Решение № 11765 от 19.12.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от директора на Дирекция Миграция в Министерството на вътрешните работи (МВР), чрез главен юрисконсулт Пенева, против определение (с характер на решение) 6602 от 26.08.2022 г. по адм. дело 7794/2022 г. по описа на Административен съд София град, в частта му с която съдът е отменил заповед 5364з-1665/04.08.2022 г. на директора на Дирекция Миграция МВР и е постановил прекратяване на фактическото задържане на С. Куриба и незабавното му освобождаване от специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ). Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поради това моли съда да отмени атакуваното съдебно решение като неправилно и да потвърди заповедта, с която е продължено принудителното настаняване на чужденеца. Ответникът по касационната жалба С. Куриба, чрез адв. Илиев, в откритото съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а обжалваното решение да бъде оставено в сила. Не претендира разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд София - град е образувано по жалба на С. Куриба, гражданин на Алжир против заповед 5364з-1665/04.08.2022 г. на директора на Дирекция Миграция в МВР, с която на основание чл. 44, ал. 8, изречение 3 от ЗЧРБ е продължено принудителното му настаняване, в СДВНЧ с 6 месеца, считано от 14.08.2022 г., но не по късно от 14.02.2023 г. Първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и в производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но обжалваният административен акт е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби и по конкретно, че не съобразена разпоредбата на чл. 44 от ЗЧРБ, тъй като налагането на мярката настаняване в СДВНЧ, респективно продължаването й следва да се извърши при наличието на определени предпоставки, който не са налице. Също така съдът е приел, че липсва опасност от укриване, доколкото същата следва да се изведе от обективни данни. Такива обективни данни не могат да бъдат обстоятелството, че лицето няма близки в страната, няма жилище, а следва да има и други обстоятелства, които именно да изведат констатацията, че ще се укрие. Липсата на документ за самоличност според съда сама по себе си не води до извода, че лицето ще се укрие. Обжалваното решение е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Заповед за принудително настаняване в специален дом за временно настаняване се издава в случаите, когато чужденец, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване. Срокът на това принудително настаняване може да бъде продължен по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране. Ако се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца, лицето се освобождава незабавно. Предвид данните по делото, настоящият състав счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че в разглеждания случай не са налице предпоставките за продължаване на срока за настаняване на чужденеца в СДВНЧ, предвидени в чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, съответно в чл. 15, § 6 от Директива 2008/115. От доказателствата по делото е видно, че С. Куриба няма валиден документ за връщане в страната си на произход (Алжир), не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му като нееднократно, видно от представените по делото докладни записки, изразява категорично несъгласие да се завърне доброволно в страната си по произход, както и да съдейства пред посолството на Алжир за установяване на самоличността му и издаване на документ за задгранично пътуване. Настоящата инстанция преценя това поведение на чужденеца като отказ от съдействие на компетентните власти по смисъла на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ. Законосъобразни са изводите на административния орган, че отказът на чужденеца да се завърне доброволно в страната си на произход по своя характер представлява поведение, с което се избягва или възпрепятства подготовката на неговото връщане или процеса на извеждането му от страната. Посочените обстоятелства са от значение не само при преценката за първоначално задържане на чужденеца по чл. 15, § 1, б. "б" от Директива 2008/115 и за продължаване на задържането в хипотезата на чл. 15, § 6, б. "а" от същата директива, но и по чл. 44, ал. 8, изр. трето от ЗЧРБ. Предвид безспорната установеност по делото за проведените беседи с чужденеца и запознаването му с процедурата по издаване на пасаван, в която той трябва да вземе активно участие, по делото са установени активни действия от страна на компетентните органи по изпълнение на наложената ПАМ връщане. По отношение на втората предпоставка - наличието на опасност от укриване, съдът е направил необоснован от доказателствата по делото извод, че липсва опасност от укриване на чужденеца. Фактите по делото установяват, че такава опасност продължава да съществува, която се обуславя от обстоятелствата, че чужденецът не притежава документи за самоличност, няма установени връзки на територията на страната, няма близки и каквато и да е друга социална среда, няма деклариран адрес, на който желае да пребивава. Съставът споделя и изводите на административния орган, че по отношение на чужденеца не е налице възможност за прилагане на по-леки мерки по смисъла на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115 и чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ, доколкото по делото липсва спор, че чужденецът няма документи за самоличност и не е установен български гражданин, който да има възможност да му осигури жилище и финансова издръжка. С разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ се транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115, в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Както се изтъкна и по-горе, изпълнението на наложената принудителна административна мярка връщане до страна на произход е осуетено от обстоятелството, че С. Куриба не оказва съдействие на компетентните органи по организиране на извеждането му, не разполага с валиден документ и отказва да се върне доброволно в страната си. Изложеното води до извод за наличие на предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, както и на предпоставките на чл. 15, параграф 6 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителната мярка и за наличието на оправдана цел на задържането по смисъла на чл. 15, параграф 4 от същата директива. При направената в тази връзка преценка за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ административният орган е упражнил правомощията си законосъобразно. Поради това жалбата на С. Куриба срещу оспорената заповед на директора на Дирекция Миграция" МВР, издадена на основание чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ следва да бъде отхвърлена като неоснователна. По изложените и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,