Решение № 1244 от 12.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6963/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Х. Г., срещу Решение 586/ 26.04.2024 г., постановено по административно дело 35/ 2024 г. на Административен съд- Търговище (АС Търговище), с което е отхвърлена нейнатажалба срещу Заповед 363а 3148 от 19.12.2023г. на Вр. ид. директор на ОД на МВР Търговище, с която е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) - отнемане на право на пребиваване. В касационната жалба са подробно развити съображения за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон и необоснованост- отменителни основания по чл. 209, т. 3, АПК. Счита се, че първоинстанционният съд е следвало да установи, че процесната заповед е незаконосъобразна, поради това, че не се съдържат фактически основания за издаване на административния акт. Моли да се отмени решението на административния съд. Ответникът- Заместник директор на Областна дирекция на МВР не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационни основания за отмяна на решението на АС Търговище. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Производството пред административния съд е образувано по жалба, на Х. Г., подадена чрез адвокат С. Али от АК- Търговище срещу Заповед ЗбЗз-3148/ 19.12.2023 г. на Зам. директора на ОД МВР- Търговище, с която на оспорващата е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България" на основание чл.40, ал.1, т.5 ЗЧРБ. Адм. съд посочил, че с Решение 794302/ 30.12.2020 г. на жалбоподателката Х. Г. било разрешено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ право на постоянно пребиваване в Република България (лист 54 от делото на адм. съд). Същата е заявила адрес за пребиваване в гр. Търговище, [адрес]. Решаващият съд установил от справката в АИС на МВР, че жалбоподателката има кратковременни пребивавания на територията на страната. Общият срок на установено пребиваване на чужденката Х. Г. на територията на Република България за целия проверен период (от 30.12.2020 г. до 09.11.2023 г.) бил общо- 11 (единадесет) дни. Адм. съд посочил изготвено Предложение рег. 363р-35050/18.12.2023 г. (л.24) на Началник група Миграция при ОД МВР Търговище, с което са изложени констатации, относно Г. Х. и се предлагало спрямо чужденката родена в България, гражданство- Турция, с постоянен и настоящ адрес в гр. Търговище, [адрес] да бъде издадена заповед, с която да ѝ бъде наложена принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България . На 19.02.2023 г. Заместник директорът на ОД на МВР- Търговище издал процесната Заповед ЗбЗз-3148/ 19.12.2024, с която на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ наложил на Х. Г. принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Административният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган. Спазена била предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта били изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване. На следващо място при преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми адм. съд намерил, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон. В заключение преценил, че жалбата е неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона. Поради това, подадената срещу същата ПАМ, жалба като неоснователна, била отхвърлена. Настоящият състав на ВАС трето отделение счита, че решението на административния съд е правилно, като подадената срещу него касационна жалба е неоснователна. Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че решението е необосновано, поради неправилна преценка на доказателствата по делото. Решаващият съд е събрал относимите доказателства, които е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивите на обжалваното решение са формирани на база възприетите факти и след правен анализ, дават конкретни отговори на развитите оплаквания на жалбоподателя чл.172а, ал.2, във вр. с чл.150, ал.1, т.4 от АПК. Неоснователни са твърденията в касационната жалба, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Решаващият съд е обосновал своите изводи след всеобхватен и подробен анализ на приложимата нормативна уредба. При изяснена фактическа обстановка, съдът е достигнал до обосновани и правилни изводи. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че оспорената пред съда заповед е издадена от некомпетентен орган. Правилно решаващият съд е преценил, че административният акт е издаден от компетентен административен орган- Заместник директорът на ОД на МВР- Търговище, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност. Разпоредбата на чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) дава правомощия на директорите на областните дирекции да налагат принудителни административни мерки. Същата не съдържа соченото от жалбоподателката изискване наложената в случая принудителна административна мярка да се налага от органа, който е издал разрешението за постоянно пребиваване. Неоснователни са и доводите, че оспорената заповед не отговаря на изискванията за форма на адм. акт. Видно от нейното съдържанието същата съдържа подробно изложение на установените в административното производство факти и обстоятелства, начинът на установяването им и приложението на закона към тях, с което е спазен чл.59 от АПК. Обосновано съдът е приел в обжалваното решение, че фактическите основания за издаване на оспорената заповед се подкрепят от материалите на преписката, от които безспорно се установява, че чуждата гражданка е получила право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл.25, ал.1, т.9 ЗЧРБ. От събраните сведения, писмени доказателства и извършена проверка за лицето е установено, че жалбоподателката не живее на посочения от нея адрес за пребиваване в Република България, а в Република Турция. Тя за целия период на проверката е престояла на територията на страната няколко пъти по 1-2 дни или общо само 11 дни. Касационната инстанция споделя разбирането на административния съд, че понятието "трайно установяване", за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. В случаят престоят от общо 11 дни на лицето е след изключително кратки, инцидентни посещения и не отговаря на изискванията за житейско установяване на определено място. Последното изисква уседналост, постоянност и изграждане на трайна връзка със страната, което в случая не е налице. Не е налице местоустановяване, тъй като лицето не живее преобладаващо на посочения от нея адрес, не упражнява трудова или друга социална дейност, не осъществява социални контакти и не се включва в живота на съответните общности. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в осигурителната система на страната, т.е. не упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки, с изключение на една на 15.11.23 г. (л. 47от делото на административния съд). Видно от представените докладни записки от 22.12.2023 г. и 4.10.2023 г. няма данни, че тя действително ползва самостоятелно жилище или дори помещение на посочения от нея адрес. Собственикът на имота, на посочения от нея адрес отказва да приеме книжа от нейно име. При тези данни, правилна е преценката на съда, че жалбоподателката живее заедно със семейството си трайно извън пределите на Република България, поради което е налице визираната в чл.40, ал.1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България- в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6 т.7, т.8, т.13, т.16 и чл.25г. от ЗЧРБ. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. При издаване на оспорения административен акт са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 ЗЧРБ. Няма данни за членове от нейното семейство, които да живеят на територията на страната, поради което наложената ПАМ не засяга отрицателно правото на семеен живот по смисъла на чл.8 ЕКПЧ. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното Върховен административен съд, трето отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК,