Решение № 209 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2007 г.

Решение № 209 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4321/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Ж., И. Д. Д. и Д. Д. Д. и тримата от гр. С. срещу въззивно решение от 12.06.2007 г. по гр. д. № 40/2007 г. на Сливенският окръжен съд, с което е оставено в сила решението от 8.11.2006 г. по гр. д. № 2315/2005 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. Г. Ж., И. Д. Д. и Д. Д. Д. срещу Я. П. А. и И. П. А. иск за предаване владението върху вилна сграда на два етажа, със застроена площ от 52 кв. м. и пристройка на един етаж със застроена площ от 21 кв. м., находящи се в поземлен имот № 67338.409.19 по кадастралната карта на м. "М. гора, в землището на гр. С. П. се, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила при обсъждане на доказателствата, отменителни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК (отм.). Ответниците по жалбата Я. П. А. и И. П. А. в писмения отговор изразяват становище за оставяне в сила на решението като правилно. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, III г. о. намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията по чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна. С обжалваното решение Сливенският окръжен съд действайки като въззивна инстанция е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите ревандикационен иск. Приел е, че ищците не са доказали правото си на собственост върху сградите, предмет на ревандикация, че ответниците са придобили правото на собственост върху тях на оригинерно основание, поради което удостовереното в представения от последните констативен нотариален акт не е опровергано и те ги владеят на правно основание. Крайният извод на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС е правилен, но не по изложените от него съображения, а по следните: М. Г. Ж., И. Д. Д. и Д. Д. Д. са предявили срещу Я. П. А. и И. П. А. иск за предаване владението върху вилна сграда на два етажа, със застроена площ от 52 кв. м. и пристройка на един етаж със застроена площ от 21 кв. м., находящи се в поземлен имот № 67338.409.19 по кадастралната карта на м. "М. гора, в землището на гр. С., на основание чл. 108 ЗС. Фактическият състав на чл. 108 ЗС установява, че за уважаване на ревандикационния иск следва да са налице следните предпоставки в условията на кумулативност: претендиращият връщането на вещта, предмет на иска да е собственик на същата, ответникът да я държи, като това държане да е без правно основание. В настоящия случай, с оглед предмета на ревандикация- сгради, твърденията са, че са изградени от М. Ж. и наследодателят на ищците Д по време на брака им в предоставената с протокол от 28.11.1979 г.на К. по чл. 3 от Наредба № 6 за издирване и ползуване на изоставени маломерни и непълноценно използвани земи (ДВ, бр. 32/1978 г.) земя в м. "М", гр. С. и е извършено узаконяване на същите на 22.06.1990 г. на името на М. Ж., с което се установявала активната им материалноправна легитимация. Твърдението на ищците, поддържано и в касационното производство е, че с акта на узаконяване на сградите е настъпила промяна в правото на собственост и от общинска собственост се е превърнала в собственост на ищците. Данните по делото сочат, че на наследодателя на страните е предоставено право на ползване по Наредба № 6/1978 г. върху земя за земеделско ползване в м. "К", бл.III, п.21 при граници: шосето за С. С., път и п.22. Установено е, че върху тази земя е построена от Д. Д. Ж. процесната двуетажна сграда, заснета по кадастрален план от 1989 г., съществуваща по плана от 2002 г., чиято идентичност е установена с приетата по делото съдебно-техническа експертиза. Установено е също, че е изградена и постройка на един етаж, както и че същите се намира в държане на ответниците. С нот.акт № 165/2005 г. ответниците са признати за собственици на процесните сгради на основание давностно владение и наследство. Със заповед № Р* от 3.11.1998 г. на кмета на община С., издадена по повод молба вх. № 830 от 28.01.1998 г. на наследници на Д. Ж. е признато правото да придобият собственост до 600 кв. м. от предоставения за ползване имот, като със заповед от 27.04.1999 г. е одобрена оценката на подлежащата на закупуване земя. При тези данни изводът на въззивния съд, че ищците не са доказали правото на собственост върху сградите, предмет на ревандикация е правилен. Неправилно обаче съдът е приел, че правото на собственост върху сградите е придобито от ответниците на оригинерно основание. На наследодателя на ищците през 1979 г. е предоставено право на ползване върху земята, в която са построени процесните сгради. Правото на ползване върху земеделски земи се преустановява по силата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, като за бившия ползувател е предвидена правната възможност при наличие на предпоставките на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ да придобие собствеността върху земята, върху която е построил до 1.03.1991 г. сграда и след като заплати стойността на земята на нейния собственик. По делото няма данни да е изпълнена процедурата по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което прекратеното право на ползване не е трансформирано в право на собственост върху нея. Наличието на законова възможност за това не води до трансформиране на правото на ползване в право на собственост, след като тя не е била реализирана по предвидения в закона ред. Ето защо ищците не са придобили правото на собственост върху имота, в който са построени сградите. Според чл. 92 ЗС, собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея. По определение на закона законното предположение е оборимо и ако бъде установено нещо различно, собствеността върху постройката, респ. постройките може и да не принадлежи на собственика на земята. В случая по делото не е установено наследодателят на ищците, респ. те да са носители на правото на строеж. Притежанието на право на собственост върху терена и на право на собственост върху сграда в него в лицето на различни субекти е възможно само при наличие на право на строеж. Това налага извод, че не е оборена презумпцията на чл. 92 ЗС. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателите, че с акта на узаконяване на сградата настъпват промени в правото на собственост и тя става собственост на лицето, което я е изградило. Строежите се узаконяват на името на собственика на земята или на лицето, което има право на строеж. Ако строежът е изграден от несобственик, отношенията между строителя и собственика се уреждат по общия ред - чл. 162, ал. 3 ЗТСУ (отм.). В конкретния случай узаконяването на двуетажната сграда на името на М. Ж. дори да се приеме, че се приравнява към режима на издаване на разрешение за строеж по арг. от чл. 224, ал. 3 ППЗТСУ (отм.) не е равнозначно на учредяване право на строеж. След като не е настъпила трансформация на правото на ползване в право на собственост върху земята, то изградената без учредено право на строеж сграда следва собствеността на земята по силата на чл. 92 ЗС. Ищците не са изкупили земята по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и няма данни по делото правото на собственост да е реституирано по реда на ЗСПЗЗ, при което съгласно разпоредбата на чл. 25 ЗСПЗЗ тя е станала общинска собственост. Затова изводът на въззивния съд, че правото на собственост върху сградите е придобито от ответниците на оригинерно основание е неправилен. Ответниците не са въвели изрично твърдение за началния момент на упражняваното от техния наследодател владение върху сградите, но според възприетото от съда въз основа показанията на част от разпитаните свидетели той е от 1993 г. Към този момент в сила е разпоредбата на чл. 86 ЗС (ред. от 1951 г.), която изключва придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на вещ - социалистическа собственост. След изменението с ДВ, бр. 31 от 1990 г. нормата предвижда, че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С последващото законодателно изменение (ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г.) не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. За периода 1993 г. до 1.06.1996 г. не тече придобивна давност по отношение на вещ държавна или общинска собственост. След 1.06.1996 г. и до снабдяването на ответниците с констативен нот. акт през 2005 г., както и към момента на предявяване на исковата молба- 20.09.2005 г. краят на 10- годишния период по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Следва да се отбележи, че придобивна давност по отношение на ищците не може да се осъществи, тъй като те не са били собственици на земята и на построените сгради. С оглед изложеното правото на собственост върху сградите не е придобито от ответниците на оригинерно основание. По тези съображения съдът в настоящия състав намира, че крайния извод на въззивния съд, че предявеният ревандикационен иск е неоснователен е правилен, и обжалваното решение ще следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният касационен съд, III г. о