Решение № 7282 от 4.7.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационната жалба на Е. Байраков срещу Решение 173/17.02.2022 г., постановено по адм. дело 156/2021 г. по описа на Административен съд София-област, с което е отхвърлен предявеният от Байраков против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи София (ОД на МВР София) иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000.00 лв., причинени на ищеца вследствие на Заповед за задържане, рег. 399/19.08.2014 г., издадена от полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница, отменена с Решение 1940/22.02.2016 г. по адм. дело 1972/2015 г. на Върховния административен съд, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на причиняване на увреждането до окончателното й изплащане и законната лихва от датата на предявяване на иска 22.02.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Наред с това ищецът е осъден да заплати на ответника 100.00 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. Осъден е също да заплати по сметка на Административен съд София-област сумата от 150.00 лв. разноски за производството пред първата инстанция. Сочените касационни основания са тези по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в жалбата съображения се иска отмяната на обжалваното решение и постановяване на съдебен акт, с който исковата претенция на касационния жалбоподател за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди бъде уважена в цялост, ведно с лихвите върху сумата на обезщетението, така както са претендирани. Алтернативно, ако са налице условията по чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, се иска отмяната на атакувания съдебен акт и връщане на делото на друг състав на Административен съд София-област. Иска се също присъждане на сторените в първоинстанционното и касационното производство разноски, за което се представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът по касационната жалба ОД на МВР София със седалище и адрес на управление в София, бул. Гео Милев 71 не представя отговор по нея в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Представя писмена защита по делото, в която оспорва, като неоснователна касационната жалба, а по същество иска оставането й без уважение и потвърждаване на обжалваното съдебно решение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна по следните съображения: Административен съд София-област е сезиран от Е. Байраков с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу ОД на МВР София за осъждането на Дирекцията да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в напрегнатост, безсъние, главоболие, световъртеж и паметови нарушения, продължително стресово състояние, страх и недоверие към хората и органите на реда, чувство за срам поради разгласяване на задържането, накърняване на доброто му име сред близки и приятели, загуба на приятелски контакти и работоспособност, претърпени от Заповед за задържане на лице, рег. 399/19.08.2014 г., издадена от полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница, отменена с Решение 1940/22.02.2016 г. по адм. дело 1972/2015 г. на Върховния административен съд, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на причиняване на увреждането до окончателното й изплащане и законната лихва от датата на предявяване на иска 22.02.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел, от фактическа страна, че ищецът бил задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на Районно управление на МВР гр. Годеч със Заповед, рег. 399 от 19.08.2014 г. на Б. Иванов полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница, издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), във вр. с БП ЗМ 301/19.08.2014 г. за престъпление по чл. 325, ал. 2, във вр. с ал. 1 на тази разпоредба от Наказателния кодекс (НК). Посочил, че препис от заповедта била връчена на задържаното лице. Отчел, че процесната заповед била предмет на съдебен контрол пред Административен съд София-област, като с Решение 1140/09.12.2014 г., постановено по адм. дело 959/2014 г. жалбата на Байраков против заповедта била отхвърлена, като неоснователна. Това решение на съда било предмет на съдебен контрол пред Върховния административен съд, който го отменил със свое Решение 1940/22.02.2016 г. по адм. дело 1972/2015 г. и вместо него постановил отмяната, като незаконосъобразна, на Заповед 399/19.08.2014 г. на полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница. Административният съд установил, като се позовал на представената по делото медицинска документация, че Байраков, когато бил на възраст [възраст], постъпил на дата [дата] за лечение в НИСМ Н.И.Пирогов , клиника по Неврохирургия детско отделение, след като паднал от маса и си ударил главата л. 66 от адм. дело 156/2021 г. по описа на Административен съд София-област. Обърнал внимание, че ищецът е консултиран по повод агресивно поведение в дома и в училище, което приел за установено на база Медикопсихопедагогична оценка от 30.01.2001 г., изготвена от лекари и психолог при Медицински университет, Катедра по Психиатрия, ДУБ-Александровска, Консултативна детско-юношеска психиатрична клиника (л. 35-36, пак там). С Експертно решение на ЦЕЛКК 0038 от 14.11.2002 г. Байраков е освидетелстван за срок от две години с 58 % трайно ограничена възможност за социална адаптация, с чужда помощ и с дата на инвалидизирането от 11.09.1992 г. Поставената диагноза е [диагноза] л. 67, пак там. С Експертно решение 0428 (л. 68) от заседание 035 на ТЕЛК за общи заболявания при I МБАЛ София, III състав, проведено на 20.02.2015 г., Байраков е преценен с 54% Трайно намалена работоспособност (ТНР) с водеща диагноза [диагноза]. С Експертно решение 0330 (л. 70-71) от заседание 021 на ТЕЛК при I МБАЛ-София, I състав, проведено на 31.01.2018 г., Байраков е преосвидетелстван за срок от три години след преглед, като му е определена 76 % ТНР. Водещата диагноза е [диагноза] . С Експертно решение 0116 (л. 72) от заседание 006 на ТЕЛК при I МБАЛ Св. Йоан Кръстител ЕАД София, II състав, проведено на 11.01.2021 г., Байраков е преосвидетелстван по документи за срок от три години с 75 % ТНР при водеща диагноза [диагноза]. Съдът установил, че ищецът е завършил Национална професионална гимназия по прецизна техника и оптика М. В. Ломоносов с придобита трета степен на професионална квалификация Техник на прецизна техника и специалност Измервателна и организационна техника (копие на диплома за завършено средно образование 004448 от 08.06.2011 г. л. 40) и е бил студент в Университета за национално и световно стопанство, редовно обучение, специалност Икономика и бизнес (копие на студентска книжка на л. 38 от първоинстанционното дело). През 2014 г. 2015 г. учебна година е записан в зимен семестър на втори курс редовно обучение специалност Икономика и бизнес . Съгласно Справка за актуално състояние на всички трудови договори от 09.05.2013 г. (л. 41) ищецът е работил по трудови правоотношения в ЕТ Компакт 12 О. Дилов и в С.Г. Груп . Съгласно Удостоверение от Софийска градска прокуратура от 03.02.2020 г. (л. 54) срещу лицето няма обвинения по неприключени наказателни производства. С оглед установяване отражението на незаконосъобразното задържане върху психиката на ищеца по делото пред първата инстанция е назначена и изслушана съдебно-психологична експертиза по писмени данни, извършена от вещо лице магистър-психолог Г. Кирилов. Заключението й е оспорено от ищеца. Събрани са гласни доказателства, като по искане на ищеца по делото е разпитана Н. Чобанова негова баба. При така установената фактическа обстановка, Административен съд София-област е приел, от правна страна, че предявените пред него обективно съединени искове за неимуществени вреди и за лихви са допустими за разглеждане по същество, но са неоснователни. Като съобразил данните по делото, разпоредбата на чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и приетото по т. 4 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2005 г. на Върховния касационен съд по т. гр. д. 3/2004 г., отхвърлил, като неоснователно, възражението на ответника по иска за изтекла погасителната давност за предявяване на иска за неимуществени вреди. Счел, че по делото не са налице кумулативно изискуемите предпоставки от сложния фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ. Посочил, че е осъществена само първата от тези предпоставки, а именно отменен, като незаконосъобразен, по съдебен ред административен акт заповед за задържане на лице. Подчертал, че фактът на задържането и фактическото лишаване на едно лице от правото му на свободно придвижване предполагат настъпването на емоционален стрес и негативни емоционални изживявания, на засилено чувство на безпомощност, незащитеност и унижение на човешкото достойнство. Приел е, че въпреки ангажираните писмени и гласни доказателства, ищецът не се е справил с доказателствената тежест да докаже твърдените в исковата молба неимуществени вреди. Като се позовал на медицинските документи, представени от Байраков, допълнил, че здравословното и психическото му състояние е с голяма давност, преди отменената заповед за задържане. Формирал извод, че доколкото ищецът е бил задържан многократно с други заповеди за задържане след процесната, не може да се установи категорично, че е претърпял претендираните вреди именно от отменената, като незаконосъобразна по съдебен ред, Заповед за задържане, рег. 399/19.08.2014 г., издадена от полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница. С тези доводи отхвърлил главния иск, като неоснователен и недоказан. Отхвърлил също акцесорните искове за лихви. Присъдил разноски, съобразно изхода от спора. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира подадената касационна жалба за частично основателна. Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон в обжалваното решение са основателни. Неправилен е изводът на административния съд за пълна неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Не могат да бъдат споделени изводите на първоинстанционния съд за липса на установеност на всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и по-конкретно настъпването на част от твърдените от ищеца вреди от неимуществен характер, пряка и непосредствена последица от отменената, като незаконосъобразна, с Решение 1940/22.02.2016 г. по адм. дело 1972/2015 г. на Върховния административен съд Заповед за задържане на Е. Байраков, рег. 399/19.08.2014 г., издадена от полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ, а именно: незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие; този акт, действие или бездействие да е на административен орган или длъжностни лица; актът, действието или бездействието да е при или по повод изпълнение на административна дейност; да са настъпили конкретно посочените от ищеца вреди; да е налице пряка причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредите. Задържането на касационния жалбоподател, освен че е ограничило свободата му за периода, през който е бил задържан, несъмнено е повлияло върху психическото му състояние, причинявайки емоционален стрес. Самият факт на задържането, фактическото лишаване на лицето от правото на свободно придвижване и изваждането му от нормалната битова среда предполага настъпването на притеснение и психическо напрежение състояния, присъщи за подобно събитие. Обосновано е да се предположи преживяването на емоционален стрес, причинен от подобно задържане. В случая ищецът е ангажирал гласни доказателства, от анализа на които безспорно се установява настъпването на част от претендираните вреди, изразяващи се в уплаха, стрес, напрежение, притеснение, страх и недоверие към органите на реда. Неправилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на бабата на ищеца като свидетел. Съдът може да даде вяра или да не даде вяра на свидетелските показания. В първия случай, съдът ги кредитира като достоверни, а във втория не ги кредитира. В случая, първоинстанционният съд не е посочил в решението си дали дава вяра или не на показанията на Н. Чобанова. Посочил ги е лаконично и то в контекста на формирания от него извод за липса на доказаност на твърдените вреди От събраните по делото доказателства, включително и от разпита на свидетеля по делото не се установиха обаче твърденията в исковата молба. (стр. 6 от първоинстанционното решение, трети абзац). От показанията на Чобанова следва, че внук й (ищецът) я е посетил в дома й няколко дни след задържането и освобождаването му, което означава че свидетелката е имала непосредствени наблюдения върху ищеца след освобождаването му от Районно управление на МВР гр. Годеч. Свидетелката сочи, че ищецът е преживял физически и емоционален дискомфорт, чувствал се е психически зле бил е уплашен, стресиран и притеснен. След незаконното задържане престанал да уважава полицията, даже се страхува от нея (протокол от съдебно заседание, проведено на 16.06.2021 г. от л. 47 до л. 49 от първоинстанционното дело). При липсата на данни по делото, които да опровергават показанията на Чобанова за емоционалното състояние на внук й, съдът не е имал основание да не им даде вяра. Отделно от това първоинстанционният съд не е съобразил, че лицето страда от психичното заболяване [диагноза], поради което, при отчитане на медицинските документи по делото, е обосновано да се направи извод, че негативните емоционални изживявания вследствие незаконосъобразното му задържане надхвърлят по интензитет обичайните в тази ситуация и в сравнение с лице, което е психично здраво ( Аз съм много лабилен, не мога да контролирам емоциите и действията си. споделено от ищеца относно психичното му състояние в комплексна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза от 2012 г., л. 18, трети абзац от адм. дело 1972/2015 г. по описа на Върховния административен съд). Първоинстанционният съд е следвало също така да съобрази, че всяко вмешателство от вида принудително задържане в личната сфера на човека води до негативно емоционално изживяване, което не се нуждае от специално доказване. Такова страдание не е задължително да достигне до нивото на психологическа травма или разстройство, или има външни признаци или симптоми, не винаги ще се поддава на външни доказателства, като експертни психиатрични или медицински заключения, както и свидетелски показания. В този смисъл е практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) Решение от 31.03.2016 г. по делото Джабаров и други срещу България, както и Решение от 31.01.2023 г. по делото Стефанова срещу България, постановено по сходна на настоящия казус фактическа обстановка. Не се доказва по делото неправомерното задържане да е довело до увреждане на физическото здраве на ищеца или до влошаване на психичното разстройство, с което е диагностициран. Не се доказва и причинно-следствена връзка между твърдените загуба на приятелски контакти и работоспособност и процесната заповед за задържане, отменена по надлежния ред. От данните по делото не се установява принудителната административна мярка да е причинила паметови нарушения на Байраков. Такива са налице за лицето в един продължителен период от време преди издаването на незаконосъобразната заповед, за което свидетелстват приложените по делото медицински документи за провеждани неврологични, психиатрични и психологични изследвания. Поради изложеното следва да му се присъди обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди за периода на неправомерното му задържане от 24 часа. По размера на претендираното обезщетение, съдът преценява следното: Съгласно пар. 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. По силата на цитираната препращаща норма, при определяне на размера на претендираните неимуществени вреди, се прилага нормата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), която сочи, че тези вреди се определят от съда по справедливост. Съгласно ПВС 4/1968 г., което и понастоящем се прилага в практиката на съдилищата по чл. 52 ЗЗД, понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди . Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на страданията с оглед конкретните обстоятелства, при които е понесена вредата. Настоящият състав на касационната инстанция счита, че справедливото обезщетение за негативните емоции, преживени от Байраков за периода на задържането му по силата на отменената по съдебен ред Заповед за задържане, рег. 399/19.08.2014 г., издадена от полицейски инспектор при Районно управление на МВР гр. Сливница, е в размер на 900.00 лв. В останалата част, до пълния предявен размер, съдът преценява претенцията като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд, в частта, в която е отхвърлен искът за неимуществени вреди над този размер до пълния предявен такъв от 1000.00 лв. за правилно. При определянето на този размер касационната инстанция, в настоящия състав на трето отделение, взе предвид, че задържането е извършено в населено място, различно и отдалечено от мястото, където се намира постоянният адрес на ищеца и че част от приндудителната административна мярка се е осъществила в тъмната част на денонощието, когато негативните емоции се засилват. Съдът съобразява също характера на увреждането, интензитета на претърпените душевни страдания, периода от време, в който те са търпени и икономическия стандарт в страната. Вземането на пострадалото лице за мораторна лихва върху обезщетението за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт, от който се претендира обезвредата. Тази дата, в случая, е 22.02.2016 г., когато е постановено Решение 1940 по адм. дело 1972/2015 г. на Върховния административен съд. В този смисъл е посоченото в т. 4 от мотивите на Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационнен съд по тълк. гр. д. 3/2004 г., което е задължително, на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Поради това претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на мораторна лихва върху вземането за обезщетение, следва да се уважи, считано от 22.02.2016 г. до изплащането на обезщетението. Частичната основателност на главния иск обуславя и частичната основателност на свързания с него акцесорен иск за присъждане на законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. По тези съображения съдебното решение на първоинстанционния съд в частта, в която исковата претенция на Байраков с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е отхвърлена за сумата от 900.00 лв. следва да бъде отменено, а вместо това се уважи иска до размера на тази сума ведно с мораторна и законна лихва. Предвид частичното пререшаване на спора по същество, обжалваното решение следва да се измени и отмени частично по отношение на присъдените разноски. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, направените в първоинстанционното производство разноски в размер на 10.00 лв. държавна такса за образуване на делото и 150.00 лв. за допуснатата и изслушана пред първата инстанция експертиза следва да останат в тежест на ответника по иска. Претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 лв. за първоинстанционното производство следва да се присъдят на Байраков съобразно уважената част от иска, при отчитане на направеното от ответника по иска възражение за прекомерност. С оглед фактическата и правна сложност на делото, както и обема на осъществената правна защита и съдействие, касационната инстанция, в настоящия състав на трето отделение, преценява, че на Байраков следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв., изчислено съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в относимата редакция на тази норма. Съразмерно с уважената част от иска, ОД на МВР София следва да бъде осъдена да заплати на Е. Байраков сума в размер на 450.00 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Предвид своевременно направеното искане за разноски и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, на касационния жалбоподател следва да се присъдят 10.00 лв. за държавна такса за образуване на делото пред Върховния административен съд и 270.00 лв. за адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие за касационното производство, определено съразмерно с уважената част от иска. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия