на основание чл. 64 ГПК (отм.) на ответницата по касация следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 200 лв. - адвокатско възнаграждение за адв. З. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, състав на III г. о.