Решение № 550 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3387/2008 г.

Решение № 550 от 12.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3387/2008 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Елса Ташева Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на М. с., гр. С. срещу решение № 56/10.04.2008 год. по гр. д. № 1904/2006 год. на Софийски апелативен съд. Поддържат се оплаквания за недопустимост на въззивния акт, както и оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, затова се настоява за отмяната му, на основание чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК и постановяване на друг съдебен акт, с който се отхвърли исковата претенция, като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски по делото за всички инстанции. С допълнение към касационната жалба касаторът М. с. уточнява, че предмет на касационното обжалване е отмяната на въззивното решение в неговата цялост. Срещу същия въззивен акт е постъпила и касационна жалба от К. за ф. н., гр. С., в качество на трето лице - помагач на първия касатор М. с. Касационната жалба съдържа касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, с доводи за съществуващи нарушения на материалния и процесуалния закони, както и за необоснованост, касаещи обжалвания съдебен акт, в неговата цялост, затова настоява за отмяната му, с присъждане на разноските по делото. Ответникът по касационните жалби З. к. "Л" АД, гр. С. изразява становище за тяхната неоснователност и моли да бъдат оставени без уважение, като се присъдят направените разноски за всички инстанции, съгласно представения в съдебно заседание списък, съгласно чл. 80 ГПК. Въззивното решение е допуснато на касационно обжалване, по реда и условията на чл. 288 ГПК, поради наличие на предпоставките, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поддържани от касаторите, при което с определение № 82/2008 год. касационните им жалби са внесени в открито съдебно заседание за разглеждане по съществото на оплакванията в тях. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд е направил констатации за съществуваща противоречива съдебна практика, относно процесуалната правосубектност на касатора М. с., за която въззивният съд е изложил съображения, че е налице и му осигурява качеството на страна в гражданския процес. Обоснован е извода, че различното тълкуване на конкретни правни норми, регламентирани в Закона за администрацията /чл. 40, ал. 3/ и У. правилник на МС /чл. 125/, води до неточното им прилагане от съдилищата, което налага необходимост от уеднаквяване на съдебната практика, според точния смисъл на правните разпоредби. Освен констатации за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържани от касатора МС, касационният съд е приел за аргументирани и основателни и доводите на другия касатор К. за ф. н., трето лице - помагач, заявени в производството по чл. 288 ГПК, изразяващи се в наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото изводите на въззивния съд, касаещи естеството на пропуснатите доходи са в противоречие със съдебната практика, която изисква доказване на причинна връзка с увреждането и безспорно установяване, че действително ще настъпят, поради трайния им характер, преди увреждането, а не евентуалното им настъпване в бъдеще. В производството по чл. 290 ГПК касационният съд извърши проверка върху правилността на въззивното решение по посочените в жалбите основания и констатира следното: за да отмени частично първоинстанционното решение от 17.07.2006 г. по гр. дело № 134/2004 г. на СГС, в частта, с която е осъден МС да заплати на "Л" АД сумата над 3 385 977 лева до 3 537 755 лева, както и в частта, с която е присъдено обезщетение за забава за сумата над 2 346 297,14 лева до 2 451 471,60 лева и вместо него да постанови и отхвърли иска на "Л" АД против МС на РБ, предявен на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата над 3 385 977 лева до пълния предявен размер от 3 537 755 лева, както и да отхвърли иска, предявен по чл. 86 ЗЗД за сумата над 2 346 297,14 лева до 2 451 471,60 лева, въззивният съд е приел, че вредата, изразяваща се в пропусната полза за ищеца, конкретизирана и касаеща исковия период, следва да се определи в размера, предложен от вещите лица, чиято експертиза е приета от първоинстанционния съд, а не в размера, предложен от новоназначената и приета във въззивната инстанция експертиза, поради възприетия критерий за определяне на пропуснатата полза за следващите години от исковия период, използван от експертизата, депозирала заключение в първоинстанционното производство. Касационният съд обсъди доводите на касатора М. с. на РБ, изразяващи се в недопустимост и неправилност на въззивното решение и ги намира за неоснователни по следните съображения: касаторът поддържа становище, че МС е орган на изпълнителната власт, а не е юридическо лице, затова не притежава процесуална правосубектност да бъде надлежна страна в гражданския процес, каквато правосубектност притежава единствено неговата А., съгласно Закона за администрацията /чл. 40, ал. 3 ЗА/. Администрацията на МС не е конституирана, като страна в настоящия спор и няма качество на ответник по предявения иск, затова въззивното решение е постановено срещу ненадлежна страна и е недопустимо. Становището на касатора не се споделя от касационния съд. Съгласно Закона за администрацията /ДВ, бр. 130/5.11.1998 г. и неговите изменения/ и конкретно в чл. 1, т. 2 се уреждат правомощията на органите на изпълнителната власт, структурата и организацията на дейността на тяхната администрация, което налага извода, че администрацията е структурно, организационно звено от органите на изпълнителната власт, какъвто е МС, като централен орган на изпълнителната власт. Разпоредбата на чл. 20, ал. 1 Закона за администрацията /ЗА/ уточнява, че МС е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност. При осъществяване на своите правомощия органите на изпълнителната власт се подпомагат от администрация, съгласно чл. 34 от ЗА. Глава П. от ЗА, наименована като "А" определя видовете администрация на изпълнителната власт, техния статут и структури. В състава на централната администрация на изпълнителната власт е включена и администрацията на МС, чиито правомощия са регламентирани в чл. 40 ЗА. Администрацията на МС осигурява текущата дейност на Министерския с. и подготовката на неговите заседания, а с изменението на ал. 3 на чл. 40 ЗА /Изм., ДВ, бр. 99/2001 г./ администрацията на МС е обявена за самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка и това уточнение е било наложително, с оглед чл. 38, ал. 1 ЗА, според която Ц. администрация на изпълнителната власт включва: 1. администрацията на МС; 2. министерствата; 3. държавните агенции; 4. администрацията на държавните комисии; 5. изпълнителните агенции; 6. /нова - ДВ, бр. 24/2006 г./ административните структури, създадени с нормативен акт, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Самостоятелният статут на администрацията на МС, като юридическо лице на бюджетна издръжка, както и представителството й от министър-председателя, или от овластено от него лице, се регламентира от разпоредбата на чл. 40, ал. 6 ЗА /Изм., ДВ, бр. 99/2001 г./. Представителните функции на министър-председателя, като централен едноличен орган на изпълнителната власт с обща компетентност, който съгласно чл. 40, ал. 6 ЗА представлява администрацията на МС, включват и представителство на МС, защото съгласно чл. 22, ал. 2 ЗА министър-председателят представлява МС. Самостоятелният статут на администрацията на МС и представителството й от министър-председателя, въведено с изменението на чл. 40, т. 3 и т. 6 ЗА е възпроизведено и в У. правилник на МС и неговата администрация, приет с П. № 216 на МС от 12.10.2005 г., с който се уреждат основните въпроси, свързани с организацията на работа на МС, структурата, съставът и функциите на неговата администрация. С приетия У. правилник на МС и неговата администрация се отменя У. правилник на МС и на неговата администрация, приет с ПМС № 209/1999 г., както и неговите разпоредби относно представителството на администрацията на МС, между които са и чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от отменения правилник, предвиждали администрацията на МС да се представлява от министъра на държавната администрация и от специално упълномощени от него длъжностни лица, като министърът на държавната администрация е първостепенен разпоредител по бюджетни кредити по бюджета на МС. При сравнение на двата устройствени правилника, с последният се изменява представителството на администрацията, като юридическа личност на бюджетна издръжка, което е предоставено на министър-председателя, обявен за първостепенен разпоредител с бюджетни кредити по бюджета на МС. Същият правилник възлага на министър-председателя представителни функции, когато страна по спорове е Министерския с. или неговата администрация, съгласно чл. 125 от У. правилник, приет с ПМС № 216/2005 г. В подкрепа на становището, че администрацията на МС е част от неговата структура, независимо, че притежава самостоятелност, като юридическо лице на бюджетна издръжка са правните норми в Глава четвърта "А", регламентираща нейния състав, включващ дирекции, гл. секретар, звено за вътрешен одит, обща администрация и специализирана администрация. Доводите на касатора, че въззивният съд е обосновал правните си изводи за процесуалната правосубектност на МС като надлежна страна по граждански спорове, в противоречие на съдебната практика, постановена в обратния смисъл са неоснователни. Съдебната практика в цитираните актове на Софийски районен съд, на Софийски градски съд, на Софийски апелативен съд и на ВКС, с които се изразява становището, че МС няма процесуална правоспособност, като надлежна страна в гражданските спорове, а единствено неговата администрация, която е самостоятелно юридическо лице, следва да се преодолее, като погрешна, относно прилагането на закона. Неправилно съдилищата са тълкували единствено и изолирано от другите правни норми, разпоредбата на чл. 40, ал. 3 ЗА, която създава самостоятелен статут на администрацията на МС, без да отнема процесуалната му правоспособност, като централен, колегиален орган на изпълнителната власт, с обща компетентност, който при осъществяването на своите правомощия се подпомага от администрация. Като структурно звено от МС, неговата администрация и самият орган на изпълнителната власт се представляват от министър-председателя, който е първостепенен разпоредител с бюджетни кредити по бюджета на МС. По тези съображения и на основание чл. 27, ал. 2, изр. първо ГПК Министерския с. е процесуално правоспособен и има качество на надлежна страна по настоящия спор, както и по всички гражданскоправни спорове. В този смисъл поддържаният от касатора довод за недопустимост на въззивното решение не представлява отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК. Неоснователни са доводите, поддържани и от двамата касатори, относно създаването на Национален с. по застраховане /НСЗ/, по силата на чл. 17б и чл. 17в от действащия Закон за застраховането / (отм.), в редакцията му от 1996 г. и нейното изменение в ДВ, бр. 58/1997 г./, а не с акт на МС, което било аргумент, че МС не е възложител на работата по смисъла на чл. 49 ЗЗД, защото: Със Закона за изменение и допълнение на ЗЗ /обн., ДВ, бр. 86/1996 г., доп. бр. 1 от 1997 г., бр. 21/1997 г. - Решение № 6 на Конституционния съд от 1997 г./ е създаден чл. 17а, според който държавният застрахователен контрол се осъществява от Национален с. по застраховане /НСЗ/ и от Д. за застрахователен н., като чл. 17б, ал. 1 ЗЗ /нов/ уточнява, че НСЗ се създава при Министерския с. и определя неговия състав и неговите правомощия /чл. 17в ЗЗ/. Разпоредбата на чл. 17в, ал. 3 ЗЗ възлага на МС да приеме правилник за дейността на НСЗ, какъвто е приет, с ПМС № 427/17.11.1997 г. С този правилник се уреждат основните функции, структурата и организацията на дейността на НСЗ, а чл. 2 от същия правилник го обявява за орган на държавен застрахователен н. при МС с конкретни функции, между които са: "дава и отнема разрешение за застрахователна дейност" /чл. 2, т. 1 от правилника, чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ / и "дава разрешение по чл. 9, ал. 3 ЗЗ" /чл. 2, т. 6 от правилника, чл. 17в, ал. 1, т. 4 ЗЗ/. Съгласно цитираните нормативни актове, Закон за застраховането и Правилник за дейността на НСЗ е създаден нов орган в структурата на МС. С приемането на Правилник за дейността на новосъздадения орган /по силата на закона - чл. 17, ал. 3 ЗЗ /, Министерският с. му възлага основни функции и правомощия, т. е. възложената работа е с конкретни задължения, съставляващи съдържанието на възложената работа. За обективната отговорност на работодателя законът не включва, като съставомерен елемент оказване на контрол върху изпълнителя, неспазването на който да е основание за отговорността, в какъвто смисъл са поддържаните от касаторите доводи. Защото ръководството и контролът се разбират, като задължение на възложителя да запознае изпълнителя със съответните свои функции, структурата и организацията на възложената му дейност за осъществяване на държавен застрахователен контрол. Обратното и изразяващо се в контролни и отменителни правомощия, по отношение на работата, респективно на актовете, които издава НСЗ означава, че при упражнен валиден контрол или ръководство възложителят би се освободил от отговорност, а това противоречи на обективния характер на същата и предназначението й, като обезпечително-гаранционна. Възложената работа, по смисъла на чл. 49 ЗЗД е възложена на колективен орган, като част от структурата на МС, като съставът му е определен със Закона за застраховането и включва министъра на финансите, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, министъра на вътрешните работи, министъра на труда и социалната политика, директора на Д. за застрахователен н. и представител на А. на българските застрахователи /чл. 17б, ал. 2 ЗЗ /. Всички членове на НСЗ са натоварени с изпълнението на възложената им работа да осъществяват държавния застрахователен н. и спрямо всички е налице възлагане. Причиняването на увреждането от тези лица, без да може конкретно да се посочи кой от тях е провокирал причинно-следствената зависимост от увреждането, защото се следва от самата извършена работа, ангажира обективната отговорност на възложителя. Неустановяването на конкретния извършител не води до нарушаване изискването за конкретност на възлагането, с които съждения касационният съд отговаря на касационния довод, че когато не е установено кой измежду тях е причинил тези вреди, не е осъществен един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Друг съществен касационен довод, поддържан и от двамата касатори, е произнасянето на въззивния съд, относно "незаконосъобразността" на направения отказ за извършване на застрахователна дейност, изследвайки "противоправността на деянието", без да е имал право на такова произнасяне. Доводът отново е неоснователен. Противоправността е обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Противоправността на увреждащото поведение на общо основание е факт, подлежащ на доказване и той не се презумира, защото се изразява в причиняване на вреда, при липса на основания, които оправдават нейното настъпване. В конкретния случай вредата предполага противоправност в поведението на членовете на колективния орган НСЗ, постановили отказа за издаване на разрешение за извършване на застрахователна дейност, която е следвало да се докаже. Доводът на касаторите, че тази противоправност не е налице, защото според действащата разпоредба на чл. 34, ал. 1 ЗЗ, отказите за издаване на разрешение за извършване на застрахователна дейност не подлежат на обжалване, не води до извода, че законодателят се е произнесъл по въпроса за "законосъобразността" на посочения отказ на НСЗ, обявявайки забрана за обжалването му. Дейността на държавния орган, издал отказа по чл. 34, ал. 1 ЗЗ, на 21.12.1998 г., с протокол № 65 е обоснован с основанието по чл. 30, т. 3 и т. 4 ЗЗ и съдържа мотиви само по точка 3, съдържащи констатации "че дружествата разполагат с необходимите оборотни средства за заплащане на записаните акции от капитала на ЗАД "З", но същите имат характер на привлечени средства, а не на собствени такива. Част от привлечените средства са заемни и поради това не е доказан произхода на средствата, с които са закупени акциите...". По отношение на основанието по т. 4 на чл. 30 ЗЗ, отсъстват мотиви за постановения отказ, поради което се налага извода, че останалите законови изисквания са били налице. Отказът на държавния орган, постановен на 21.12.1998 год., който според действащото към този момент законодателство не е подлежал на обжалване /чл. 34, ал. 1 ЗЗ / се предхожда от две решения, издадени от членовете на същия държавен орган НСЗ, като носител на правомощия и задължения, по силата на чл. 17в, ал. 1, т. 4 ЗЗ, а именно: с протокол № 42/14.09.1998 год. членовете на НСЗ са дали разрешение за притежаване на повече от 5% от акциите на ЗАД "З" АД на "Р" ООД, И. В разрешението, постановено на основание чл. 17в, ал. 1, т. 4 ЗЗ е отразено, че "Извършената проверка показва, че "Р" ООД "1. Не извършва охранителна или сходна с нея дейност...". "2. Вноските, с които са придобити акциите не са направени със заемни средства". Извършената проверка потвърждава съществуването и на другите изисквания на действащата разпоредба на чл. 9 ЗЗ, при спазването на които физическо, или юридическо лице самостоятелно, или чрез свързани лица може да притежава 5 и повече на сто от акциите на застрахователно дружество. На същата дата 14.09.1998 год. членовете на НСЗ са издали разрешение за притежаване на повече от 5% от акциите на ЗАД "З" АД и на "Я" със същите мотиви /протокол № 43/14.09.1998 год./. При изпълнение на служебните си задължения членовете на съвета са изразили волята на държавния орган, спазвайки изискванията на закона. Осъществената по-късно дейност, съгласно правомощията на съвета, на основание чл. 17в, ал. 1 ЗЗ и изразяваща се в даване и отнемане на разрешение за застрахователна дейност е законна дейност, но е осъществена в нарушение на изискването да не се вреди. Поведението на длъжностните лица - членове на държавния орган са държавни служители, които овластени от закона са били длъжни да охраняват и действат не само в интерес на държавата и обществото, но и в интерес на конкретни, заинтересовани граждани. Поведението им е противоправно, защото при изпълнение на функциите им е причинената вреда. Държавният орган е бил сезиран с две последователни административни процедури, първата, изразяваща се в даване разрешение за притежаване на повече от 5% от акциите на ЗАД "З" на двете дружества по чл. 9 ЗЗ, а втората - административна процедура по чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ - в даване и отнемане на разрешение за застрахователна дейност на ЗАД "З" АД, чиито основни акционери са били двете дружества "Я" ООД И. и "Р" ООД, И. И в двете производства държавният орган, респ. членовете на НСЗ са били овластени от конкретните правни норми на ЗЗ да извършат проверки, относно регламентирани в закона изисквания, едно от които е изискването, отнасящо се за лицата, записали 0.5 и повече на сто от капитала, а именно: да са направили вноски със собствени средства, а не със заемни средства /чл. 30, т. 3 ЗЗ /, като в последния случай издаването на разрешение може да бъде отказано. Безспорно е обстоятелството, че държавният орган, сезиран с две последователни процедури по издаване на разрешение по чл. 9, ал. 3 и по чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ е следвало да извърши проверка, относно спазването на всички изисквания за това, регламентирани в действащото законодателство. Изразеното писмено становище, съпроводено с подкрепящи го баланси и документи за произхода на средствата за придобиване на акции, с дата 27.10.1998 год. е адресирано до Д. за застрахователен н., чиито директор е бил докладчик по направените искания по чл. 9, ал. 3 ЗЗ и чл. на НСЗ, което е мотивирало държавния орган да постанови разрешенията, взети с протоколи № 42 и № 43/14.09.1998 год., на основание чл. 9, ал. 3 ЗЗ. Последвалият отказ на държавния орган, с протокол № 65/21.12.1998 год. в производството по чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ, с мотиви за отсъствие на предпоставката на чл. 30, т. 3 ЗЗ противоречи на приетото и установено вече по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗ обстоятелство за произхода на средствата на дружеството. Към датата на постановяване на отказа по делото не съществуват данни за други предхождащи го проверки, с противоречиви становища за произхода на средствата. Напротив, отказът е постановен, въпреки доклада на У-ние "Ф" към Д. застрахователен н. за извършения ф. анализ през предходните години, определяне границите на платежоспособността, размера и гаранционния капитал и възможностите на същите да бъдат покрити от собствените средства на дружеството, с цел запазване интересите на застрахованите лица. Извършен е и анализ на прогнозата за периода 1998-2000 г., все обстоятелства, че към момента на откритата процедура по чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ не са съществували пречките, регламентирани в чл. 30, т. 3 ЗЗ и да се обоснове отказа за издаване на разрешение, защото лицата, записали 0.5 и повече на сто от капитала са направили вноските със заемани средства. След постановения отказ е изготвен доклад на зам. министъра на финансите Д. А., в който се обсъждат резултати от назначената със заповеди № 418 и № 426 от 23.06.1999 год. данъчна ревизия, възложена за проверка на лицата, сключили сделки за продажба на акции от "З" АД, включително и на "З" АД. Въз основа на доклада, който изцяло е възпроизведен в становището на директора на Д. Д. застрахователен н. Даниела К. от 9.06.1999 год. е предложено на държавния орган НСЗ да потвърди взетото решение с протокол № 65/21.12.1998 год. Същата проверка, дала основание да се потвърди отказа е направена от Д. К., отново няколко месеца по-късно, в качеството й на директор на ДЗН, а именно на 29.09.1999 год., когато е изразила противоположното си становище до държавния орган НСЗ, а именно за отмяна на решението, с протокол № 65/21.12.1998 год. и се разреши на ЗАД "Л" АД извършване на застрахователна дейност по изброените видове застраховки, въз основа на което е издаденото разрешение на 6.01.2000 год. за осъществяване на застрахователна дейност на дружеството. Държавният орган е установил едно право, по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗЗ, съгласно издадените разрешения, с протоколи № 42 и № 43/14.09.1998 год., което е гаранция за законосъобразност на проведената вече административна дейност и го обвързва с последващата му дейност, в производството по чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ. Последвалият отказ на 21.12.1998 год. доказва неспазването на тази обвързаност и предполага, че административната дейност по чл. 17в, ал. 1, т. 1 ЗЗ не е съобразена със закона, а е произволна, т. е. държавният орган не е имал право да действа по начина, по който е действал, в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд, споделени като правилни от касационния съдебен състав. На последно място неоснователен е довода на касаторите за необоснованост на изводите на решаващия съд, относно вредата, нейния размер и начина, по който е определена, аргументирайки се с обстоятелството, че претендираният размер на вредата, изразяваща се в пропуснати ползи трябва да е реалистичен и вероятен, а не само хипотетичен. Изложените подробни съображения са относими към вида имуществена вреда, имаща характер на бъдеща вреда, която като категория е по-трудно определяема, защото следва да се преценява нереализиран приход, неизвестен по размер. В конкретния случай имуществената вреда е претендирана, като пропусната полза, причинена от увреждането и то като реална възможност да се реализира, ако не би било увреждането. Не е предпоставка на закона до момента на увреждането пропусната полза да е била реализирана. При деликтната вреда и конкретно при пропуснатите ползи няма законово изискване вредите да са предвидими. Аргументът, че ищеца не е доказал вида на пропуснатата полза - от кой вид договори е щял да реализира печалба в исковия размер и от кои обективни доказателства следва този извод, защото не е приложил сключени договори и др. подобни, е неотносим към разглеждания фактически състав на непозволеното увреждане, защото за разлика от договорната отговорност за пропуснати ползи, където нормата на чл. 82 ЗЗД е въвела законово изискване вредите да са предвидими, това не е изискване при деликтната вреда и специално при пропуснатите ползи. При деликтната отговорност вредата не може да бъде предвидима, защото целта на деликтната защита е друга - обезщетение на всички вреди, отговарящи на посочената зависимост с увреждането на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Затова при пропуснатите ползи освен изискването за доказана зависимост от увреждането и като реална възможност да се реализират, ако не би било увреждането, други изисквания, включващи и въпроса дали са били предвидими от деликвента не се поставят, за да се признае правната им защитеност. При определяне на действителния размер на пропуснатите ползи за периода, предмет на спора правилно въззивният съд е използвал методиката, имаща за база посочената ПРОГНОЗА за дейността, подлежаща на одобрение от Д. за застрахователен контрол. Съгласно действащото законодателство и конкретно Закона за застраховането, в разпоредбата на чл. 26 от него са изброени конкретни изисквания към документите, имащи характер на доказателства, и съпровождащи искането за издаване на разрешение за извършване на застрахователна дейност, между които, на трето място е посочено изискване за представяне на "прогноза за дейността на застрахователя за първите три години", която съдържа прихода от премии, щети, разноски за извършването на дейността, размер на средствата по специалните фондове и резерви. Прогнозата е одобрена от Д. за застрахователен н., видно от изразеното писмено становище до НСЗ, защото отговаря на изискванията на закона, показва добра перспектива за развитие и гарантира в бъдеще стабилна дейност и защита интересите на застрахованите в дружеството лица. Правилно решаващият съд е приел методиката на сравнение, използвана от вещите лица, на база одобрената прогноза, която е била реална, като очакване и проявление, за която неосъществяването й, като единствена причина е деликтното увреждане. В този смисъл касационният съд изцяло споделя изложените съображения в обжалвания съдебен акт, относно приетата в първоинстанционното производство специализирана експертиза, която най-точно определя размера на вредата, респ. следващото се обезщетение, по методиката, която е най-подходяща за конкретния случай, когато обезщетението включва пропусната възможност да се реализира занапред приход, какъвто е бил заложен и одобрен в прогнозата за първите три години. Предвид изложеното и след извършената проверка по правилността на въззивното решение само по посочените в жалбите на М. с. гр. С. и на К. за ф. н., гр. С. основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК, касационният съд счита обжалваният съдебен акт за допустим и съобразен с материалния закон, обоснован и постановен в отсъствие на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова го остави в сила. С оглед изхода на спора, в полза на ответника за настоящата инстанция следва да се присъдят разноските, изчислени по компенсация, съобразно уважената и отхвърлена част на иска и представляващи възнаграждение за адвокат, по представения договор за правна помощ и внесено, видно от приложената към него фактура, в размер на 342 906 лева, като не уважи неоснователното искане на ответника за присъждане на разноски, в частта, в която въззивната инстанция вече се е произнесла, затова ВКС на РБ, II-ро г. о.