Решение № 4106 от 16.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10040/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета на Община Казанлък, чрез пълномощник, против решение 2208 от 05.07.2024 год. по адм.д. 419/2024 г. на Административен съд - Стара Загора, с което съдът е обявил за нищожна негова заповед 849/13.05.2024 г. за прекратяване действието на разрешение за таксиметров превоз на пътници 24061 от 09.01.2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД за лек автомобил рег. [рег. номер]. Според касатора решението е постановено в недопустимо производство, тъй като за оспорващия А. К. липсва правен интерес от оспорване, тъй като лицето е водач, който извършва таксиметровия превоз от името на дружеството-търговец и за своя сметка. Касаторът поддържа твърдението си за неправилност на обжалваното решение, тъй като издадената от него заповед е валиден административен акт, тъй като при положение, че кметът на община Казанлък е предоставил на заместник-кмета правомощието да издава разрешения за ползване на таксиметров превоз, то това правомощие включва и предоставеното му право да прекратява действието на такива. Иска обезсилване на решението на административиня съд като недопустимо или, алтернативно, неговата отмяна като неправилно и по същество подадената жалба бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Ответникът А. К., чрез пълномощника си, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Иска присъждане на разноските по делото. Ответникът "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД не изразява становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Първоинстанционният съд е установил, че "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД притежава разрешение 24061/ 09.01.2024 г. за извършване на таксиметров превоз с лек автомобил с рег. [рег. номер] и водач А. К., удостоверение 1006670, валидно до 25.06.2025 г. Между него и дружеството-превозвач е сключен договор 38/ 15.04.2021г за извършване на таксиметров превоз на пътници за своя сметка от името на превозвача с посочения автомобил. Безспорно е по делото, че водачът реално е извършвал таксиметрова дейност с този лек автомобил. Заместник-кметът на община Казанлък, с оспорената пред първоинстанционния съд заповед 849/13.05.2024 г. е прекратил действието на разрешение за таксиметров превоз на пътници 24061/2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД за лекия автомобил с рег. [рег. номер]. Актът е мотивиран с констатациите, че в общинската администрация многократно са постъпвали сигнали за нарушения, свързани с извършване на превоз на пътници по автобусните линии под формата на таксиметров превоз от водачи на леки таксиметрови автомобили, по които общинската администрация е извършвала проверки съвместно със служители на Районно управление - Казанлък и Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация". Резултатите от проверките са отразени в констативни протоколи, актове за установяване на административни нарушения и фишове, снимков материал. Във връзка с компетентността на органа съдът е приел като доказателства заповед 190/01.02.2024 г. на кмета на община Казанлък, допълнена със заповед 689/17.04.2024 г., за делегиране на правомощия и трудов договор 58/10.11.2023 г. на Д. К. за длъжността заместник-кмет Инфраструктура, строителство и транспорт в община Казанлък. Съдът е приел от правна страна, че действащата нормативна уредба позволява водачите да осъществяват таксиметров превоз за своя сметка, от името на регистриран търговец, ако са включени в списък към удостоверението за регистрация - чл.3, ал.2 от Наредба 34/ 06.12.1999 г. за таксиметров превоз на пътници. За да извършва дейността от името на регистрирания търговец, водачът трябва да отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 3 от Закона за автомобилните превози, т.е. да има издадено от ръководителя на съответното регионално звено на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" удостоверение на водач на лек таксиметров автомобил. Съгласно чл.25, ал.2 от Наредбата при извършване на дейността от водач от името на регистриран търговец, но за своя сметка, в разрешението по чл. 24, ал. 1 се отбелязват и данните на водача. Тези изисквания са изпълнени от страна на жалбоподателя - водач на лекия автомобил, извършващ таксиметров превоз от името на превозвача "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, но за своя сметка, поради което съдът е обосновал извод за доказан пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на акта от страна на жалбоподателя А. К.. След извършена служебна проверка за валидността на оспорения акт първоинстанционният съд е приел, че същият е нищожен като издаден от некомпетентен орган. Посочил е, че не са представени доказателства заповедта да е подписана от надлежно оправомощено от кмета на общината лице. Издател е Д. К., заемаща длъжност заместник-кмет Инфраструктура, строителство и транспорт в община Казанлък. Съгласно заповед 190/01.02.2024 г на кмета на Община Казанлък, допълнена със заповед 689/17.04.2024 г, за делегиране на правомощия, дори и ресорът Строителство, транспорт и екология да е идентичен с този на издателя на акта, липсва изрично овластяване за прекратяване действието на разрешения за таксиметров превоз. Съдът е заключил, че възлагането на подписване на разрешения за ползване на таксиметров превоз не включва имплицитно подписване на заповеди за прекратяване на тези разрешения, доколкото в Закона за автомобилните превози са регламентирани две хипотези в чл. 24 а - на издаване и отнемане. С тези мотиви съдът е прогласил нищожност на оспорената заповед. Решението е недопустимо по отношение на ответника "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД. Предмет на оспорване пред АС - Стара Загора е заповед 849/ 13.05.2024 г. на заместник-кмета на община Казанлък, с която е прекратено действието на разрешение за таксиметров превоз на пътници 24061/ 2024 г. на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД за автомобил с рег. [рег. номер]. Като страни в производството са конституирани А. К. в качеството му на жалбоподател, заместник-кметът на Община Казанлък в качеството му на ответник по жалбата и "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД в качеството му на заинтересована страна. Съгласно чл. 153, ал. 1 АПК страни по делото са оспорващият, органът, издал административния акт, както и всички заинтересовани лица, по силата на чл. 154, ал. 1 АПК съдът е длъжен да ги конституира служебно. Оспорващият е лицето, сезирало съда с жалба против акт, който го засяга неблагоприятно, издателят на акта е органът, обективирал властническото волеизявление, а заинтересованите страни са тези лица, за които актът е благоприятен. Те имат възможността да участват в процеса, за да защитят благоприятните последици, които произтичат за тях от издаването на съответния акт, и чието отпадане е застрашено с упражненото пред съда право на оспорване. "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД е притежател на разрешението, което се отнема с атакуваната пред АС-Стара Загора заповед, поради което актът е с неблагоприятни последици за него. Затова конституирането му като заинтересована страна не отговаря на правното положение, което този субект има спрямо спорното правоотношение и съставлява порок, обуславящ недопустимостта на решението по отношение на него. Възможността на дружеството да участва в процеса е посочена в чл. 147, ал. 1 АПК, но няма данни то да се е възползвало от нея. Поради това и постановеното по делото решение е недопустимо по отношение на "ВИЛ ТАКСИ-С" ООД, тъй като дружеството има самостоятелни процесуални права да се брани срещу издадения административен акт и няма качеството на заинтересована страна в конкретно развилото се съдебноадминистративно производство. Решението е правилно в останалата част. Страните не спорят по фактите, поради което в тази част касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК. Неоснователно е касационното възражение за недопустимост на оспорването, тъй като за А. К. не е налице пряк и непосредствен правен интерес от обжалване на издадената заповед. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на индивидуалния административен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Този интерес принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Правният интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т.е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. Съгласно Решение 5/17.04.2007 г. на Конституционния съд на Република България по к.д. 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Доказването на правния интерес е насочено към установяване дали правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и дали с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба. Таксиметровият превоз на пътници е правно регламентирана дейност, която се осъществява в съответствие с правилата, съдържащи се в ЗАвтП и Наредба 34/1999 г. Според предписанието чл. 12, ал. 1 ЗАвтП тя се извършва от търговец, притежаващ удостоверение за регистрация, или от включен в издаденото удостоверение водач, но от името на регистрирания субект. По силата на ал. 2 удостоверенията за регистрация по ал. 1 се издават от кметовете на общините или от оправомощени от тях длъжностни лица по адреса на управлението на търговеца, при условие, че по отношение на последния са налице следните три кумулативни предпоставки, а именно: 1) отговаря на изискванията за благонадеждност; 2) разполага с поне едно собствено, наето или на лизинг превозно средство, което отговаря на изискванията по ал. 7, и 3) няма публични задължения. За издаване на удостоверение за регистрация и за вписване в единния таксиметров регистър търговецът подава заявление до кмета на общината, към което прилага документите, определени с наредбата по чл. 12а, ал. 5 от закона, както и списък на водачите, които ще извършват дейността от негово име, и списък на превозните средства, с които ще извършват дейността. Когато таксиметровият превоз се осъществява от лице, неидентифициращо се с търговеца - притежател на удостоверението за регистрация, освен да бъде вписан в последното, водачът следва да разполага с документа, предвиден в чл. 24 ЗАвтП по отношение на използвания за осъществяване на дейността автомобил. Именно този документ водачът следва да представи при евентуална проверка от компетентните органи. Такова разрешение се издава за всеки автомобил и в него се вписват и данните на водачите, които ще осъществяват таксиметров превоз с това МПС от името на регистрирания търговец. Именно поради това разрешението по чл. 24 ЗАвтП несъмнено създава права за водача, чиито данни са вписани в съдържанието му. Обратно - прекратяването на действието на този документ лишава вписания водач от възможност да упражнява дейността чрез посочения автомобил. Законът е предвидил производството по издаване на това разрешение да се развива единствено между търговеца - притежател на удостоверението за регистрация, и кмета, т.е. именно търговецът е този, който следва да върне отнетото разрешение в общината, но отнемането на разрешителния акт има директен правопогасителен ефект спрямо вписания водач предвид възможността му да упражнява таксиметров превоз. Предвид изложеното правилен е изводът на съда, че заповедта, с която се прекратява действието на разрешението за таксиметров превоз, засяга пряко и непосредствено лицето, което е вписано в него като водач, осъществяващ дейността от името на търговеца, но за своя сметка. Безспорно отмяната на тази заповед по съдебен ред ще има благоприятни последици лично за този правен субект. Съдът по същество е приел, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган. Компетентността на издателя е условие за законосъобразност на акта съгласно чл. 146, т. 1 АПК, за която съдът следи служебно. Правомощието за издаване и отнемане на разрешения за извършване на таксиметров превоз е уредено в Закона за автомобилните превози и в Наредба 34/1999 г. и принадлежи на кмета на съответната община. Разпоредбата на чл. 24а, ал. 8 ЗАвтП и чл. 28, ал. 1 от Наредбата уреждат правната възможност за делегиране на тази компетентност на определено от кмета длъжностно лице. Оспорената заповед е издадена от заместник-кметът на Община Казанлък. Съгласно заповед 190/01.02.2024 г. и заповед 689/17.04.2024 г. на заместник-кмет "Строителство, транспорт и екология" е възложено да подписва "разрешения за ползване на таксиметров превоз", но няма изрично делегирано правомощие да прекратява действията на тези разрешения. Актовете, с които се прехвърля компетентност, не могат да се тълкуват разширително, поради което неоснователно е възражението на касатора, че това оправомощаване имплицитно включва и прекратяване действието на такива разрешения. Поради това правилен е изводът, че заместник-кметът на Община Казанлък не разполага с компетентност да издаде оспорената заповед. Като е прогласил нейната нищожност, съдът е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка Върховният административен съд не установи допуснати от съда нарушения, които да обосноват друг правен извод. С оглед изхода на правния спор своевременно направеното от ответника А. К. искане за разноски е основателно. Предвид представените по делото доказателства, придружени със списък по чл. 80 ГПК (л. 27-29 от делото), тя е и основателна. Община Казанлък следва да бъде осъдена да заплати на касатора разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв. платено адвокатско възнажграждение на основание чл. 143, ал. 1, вр. чл. 228 АПК. Направеното от заместник-кмета на община Казанлък възражението за прекомерност на разноските е бланкетно и неоснователно, доколкото не са изложени конкретни факти и обстоятелства, които да налагат намаляване на този размер. Съдът не дължи служебно произнасяне по размера на претендираните съдебни разноски. Страната, която възразява по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, следва да наведе конкретни доводи за твърдяната прекомерност на разноските на насрещната страна. Воден от горното, Върховният административен съд