Решение № 834 от 21.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12845/2009 г.

Решение № 834 от 21.01.2010 г. на ВАС по адм. д. № 12845/2009 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Филип Вреж Мартиросян, съдебен адрес гр. София, ул. "Христо Белчев" № 2, ет. 6, кантора 26, срещу решение № 55 от 20.07.2009 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 1657/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно и постановено в нарушение на целта на закона. Съдът необосновано не е дал вяра на писмени доказателства, от които е видно, че касаторът макар и без договор, е упражнявал общественополезен труд и не е допуснал нарушения на закона, има постоянна работа, място за живеене и подкрепа. Съдът не е отчел, че Мартиросян е правил постъпки за издаване на документ за самоличност, но не по негова вина такъв не е издаден. Неправилен е изводът на съда, че удостоверението, издадено от арменското посолство и удостоверяващо, че той не фигурира в държавния регистър на населението в Армения, не е основание за отмяна на заповедта. Поради това пребиването му в страната без документи за самоличност не е основание за налагане на мярка забрана за влизане в страната за срок от 10 години - ограничението не отговаря на провинението. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед № ЗДМ-1469 от 15.12.2007 г. на директора на дирекция "Миграция" в МВР. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Миграция" в МВР, не взема становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно и обосновано, а претендираните касационни основания са неоснователни. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за частично основателна. За да постанови обжалваното решение съдът е приел, че принудителната административна мярка - принудително отвеждане до границата, наложена на основание чл. 41, т. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е законосъобразна. Доказано е по безспорен начин, че касаторът пребивава в страната без разрешение, поради което за него съществува задължение да я напусне. Представеното от посолството на Република Армения удостоверение не е основание за отмяна на оспорената заповед, тъй като е издадено след нейното постановяване и не съдържа достатъчно индивидуализиращи белези на чужденеца. Съдът е приел е, че доказателствата по делото установяват, че касаторът няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки за времето на пребиваването си в страната, както и средства, осигуряващи възможност за обратното му завръщане, поради което законосъобразно административният орган му е наложил принудителната административна мярка - забрана за влизане в страната за срок от 10 години. Изложил е подробно аргументи защо приема, че ангажираните писмени доказателства не доказват, че лицето работи, има доходи и е сключил исканите застраховки. Приел е, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в рамките на компетентността му, при спазване на административнопроизводствените правила, материалните разпоредби и целта на закона. Изводите на съда досежно принудителната административна мярка по чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ са правилни и обосновани, а в частта, относно мярката "Забрана за влизане в страната за срок от 10 години" - частично неправилни. По делото е нямало спор за факти, съдът правилно е установил фактическата обстановка и настоящата инстанция я възприема изцяло. С оглед касационните твърдения спорен е въпросът за преценката на ангажираните от касатора доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 13 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) наличието на валиден документ за самоличност е условие за получаване на разрешение за продължително пребиваване. По делото е безспорно, че касаторът е без документ за самоличност. Представил е удостоверение № 149 от 8.05.2009 г., издадено от консулския отдел на посолството на Република Армения, л. 82, в което се сочи, че Филип Мартиросян не фигурира в държавния регистър на населението на Армения. Правилно съдът е приел, че това удостоверение не съдържа достатъчно идентифициращи данни за касатора. С оглед на това обосновано е ценил доказателството в съвкупност с другите доказателства по делото и преди всичко с приложеното удостоверение за раждане издадено от службата по гражданското състояние на гр. Ереван. Ирелевантни за правилността на съдебното решение са твърденията на касатора, че той няма вина за невъзможността да си извади документ за самоличност. Подробно съдът е изложил аргументи, които настоящата инстанция изцяло приема, за характера на принудителната административна мярка и неотносимостта към налагането й на виновно поведение на адресата. Принудителната административна мярка не е средство за реализиране на юридическа отговорност. В случая релевантните за фактическия състав на нормата на чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ факти са безспорно установени по делото - касаторът пребивава на територията на страната след изтичане на разрешения му срок за пребиваване. Правилни са изводите на съда относно липсата на задължителните по българското законодателство застраховки на касатора. С това безспорно е реализиран част от фактическия състав на чл. 42з, ал. 1 във вр. с чл. 10, т. 9 от ЗЧРБ. Що се отнася до другия елемент - осигурена издръжка, съдът не е кредитирал ангажираните от касатора доказателства - нотариално заверени декларации от родителите и брат му, с които те декларират, че Филип Мартиросян има тяхната безспорна финансова и материална подкрепа; договор за наем, от който е видно, че има осигурено жилище; фактът, че работи по граждански договор; подкрепата от Арменската апостолическа църква. За всяко от доказателствата съдът е изложил аргументи защо не го кредитира, но не е отчел, че в своята съвкупност те представят касатора като човек, който е част от една социална общност, която го подкрепя морално и материално. Правилно съдът е посочил, че доказателствата са ангажирани едва във фазата на съдебното производство, но не е отчел, че в хода на административното производство касаторът не е имал възможност да ангажира тези доказателства - по делото няма доказателства за предоставяне на такава възможност. Наред с това съдът не е отчел, че административният орган е наложил максималния размер на мярката - 10 години, без да изложи каквито и да било мотиви за това. Оспорената заповед е издадена на основание т. 9 на чл. 10 от ЗЧРБ, а не на основание т. 1 от същата разпоредба, поради което нормата на чл. 46, ал. 3 от ЗЧРБ е неприложима. Административният акт трябва да съдържа фактически основания за издаването си, включително и досежно размера на наложената мярка. В случая и в заповедта, и в предложението до административния орган не са посочени мотиви за необходимостта от налагане на максималния размер на мярката. Доколкото законът предвижда съдебен контрол за законосъобразност на заповедта по чл. 42з от ЗЧРБ, то същият се осъществява по визираните в чл. 146 АПК критерии. Съдът проверява оспорения акт за наличието на реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, включително и за фактическите основания за издаването му. Изписването на хипотезата на правната норма, без свързването на предвидените в нея условия и обстоятелства с конкретния казус, не може да се приеме за изпълнение на задължението по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Непосочването на мотиви за налагането на максималния размер на мярката не дава възможност да се извърши преценка за законосъобразност на акта в тази му част. Съвкупната преценка на доказателствата дават основание да се направи извод, че е налице несъразмерност на срока на наложената принудителна административна мярка. Съгласно чл. 6, ал. 2 АПК административният акт не може да засяга права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която се издава актът. Това изискване е материалноправно и нарушаването му представлява нарушение на материалния закон. Видно от изложеното релевираните в касационната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение са частично основателни. По отношение на наложената на основание чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ принудителна административна мярка те са неоснователни, а по отношение на тази по чл. 42з, ал. 1 във вр. с чл. 10, т. 9 от ЗЧРБ - основателни. След извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК и с оглед на частичната основателност на касационната жалба съдът счита, че обжалваното решение в частта, в която оставя без уважение оспорването на заповед № ЗДМ-1469 от 15.12.2007 г. на директора на дирекция "Миграция" в МВР досежно наложената принудителна административна мярка "Принудително отвеждане до границата на Република България" следва да бъде оставено в сила, а в частта, досежно мярката по чл. 42з, ал. 1 във вр. с чл. 10, т. 9 от ЗЧРБ следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което заповедта в тази й част се отмени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд,