Решение № 4587 от 13.5.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Стефанов от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Христов, срещу решение 7876 от 23.12.2021 г., постановено по адм. дело 8524/2021 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед РА-30-449/21.06.2021 г. на главния архитект на Столична община и е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд приема, че процесният обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на Закона за устройство на територията /ЗУТ/, тъй като същият е движима вещ и преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. Според касатора в конкретния случай липсва основание не за поставянето на процесната гаражна клетка, а за изискването за инвестиционен проект и издаване на разрешение за строеж. Твърди се още, че предвижданията на действащия подробен устройствен план /ПУП/ са реализирани, тъй като процесната площ е предвидена за паркинг, върху който няма пречка да се разположи гаражна клетка. Възразява се също така, че процесната гаражна клетка, дори и да се приеме за строеж, е търпим такъв по смисъла на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Претендира се отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество, както и присъждане на направените разноски за две съдебни инстанции. Ответникът главен архитект на Столична община, редовно призован, в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител юрк. Стойков, оспорва касационната жалба и изразява становище за неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на М. Стефанов срещу заповед РА-30-449/21.06.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗУТ и чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ, е наредено на жалбоподателя, в качеството му на собственик, да премахне незаконен строеж Модулна стоманобетонова гаражна клетка с условен 3.18, находящ се в гр. София, [жк], зад бл. 134 /откъм [улица]/, УПИ I, кв. 34 /имот с идентификатор 68134.1108.151/. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми. Прието е от съда, че процесната гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, както и че определящо в случая е начина на изграждането й и нейното предназначение, независимо дали може да се премести в цялост или не. Съдът е приел също така, че в случая се касае за гараж, който е изграден през 1995 г. и по смисъла на закона представлява постройка за паркиране на автомобил и задоволява лични нужди, предвид което не може да се определи като преместваем обект по смисъла на чл. 56, ал. 1 от ЗУТ, който е с предназначение за задоволяване на обществени нужди. Предназначението на процесния гараж обуславя според съда извод за наличие на строеж постройка на допълващо застрояване, за изграждането на който няма издадено разрешение за строеж и одобрени проекти в нарушение както на чл. 55 от ЗТСУ /отм./ и чл. 224, ал. 1 от ППЗТСУ /отм./, така и на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ. С оглед на това съдът приема, че към момента на изграждане на строежа, както и към датата на постановяване на оспорената заповед, е налице незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, който подлежи на премахване по реда на чл. 225а от ЗУТ. Съдът е обосновал извод за наличието и на предпоставките по чл. 225, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, доколкото по делото се установява, че изграждането на гаражната клетка не е предвидено по застроителния и регулационен план, одобрен със заповед РД-50-09-314/08.08.1988 г. на главния архитект на София, който е действащ и понастоящем ПУП за м. ж. к. Красно село и по който УПИ I от кв. 34 е отреден за мероприятие ОЖС, като в него няма предвиждане за допълнително застрояване на обслужващи постройки, а съгласно чл. 41, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ допълващо застрояване в УПИ се предвижда с ПУП или с виза за проектиране. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът е приел също така, че с оглед годината на построяване на процесния строеж 1995 г., не са налице всички кумулативно предвидени предпоставки по § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, за да се приеме строежът за търпим. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на процесната заповед. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Заповедта е писмена и съдържа описание на наредения за премахване строеж по местонахождение и с параметри, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материалноправните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесния строеж са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е строеж, представляващ модулна стоманобетонова гаражна клетка", което обстоятелство се потвърждава и от приета по делото съдебно-техническа експертиза. По делото се установява също така, че строителството е извършено от жалбоподателя без разрешение за строеж и инвестиционен проект през 1995 г., която година на извършване на строителството не се и оспорва от жалбоподателя. При тези факти административният съд правилно приема, че описаната в заповедта за премахване гаражна клетка представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е от пета категория по смисъла на чл. чл. 137, ал. 1, т. 5 от ЗУТ, за чието изграждане е необходимо издаване на разрешение за строеж и инвестиционен проект. В случая строителни книжа не са издадени, поради което съгласно чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ строежът е незаконен. Правилно административният съд приема също така, че процесната гаражна клетка не представлява преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, който да не подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Разпоредбите на чл. 56, ал. 1, чл. 57, ал. 1 от ЗУТ и § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, очертават кръга на преместваемите обекти, като въвеждат като критерии конструктивните характеристики и предназначението на обектите. В случая гаражната клетка, предмет на заповедта за премахване, няма характеристиките на преместваем обект с оглед на предназначението, тъй като не се използва за увеселителни, търговски или други обслужващи дейности. Както и правилно е приел съдът, в случая се касае за гараж, който по смисъла на закона представлява постройка за паркиране на автомобили и задоволяване на лични нужди. Правилен е и извода на първоинстанционния съд, че процесната гаражна клетка не е търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. В конкретния случай, с оглед на установената по делото и неоспорена от страните година на изграждане на гаражната клетка 1995 г., приложима се явява нормата на § 16, ал. 2 от ДР на ЗУТ. В тази връзка следва да се има предвид, че нормата на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ е неприложима, тъй като визираният в нея режим на търпимост не обхваща всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал. 1, ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ. Релевантните обстоятелства за търпимост на един строеж съгласно приложимата разпоредба на § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ са дали строежът е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, и дали е бил деклариран от собствениците му пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. В съответствие с цитираната разпоредба кумулативно с изискването за допустимост на строежа по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, за да се признае търпимостта на строежа, а именно строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. От приетите по делото писмени доказателства не се установява това изискване да е било изпълнено по отношение на процесния строеж. Няма данни по делото, а и не се твърди от касатора, да е деклариран от последния строежа пред надлежните одобряващи органи до пределния момент по § 16, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Само на това основание процесният строеж не може да се квалифицира като търпим, доколкото предпоставката е кумулативна и неосъществяването й е достатъчно основание строежът да бъде изключен от категорията на ползващите се с търпимост, независимо дали е допустим по подробен устройствен план и по правилата и нормативите, действали към момента на извършването му или понастоящем. Неоснователно е и възражението на касатора, че по делото не е съобразено, че бл. 134 и паркинга, върху който е разположен гаража, са изградени през 1967 г. -1970 г. при действието на друг ПУП, тъй като релевантен за спора е ПУП, действащ към момента на изграждане на процесния строеж 1995 г., както и сега действащия. Доколкото по делото се установява от приета съдебно-техническа експертиза, че по одобрения със със заповед РД-50-09-314/08.08.1988 г. на главния архитект на София ПУП, който е действащ и понастоящем, УПИ I, кв. 34, е отреден за мероприятие ОЖС, като в него няма предвиждане за допълнително застрояване на обслужващи постройки, то правилно съдът приема също така, че процесният строеж е реализиран в несъответствие с предвижданията на ПУП, поради което са налице и предпоставките на чл. 225, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, с които правната норма свързва издаването на заповед за премахване на незаконен строеж. Касационният довод за допуснати при постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствените правила е неоснователен. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетата съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите доказателства. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София град е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция, което следва да бъде определено в размер на 100 лева, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,