Решение № 12311 от 1.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8155/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Д. Тодорова, изтърпяваща наказание лишаване от свобода в Затвора [населено място], срещу Решение 152 от 10.05.2021 г. по адм. д. 116/2021 г. на Административен съд - Враца, с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед рег. 517з-6660 от 04.12.2020 г. на директора на Областна дирекция на МВР-София. В касационната жалба има оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че лицето е незаконосъобразно ограничено да напуска пределите на страната в противоречие с правото на свободно придвижване на гражданите на Европейския съюз (ЕС). Изложени са допълнителни аргументи, че мярката е приложена от административен орган по предложение на прокуратурата, а не от съд, както и че административният орган издател на заповедта се е произнесъл при липса на местна компетентност. Твърди се, че всички тези оплаквания са били направени и пред първоинстанционния съд, който обаче не ги е обсъдил, а е основал решението си на становището на ответника. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго за отмяна на административния акт. Ответникът - директорът на Областна дирекция на МВР-София, чрез процесуалния си представител дава становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на обжалване пред първоинстанционния съд е Заповед рег. 517з-6660 от 04.12.2020 г. на директора на Областна дирекция на МВР-София, с която на Д. Тодорова е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) забрана за напускане на страната на основание чл. 75, т. 3 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Съдът е установил от фактическа страна, че принудителната административна мярка е приложена по предложение П-113/2020 г. от 23.11.2020 г. на Специализираната прокуратура. В предложението се съдържат данни, че на лицето е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 2 години и 10 месеца при първоначален Общ режим и присъдата е влязла в сила на 02.11.2020 . От правна страна първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания за отмяна заповедта. Констатирал е, че актът е издаден от компетентен административен орган с надлежно делегирани правомощия. При издаването му е спазена изискуемата форма и административнопроизводствените правила. Осъществени са материалноправните предпоставки за прилагане на мярката на основание чл. 75, т. 3 ЗБЛД. Лицето е осъдено на лишаване от свобода, като не е осъществено някое от предвидените изключения по чл. 66 и 70 от Наказателния кодекс (НК) по делото не са представени доказателства, че изпълнението на наказанието е отложено или е постановено условно предсрочно освобождаване. Съдът е посочил, че в хипотезата на чл. 75, т. 3 ЗБЛД административният орган действа в условията на обвързана компетентност и при изпълнение на предвидените в закона предпоставки е длъжен да приложи принудителната административна мярка. На последно място съдът е преценил, че заповедта е в съответствие и с целта на закона, тъй като същата е ограничена във времето до изтърпяване на наложеното с влязла в сила присъда наказание лишаване от свобода. По изложените съображения съдът е отхвърлил жалбата срещу административния акт. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Съдът е постановил решението си, без да изясни действителната воля на лицето дали оспорването е насочено срещу заповедта в нейната цялост или само срещу забраната за напускане на страната по отношение на държавите-членки на ЕС. В първоинстанционната жалба се иска алтернативно обжалваната ПАМ да бъде отменена или конкретизирана да не важи за страните от ЕС. В последваща молба (вх. 605 от 24.03.2021 г. по описа на Административен съд Враца - л. 53 от адм. д. 116/2021 г. по описа на Административен съд Враца) жалбоподателката уточнява, че иска отмяна на забраната само за държавите-членки на ЕС поради нарушено право на свободно придвижване, но същевременно твърди, че заповедта е нищожна в нейната цялост, тъй като забраната е наложена от административен орган вместо от съд, както и че административният орган се е произнесъл при неспазена местна компетентност. Относно изложените в горната молба оплаквания съдът също не е взел отношение. Като краен резултат с диспозитива на съдебното решение съдът е отхвърлил жалбата срещу заповедта в нейната цялост. Като е отхвърлил жалбата, без да извърши дължимата служебна проверка на нейната редовност и допустимост (чл. 158 и 159 АПК) и без да обсъди становището на жалбоподателката по съществото на спора (чл. 172а, ал. 2 АПК), съдът е постановил обжалваното решение при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По изложените съображения решението следва да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато на друг състав от същия съд за ново разглеждане. По искането за разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото - чл. 226, ал. 3 АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение