Решение № 8725 от 11.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1956/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция Гранична полиция против решение 7825/14.12.2023 г. по адм. д. 7006/2023 г. по описа на Административен съд София-град, в осъдителната му част. Оспорва извода на съда, че полицейските служители са извършили незаконосъобразни действия и бездействия и се позовава на разпоредбата на чл. 50 от Инструкция 8121з-813 от 9.07.2015 г. (отм., но в сила към 05.09.2021 г.) Излага доводи, че претендираните от ищеца вреди не са доказани по делото, както и че определеният размер на обезщетението е завишен. В съдебно заседание се представлява от юрисконсулт Кабранска. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Против решението, в отхвърлителната му част, касационна жалба е подадена от П. А. М., чрез адвокат Дацев. Моли да не се уважава подадената от Главна дирекция Гранична полиция касационната жалба. Счита, че в осъдителната част решението на първата инстанция е валидно, допустимо и правилно, но е неправилно в отхвърлителната част. Счита, че са доказани претендираните вреди и няма основания да бъде намаляван присъдения от първата инстанция размер. Претендира разноски за касационната инстанция за заплатена такса за касационно обжалване в размер на 70 лева и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ГПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба на Главна дирекция "Гранична полиция" и на касационната жалба на П. М.. Върховният административен съд, ІІІ отделение, в настоящия състав, намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Производството е образувано по искова молба на П. А. М. от гр. Велико Търново, подадена чрез адвокат Ю. Дацев, срещу Главна дирекция Гранична полиция към Министерство на вътрешните работи /МВР/, гр.София за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 180 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 5.09.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението, вследствие незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ГД ГП МВР, извършени на 05.09.2021 г. на ГКПП Аерогара-София , при осъществяване на административна дейност пограничен контрол и гранични проверки, като не са предприели дължимите по закон действия и не са предотвратили пресичането на държавната граница и отпътуването извън пределите на Р България на Н. П. М. малолетен син на ищеца, в отсъствие на неговия баща и без доказателства за дадено от ищеца изрично писмено доказателство съгласие за това. Съдът е осъдил Главна дирекция Гранична полиция , гр. София да заплати на П. А. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 5.09.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението, причинени от незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ГД ГП МВР, извършени на 05.09.2021 г. на ГКПП Аерогара-София . Съдът е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 180 000 лв. и е осъдил Главна дирекция Гранична полиция , да заплати на П. М. направените по делото разноски в размер на 1960 лв. В мотивите си съдът е приел, че искът е предявен срещу надлежен ответник, поради това че Н. П. М. е напуснал пределите на страната на 5.09.2021 г. в 18.52 часа през ГКПП Аерогара-София , след извършена проверка от служители на РДГП Аерогара-София при Главна дирекция "Гранична полиция" и в резултат на тяхно разрешение. Изводът си за основателност на иска съдът е обосновал с разпоредбите на чл. 3 от Закона за българското гражданство, чл. 43, ал. 3 от Закона за чужденците, както и на чл. 127а от СК. Посочил е, че независимо от притежаването на чуждо гражданство и паспорт, пред българските власти детето се счита само за български гражданин и посочените разпоредби изискват съгласие на другия родител при напускането на пределите на Р България. Съдът е посочил, че при извършване на гранична проверка е била приложима разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от Инструкция 8121з-813 от 9.07.2015 г. (отм., но в сила към 05.09.2021 г.), а не разпоредбата на чл. 50 от същата Инструкция. Според съда, разпоредбата чл. 50 от Инструкцията не касае наличието на друго гражданство, а визира малолетни и непълнолетни, които живеят дългосрочно извън Р България. Чуждият им паспорт в случая служи за удостоверяване на това обстоятелство - живеенето извън Р България, а не установява гражданството на друга държава. Съдът е посочил, че детето никога не е живяло извън Р България, за да бъде отразено това в някакъв документ. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 50 от Инструкцията не е следвало да бъде прилагана от граничните власти, поради това че тя противоречи на разпоредбите на чл. 102, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чл. 127а СК, чл. 76, т. 9 ЗБЛД и чл. 3 ЗБГ и въвежда изключение, неуредено в закона. Решението е правилно. Съдът е изяснил спора от фактическа страна и е съобразил относимите материалноправни разпоредби. По делото е установено, че ищецът П. А. М. е български гражданин, постоянно живее и работи в България и е баща на малолетния Н. П. М., роден на [дата], български гражданин по рождение. Видно от приложеното удостоверение за раждане, М. е вписан като баща на малолетния Н. П. М.. Ищецът се е съгласил синът му Н. М. да придобие американско гражданство и да му бъде издаден американски паспорт. Ищецът е дал съгласие на малолетния му син да бъде издаден и български паспорт. Здравословни проблеми на детето неколкократно са налагали лечение в Турция и за всяко пътуване до и от Турция ищецът е давал отделно, самостоятелно, изрично писмено съгласие с нотариална заверка на подписа, което е било валидно и ограничено единствено за конкретното пътуване до Турция. От рождението си до 05.09.2021 г. малолетният Н. е живял единствено в България, където постоянно са живеели и неговите родители. На 05.09.2021 г. синът на ищеца е изведен от България, преминавайки държавната граница през ГКПП Аерогара-София , съпровождан единствено от неговата майка А. П. П., без съгласието на ищеца. На ГКПП Аерогара-София служителите на ГД Гранична полиция" към МВР са извършили проверка на документите на детето. Установили са самоличността и са регистрирали преминаването през ГКПП и напускането на детето в автоматизираната информационна система на МВР за граничен контрол. При проверката граничните служители са установили, че малолетният Н. е български гражданин, пътуващ само със своята майка. Въпреки отсъствието на бащата, служителите на ГД ГП са пропуснали малолетния Н. през държавната граница. Ищецът е започнал издирване на детето си чрез многократни опити да се свърже с майката. Подал е сигнал до полицията Първо РУ СДВР, от където е бил уведомен, че синът му е напуснал страната. След издирване чрез Международната организация на полицията Интерпол", ищецът е уведомен, че детето е установено, заедно с неговата майка на територията на САЩ. Изцяло законосъобразни и обосновани са изводите на административния съд, че при извършване на граничния контрол на 05.09.2021 г., длъжностните лица на ГД Гранична полиция са осъществили незаконосъобрази действия, като са пропуснали през българската граница малолетното дете Н. М., български гражданин, непридружен от единия му родител и без негово изрично съгласие. Нормативната уредба, която въвежда това изискване е еднопосочна и непротиворечива. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, нормата на чл.127а от СК изисква въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, да се решават по общо съгласие на родителите, като при несъгласие въпросът се решава от съда. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, която урежда възможност за налагане на принудителна административна мярка-забрана за напускане на пределите на Р България, в случай, че малолетни и непълнолетни и поставени под запрещение лица нямат нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители, настойници, попечители. Съгласно чл. 3 от Закона за българското гражданство, български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго. Тази разпоредба задължава граничните власти да изискват декларация за съгласие на другия родител и в случаите, когато малолетното дете се легитимира с документ за самоличност на друга държава. При проверката на документите на граничния пункт длъжностните лица задължително са видели в информационната система наличието и на българско гражданство на малолетното дете Н. М.. В този случай те са задължени да приложат българското законодателство относно граничния контрол и да изискат представянето на декларация за съгласие от бащата. Все в същия смисъл е нормата на чабранява напускането на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница. Правилно административният съд е съпоставил посочените по-горе разпоредби с разпоредбата на чл. 50 от Инструкция 8121з-813 от 9.07.2015 г. (отм., но в сила към 05.09.2021 г.), съгласно която разпоредбата на чл. 48, ал. 1 /изискваща декларация за съгласие/ не се прилага по отношение на малолетни и непълнолетни български граждани, които живеят дългосрочно извън Република България и това е отразено в техните български документи за самоличност или притежават освен български паспорт и официален документ от съответната държава. Въпреки че съдът неправилно тълкува посочената норма, крайният извод на съда за материална незаконосъобразност на разпоредбата е обоснован. В случая представянето на официалният документ от друга държава не е свързан с изискването българският гражданин да е живял дългосрочто там и този факт да е отразен в чуждия документ. Посочената разпоредба предвижда алтернативна възможност /след съюза или/ да не се предоставя съгласие на другия родител, когато малолетното лице има освен българско, и друго гражданство. Правилно съдът е приел, че цитираната разпоредба от отменената вече Инструкция е противоречала на норми от по-висок ранг и не е следвало да се прилага. Странното е, че след отмяната на посочената Инструкция, е приета нова Инструкция 8121-з-1492 от 4.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на гранично-пропусквателните пунктове /ДВ, бр. 91/15.11.2022 г./, в която също е приета разпоредба - чл. 50 със същото съдържание. Видно е, че тя противоречи на нормата на чл. 43, ал. 3 от ЗЧРБ, поради което приложимо е било изискването на закона за представяне на писмено съгласие от отсъстващия родител. Изложените доводи напълно съвпадат със становището на административния съд за основателност на иска. Безспорно са установени по делото незаконосъобразните действия на длъжностните лица от ГД Гранична полиция , така както са заявени от ищеца. Разпитаните по делото свидетели подробно са установили негативните изживявания и страхове на ищеца от липсата на информация за неговия син, невъзможността да го вижда и осъществява контакти с него. И в случая не става въпрос за краткотрайно отсъствие, а за период, чиято продължителност е трудно да се прецени, предвид пребиваването на майката в САЩ и заявлението и по отношение на бащата, че не желаят да говорят и да го виждат . При тези обстоятелства касационната инстанция намира, че присъденото обезщетение не е завишено по размер и то съответства на характера и обема на причинените вреди. Що се отнася до касационната жалба на П. М., същата е неоснователна. Определеният размер на обезщетението е правилно преценен от съда и не следва да бъде увеличаван. С оглед на изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, а поради неоснователност и на двете жалби, на страните не следва да се присъждат разноски и възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение