Решение № 344 от 11.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7519/2009 г.

Решение № 344 от 11.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7519/2009 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Филип Чарлс Есби, гражданин на Великобритания, чрез адв. Пл. Марков от АК - Ямбол, против решението, постановено по адм. дело № 29/2009 г. по описа на Административен съд - гр. Ямбол. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението, като необосновано, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК и се претендира отмяната му. Ответната страна ОД на МВР гр. Ямбол не ангажира становище по подадената касационна жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, но не на посочените в нея основания и релевира доводи за недопустимост на съдебното решение, тъй като съдът се е произнесъл по иск, чието правно основание не се намира в (чл. 1 от ЗОДОВ, тъй като са претендирани вреди не от отменен административен акт, а от акт на правораздавателен орган в рамките на административно-наказателно производство, което не е в обхвата и приложното поле на ЗОДОВ. Върховният административен съд, в настоящия касационен състав, като прецени допустимостта и основателността на жалбата намира, че е подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима, като разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от Филип Чарлс Есби, гражданин на Великобритания, чрез адв. Пл. Марков от АК - Ямбол против Областна дирекция на МВР - гр. Ямбол, с която се иска присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер общо на 1 000 (хиляда) лева, изразяващи се в претърпян стрес, душевен дискомфорт и душевни страдания като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразен административен акт - наказателно постановление № 1306 от 20.09.2008 г. на началника на РУ на МВР гр. Елхово, отменено с влязло в сила съдебно решение № 182/17.11.2008 г. по нахд. № 366/2008 г. по описа на Районен съд гр. Елхово, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение. С обжалваното съдебно решение, административният съд е отхвърлил предявения на основание чл. 4, във връзка с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ иск за вреди, причинени от отменен, като незаконосъобразен административен акт. За да постанови този резултат съдът е приел от една страна, че е недоказано обстоятелството на претърпяване на неимуществени вреди от ищеца вследствие на този незаконосъобразен административен акт, а от друга, че претенцията за присъждане на обезщетение в размер на 1000 лева за претърпени неимуществени вреди не са налице кумулативно дадените условия по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предявения иск е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло. Решението е правилно. Обоснован с оглед установеното от фактическа страна е направеният от съда извод, че изплатеното адвокатско възнаграждение по дело, с влязлото в сила решение по което е отменено наказателно постановление, не представлява размер на имуществени вреди понесени от жалбоподателя по същото дело, като пряка и непосредствена последица от увреждането по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. Направените разноски по водене на НАХД, по което е отменено наказателно постановление, не могат да бъдат квалифицирани като вреди произтичащи от незаконосъобразен административен акт, доколкото законовата възможност да се поиска присъждане на направените разноски се определя от правилата, действащи в съдебното производство по ЗАНН, в което този акт е отменен. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Основателността на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предполага установяването на следните, кумулативно дадени предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата и общината по посочения ред. Административният съд правилно е приел, че събраните по делото доказателства не установяват настъпването на твърдяните от ищеца имуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от отменено с решение по НАХД наказателното постановление (което от друга страна не е по смисъла на чл. 21 АПК административен, а правораздавателен акт), респективно - че нямат такъв характер, направените по последното дело разноски. За да се прецени правилно отговорността за разноските, направени в хода на административно-наказателен процес за процесуално представителство, трябва да се има пред вид следното: Налагането на административно наказание по реда на ЗАНН протича в две фази: Първата фаза е свързана с образуването на административно-наказателното производство, като този първоначален процесуално-правен момент е свързан със съставянето на акта за установяване на административно нарушение. Спецификата на административните нарушения като вид правонарушения се състои в това, че те засягат реда на функционирането на държавното управление. Това предопределя и характера на правните субекти, имащи право на "реакция" на "преследването" им - това е държавната администрация като цяло. Правният механизъм, представляващ началния етап на това преследване, е именно процедурата по установяването на административните нарушения чрез съставянето на акт за това. За правилното квалифициране на деянията, за законосъобразното и бързо преследване на нарушителите, образуването на административно-наказателните производства се поверява на компетентни длъжностни лица, т. е. на длъжностни лица от системата на централните и териториалните органи на държавно управление, съответно контролиращи спазването на различните административно-правни режими. Съставеният акт за установяване на административно нарушение е акт с констативно значение - той служи като предпоставка за издаването на друг акт - наказателно постановление. Този акт разкрива сложно функционално съдържание: от една страна наказателното постановление установява официално факта на извършеното административно нарушение; от друга - чрез него, по официален ред, се отправя обвинение към конкретно лице, че е извършило правонарушение от категорията на административните нарушения и от трета - чрез него определен административно-наказващ орган се ангажира да се произнесе по обвинението като упражни своите административно-наказателни правомощия. С други думи, образуването на административно-наказателно производство има за своя главна и непосредствена цел реализирането на административно-наказателната отговорност на дееца. Втората фаза на производството е свързана с налагането на административното наказание и започва от момента, в който наказващият орган е получил административно-наказателната преписка, изпратена от актосъставителя, и приключва с произнасянето на наказващия орган (който може да наложи наказание, да не наложи такова или да прекрати производството). В административно-наказателния процес понятието "наказващ орган" се свързва с правомощието на определена администрация, дадено й от закона, да осъществява държавната наказателна репресия спрямо извършителите на административни нарушения. Спецификата на тези неправомерни деяния налага бърза реакция срещу тях, която не може да се обезпечи от системата на съдебния апарат и неговата сложна и дълга процедура за налагане на наказания. Това е така, тъй като характерът на тези деяния, в сравнение с престъпленията, разкрива значително по-малка степен на обществена опасност и от друга страна - те са вредни за нормалното и редовно функциониране на различни административни служби, предназначени да задоволяват определен държавен и обществен интерес. Налагането на административно наказание посредством издаването на наказателно постановление не е типична административна дейност обаче. Административно-наказващият орган не може да се сезира сам - той трябва да бъде сезиран от актосъставителя. Следователно той действа на принципа на съдебните органи - само чрез сезиране. Решението, което взема също не е израз на типична административна дейност - води се "спорно" производство (събират се доказателства), а произнасянето по такова спорно производство също наподобява дейността на съда. С произнасянето наказващият орган решава "правен спор", в случая административно-наказателно-правен (има ли извършено нарушение, кой го е извършил, за вината и т. н.). Ето защо, доктрината приема, че наказателното постановление по съществото си е израз на правораздавателна дейност, а не на типично административна. Чрез наложеното административно наказание наказващият орган реализира държавната наказателна репресия - едно лице бива признато за виновно в извършването на правонарушение, в случая административно нарушение. Правораздавателният или юрисдикционен характер на извършената дейност окачествява органа, който я осъществява - административно-наказващия орган, като особена административно-наказателна юрисдикция. Такъв характер (юрисдикционен) има и самото наказателно постановление. Оттук произтича и смесеният характер на оспорването на наказателните постановления: 1. Първоинстанционното производство по обжалване на наказателни постановления се развива по реда на ЗАНН и пред общите съдилища - районния съд (чл. 59 - 63); 2. Решението на районния съд, с което се потвърждава, изменя или отменя наказателно постановление, подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, но по реда на глава дванадесета от АПК (чл. 63 от ЗАНН). Във връзка с казаното следва да се отговори на въпросите: 1. разходите на страната в производството по оспорване на наказателните постановления и по-конкретно разходите за възнаграждение на процесуален представител по делото, представляват ли вреди по смисъла на специалния ЗОДОВ и 2. по какъв ред страната, направила разноски в това производството може да ги получи, когато наказателното постановление е обявено за незаконосъобразно. Настоящият състав на съда изхожда от общия принцип, че всички разходи или вреди, които страната неоснователно и по вина на административнонаказващия орган е направила, респ. претърпяла във връзка с процес по оспорване законосъобразността на издадено от него наказателно постановление, следва да й бъдат възстановени. За да се отговори на въпроса "по какъв ред" да стане това следва внимателно да се изследва въпроса какъв е вида на акта, обявен за незаконосъобразен и в какво си качество е действал органа, който го е издал. В законодателната уредба е налице празнота по въпроса за разноските в административно-наказателния процес, както правилно е констатирал и съдът от първата инстанция, която води до неправилно насочване на исковите претенции. В глава трета, раздел V на ЗАНН не е уредена отговорността за разноски на страните пред решаващия съд (чл. 59 - 63). По силата на препращащата разпоредба на чл. 84 ЗАНН, доколкото в този закон няма особени правила се прилагат разпоредбите на НПК. В Наказателно-процесуалния кодекс въпросът с разноските е уреден в глава петнадесета, раздел III (чл. 187 - 190) и касае единствено подсъдимите лица, каквито явно не са нарушителите. Препращането, съдържащо се в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗАНН, към глава ХII АПК също не помага за разрешаването на въпроса, тъй като касае само процесуалния ред, по който се развива касационното производство пред административния съд и в нея също не се съдържа уредба за разноските (нормата на чл. 228 АПК препраща, за неуредените въпроси, към разпоредбите за първоинстанционното производство по оспорване на административните актове, а наказателните постановления не са административни актове). Следователно, съдът следва да допълни законовата празнота с тълкуване. В конкретния случай се претендира възнаграждението, което страната е заплатила за процесуалното представителство, произтичащо от договор за правна помощ и съдействие, пред районен съд, който е отменил, като незаконосъобразно наказателно постановление. Предвид развитите по-горе съображения искът на касатора е бил неправилно основан на разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая не става въпрос за вреди, които произтичат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавата (или общината), нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В случая административно-наказващия орган действа като правораздавателен, като особена административно-наказателна юрисдикция. Ето защо разноските в административно-наказателното производство нямат характер на вреди по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ. Случаят не попада и в хипотезата на чл. 2 на същия закон - ЗОДОВ, тъй като той предвижда отговорност за държавата за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда, но не и на административно-наказващите органи, от незаконно ... налагане на административно наказание, когато ... административното наказание (бъде) отменено". В такъв случай за страната остава единственият възможен изход и той е да търси репариране на понесените разноски по общия ред на ЗЗД, като вреди произтичащи от "непозволено увреждане" - т. е. на онзи правен институт, който урежда последиците от увреждане на лични или материални блага при нарушение на общата забрана на закона да не се вреди другиму. В тези случаи деликвентът дължи обезщетение за причинените морални и материални вреди. По изложените съображения съдебното решение като правилно, валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,